Катя Милей
Морето на спокойствието (12)

Глава 11

Джош

В 04:00 часа в неделя на вратата се звъни. Когато отварям, намирам майката на Дрю на верандата си с пластмасова кутия в ръцете си.

— Неделя е. Направих сос. Дрю каза, че няма да дойдеш на вечеря, така че реших да ти донеса.

Тя знае, че не мога да направя сос за спагети даже ако това ще спаси живота ми и това ме вбесява, така че винаги ми носи малко.

— Благодаря — отстъпвам и отварям вратата, така че тя да може да влезе. — Можеше да го дадеш на Дрю да го донесе. Не трябваше да се разкарваш чак до тук.

— Дрю изчезна някъде този следобед. Вероятно за да се види с момичето, което преследва сега.

Тя повдига вежди въпросително към мен и аз запазвам изражението си празно, чудейки се дали знам кое точно е момичето. Взимам кутията от нея и се обръщам, за да я сложа в хладилника, докато тя сяда на стол на кухненския плот, пред чинията с бисквити, които се появиха на вратата ми по-рано днес.

— Освен това знаеш, че искам да те проверя и да те разпитам за живота ти както винаги. Дори и да знам, че няма да отговориш — усмихва се тя, вземайки си бисквитка.

— Благодаря — казвам за втори път през изминалите минути, без да съм сигурен за какво й благодаря: за отбиването, за това, че идва да ме провери, или защото не очаква отговор. За всяко от тези неща. Вероятно мога да благодаря на г-жа Лейтън цял ден, но тя не би го очаквала от мен.

— Може да ме улесниш