Катя Милей
Морето на спокойствието (4)

Глава 3

Джош

Четвъртият час не може да дойде достатъчно бързо. Вече се потя заради стоенето на слънце по обяд, но няма още много време до климатика в работилницата. Когато влизам, веднага започвам да се чувствам като у дома си, въпреки че пространството изглежда съвсем различно, отколкото през юни. Няма инструменти и части от дървен материал на всяка повърхност. Няма килим от стърготини, който да покрива пода. Няма машини, които да работят. Тишината е това, което смущава първоначално. Не би трябвало да е тихо тук и това е единственото време през годината, когато е така. Първите няколко седмици са преповтаряне на правилата за използване на съоръженията и процедурите за безопасност, които мога да рецитирам дума по дума, ако някой попита. Никой не пита. Всеки е наясно, че ги знам. Мога да обучавам този клас, ако искам. Мятам учебниците си върху далечния ъгъл на работната маса, където седя всяка година, поне по времето, в което се очаква да седим. Преди да успея да издърпам стола изпод масата, г-н Търнър ме вика.

Харесвам г-н Търнър, но той не се интересува дали го харесвам, или не. Иска моето уважение и го има. Правя каквото ми каже. Той е един от малкото хора, за които нямам нищо против да очакват неща от мен. В този момент мисля, че съм научил колкото от г-н Търнър, толкова и от баща ми.

Г-н Търнър преподаваше тази дисциплина от край време, години, преди да се появя тук, от времето, когато не е била нищо повече от избираем предмет за скатавците. Сега е една от главните програми в щата. Той я управлява като бизнес, скрит зад фасадата на професионален клас по занаятчийство. В напредналите класове нашата работа вдига парите за материали и оборудване. Приемаме поръчки, изпълняваме ги и тези пари се вливат обратно в програмата.

Не влизаш в класовете за напреднали, без първо да минеш през входните нива и дори това не е гаранция. Г-н Търнър приема само ученици, които изпълняват очакванията му по отношение на работната етика и способности. По този начин той запазва напредналите класове толкова малки. Трябва ти одобрението му, за да влезеш, и в едно училище с препълнени избираеми зад всеки ъгъл, той все още е в състояние да го прави, защото е толкова добър.

Когато стигам до бюрото му, той пита за лятото ми. Опитва се да бъде любезен, но ме познава достатъчно добре и е наясно, че не трябва да си прави труда. Бил съм в един от класовете му всяка година от девети клас насам. Познава нещата ми, познава и мен. Всичко, което наистина искам да правя, е да създавам неща и да бъда оставен на мира и той ми позволява и двете. Отговарям с колкото е възможно по-малко думи и той кима, знаейки, че сме приключили с любезностите.

— Театралният отдел иска конструкция от рафтове за складовото си помещение за реквизита. Може ли да се отправиш нататък, да вземеш размерите, да го скицираш и да направиш списък на необходимите материали? Не е нужно да си тук за всичко това.

Взима една купчина документи, които, предполагам, са разпечатки на правила и процедури, с известно количество скука и примирение. Той също просто желае да създава неща. Но също така иска и никой да не загуби пръста си.

— Донеси ми това, което си сътворил в края на часа, и ще ти дам каквото ти е нужно. Вероятно можеш да го завършиш горе-долу до една седмица.

— Няма проблем.

Сдържам усмивката си. Предварителните глупости са единствената част от този клас, която не ми харесва, и току-що бях освободен от тях. Мога да строя, дори и да са само рафтове. И мога да го направя далеч от всички останали.

Надрасквам подписа си в долната част на освобождението и му го подавам. Грабвам книгите си навреме, за да видя как няколко други хлапета влизат. Не трябва да са много — вероятно само около десетина ученици — в този отдел. Познавам всички, които влизат до този момент, с изключение на един човек: момичето от двора — онази, която ме гледаше. Не е възможно да е в този клас. Тя трябва да е съгласна, ако се съди по изражението на лицето й, докато оглежда помещението, поглъщайки всичко: от високите тавани до индустриалните инструменти. Очите й се присвиват леко от любопитство, но това е всичко, което виждам от нея, защото този път тя се обръща и ме хваща да я гледам.

Наблюдавам хората много. Обикновено това не е проблем, защото никой не ме гледа наистина, а ако го направят, аз съм много вещ в бързото отместване на погледа. Много бърз. Но по дяволите, ако това момиче не е по-бързо. Знам, че е нова тук. Ако не е, значи е направила някаква драстична, несполучлива трансформация през лятото, защото съм повече от запознат с голяма част от хората в този кампус, а дори и да не бях, щях да си спомня момичето, което идва на училище, изглеждащо като немъртва курва. Въпреки това около десет секунди по-късно вече съм навън и съм сигурен, че ще променят програмата й, преди да се върна.

* * *

Скрит съм в стаята с реквизита на театъра през целия четвърти час, където измервам и изготвям планове и списъци с материалите, необходими за рафтовете. Тук няма часовник и не съм готов, когато звънецът бие. Бутам бележника със записките си в раницата си и се насочвам към английския факултет. Стигам до кабинета на г-жа МакАлистър и минавам покрай всички, които все още бъбрят из коридора, използвайки всяка последна секунда за общуване, преди звънецът да бие. Вратата е отворена и г-жа МакАлистър поглежда нагоре, когато влизам.

— Аа, г-н Бенет. Срещаме се отново.

Преподаваше ми миналата година. Трябва да са я преместили в по-горните класове по английски.

— Да, госпожо.

— Любезен както винаги. Как мина лятото ти?

— Вие сте третият човек, който пита.

— Това не е отговор. Опитай отново.

— Горещо.

— Все така приказлив — усмихва се тя.

— Все същата ирония.

— Предполагам, че и двамата сме верни на принципите си.

Тя се изправя и се обръща, за да вземе разписанието си и три купчини документи от шкафа зад нея.

— Може ли да преместиш този чин пред мен?

Тя посочва изкривен чин в ъгъла на стаята. Оставям нещата си на чина отзад и отивам да взема счупения и да го преместя отпред.

— Просто го сложи там — тя посочва пред дъската. — Имам нужда от нещо, върху което да сложа всичко това, за да мога да говоря.

Тя пуска купчините хартия върху чина, докато предупредителният звънец звъни.

— Трябва ви подиум.

— Джош, щастлива съм, че имам бюро с работещо чекмедже — отбелязва тя с принудено раздразнение, приближавайки се до отворената врата на класната стая, без да пропуска нищо. — Вие, глупаци, по-добре влизайте тук, преди звънецът да е бил, защото вярвам в задържането след часовете на първия учебен ден и задържам сутрин, а не следобед.

Тя изпява последните няколко думи, докато маса ученици се втурват в стаята точно преди последният звънец да иззвъни.

Г-жа МакАлистър не си поплюва. Не се плаши от популярните деца или от тези с богати родители и не иска да ти бъде приятел. Миналата година успя да ме убеди, че всъщност тук има нещо, което може да си струва ученето, без дори веднъж да ме накара да говоря в клас.

Като цяло имам два типа учители. Едните ме игнорират напълно и се преструват, че не съществувам, а другите ме викат и привличат вниманието върху мен, защото мислят, че е добре за мен — или може би просто защото това им дава някакъв контрол — странното усещане от това да знаят, че могат. Г-жа МакАлистър не е нито едното от тези. Оставя ме на мира, без да ме пренебрегва, така че, що се отнася до учителите, е направо почти перфектна.

Тя издърпва подпиралката на вратата точно когато Дрю се плъзва през отвора.

— Здравейте, г-жо МакАлистър — той се усмихва и намига, защото няма срам.

— Имунизирана съм срещу чара ви, г-н Лейтън.

— Някой ден ще рецитираме поезия един на друг — Дрю сяда на единствения празен чин, в предната част на стаята.

— Това ще направим. Но урокът за поезията е чак следващия срок, така че ще трябва да запазиш сонетите си за тогава.

Тя се оттегля към бюрото си, изважда жълто листче от чекмеджето и се връща обратно към него.

— Не бъди твърде разочарован. Имаме среща утре сутрин. В шест и четиридесет и пет. В медийния център — казва учителката и му намига, докато поставя фиша за задържането му на чина.

* * *

Настя

Четвъртия час в работилницата не беше толкова ужасен. Г-н Търнър не ми обърна много внимание, което е доста трудно да се случи в един клас от четиринадесет души. Провери графика ми от горе до долу, за да се увери, че съм на правилното място и след това ме попита защо са ме сложили там. Свих рамене, той също. Тогава ми го върна, казвайки ми, че няма да бъда в крак с всички останали, но ако наистина искам да остана, той можел да ме задържи като асистент или нещо подобно. Беше очевидно, че наистина не иска да участвам, но мисля, че ще остана. Това е малък клас, в който най-вероятно мога да бъда оставена на мира, което като за първи ден, е точно това, за което съм готова.

Преминавам целия път до петия час, преди да бъда изправена пред една от тези луди искам-да-те-опозная игри в смотания ми музикален клас — клас, от който скоро щях да дращя за изход с всички възможни средства. Учителката, г-ца Дженингс, сладка, двайсет и няколко годишна жена с руса коса и боб прическа, бледа кожа и будещи омраза съвършено свирещи на пиано ръце, ни кара да седнем в кръг. Кръг, подходящ за игра, от детската градина. Това позволява на всеки от нас да заеме най-добрата и удобна позиция за учене и впоследствие да направим дисекция един на друг. О, и да се опознаем помежду си, разбира се. Това също.

Да играя на искам-да-те-опозная, не е най-лошото, което съм преживяла. Всеки трябва да каже три неща за себе си и едно от тези неща трябва да е лъжа. Тогава класът се опитва да разбере кое е лъжата. Някак тъжно е, че аз всъщност няма да взема участие в играта, защото, ако играех, щеше да е наистина страхотно. Почти съм сигурна, че щях да се разделя с големи количества пари в брой само за да слушам как моите съученици и очарователната руса учителка обсъждат възможната истинност на всеки един от отговорите ми:

Моето име е Настя Кашников. Бях истински феномен в свиренето на пиано, който няма нищо общо с клас, наречен Въведение в музиката. Бях убита преди две години и половина. Обсъждайте. Вместо това, когато стигат до мен, аз седя мълчаливо с каменно изражение. Г-ца Дженингс ме поглежда очаквателно. Провери списъка си. Тя все още ме гледа, а аз гледам нея. Протича нещо като странно взиране между нас. Провери списъка си. Знам, че ти казаха. Сега се опитвам телепатично да я принудя да го направи, но за съжаление, не съм в отдел суперсила.

— Би ли искала да споделиш три неща за себе си? — пита тя, като че ли съм просто един идиот, който няма представа какво се случва около него.

Най-накрая й хвърлям кокал и поклащам глава, колкото мога по-леко. Не.

— Хайде. Не се срамувай. Всички досега го направиха. Лесно е. Не е нужно да разкриваш най-тъмните си тайни или нещо такова — казва тя безгрижно.

Това е хубаво, защото най-тъмните ми тайни вероятно биха събудили кошмарите й.

— Можеш ли поне да кажеш на всички как се казваш? — пита тя най-накрая очевидно не желаейки да се занимава с борба за надмощие. Търпението й се изчерпва, но тя го прикрива.

Отново поклащам глава. Все още не прекъсвам зрителния контакт с нея и мисля, че това започва леко да я притеснява. Става ми малко жал за нея, но тя трябваше да прочете документите си преди часа. Всички други учители го направиха.

— Дообре — тя проточва думата и променя тона си.

Сега наистина започва да се дразни, но аз също. Заглеждам се в тъмнокафявите корени в косата й, защото това ми дава нещо, върху което да се съсредоточа, докато главата й е наведена надолу и изучава онова, което, предполагам, е списъкът на класа върху клипборда пред нея.

— Ще използваме метода на елиминиране. Трябва да си — тя спира, усмивката й става леко колеблива и знам, че това е моментът, в който разбира всичко, защото е напълно наясно, когато вдига поглед към мен и казва:

— Толкова съжалявам. Ти трябва да си Настя.

Този път кимвам.

— Ти не говориш.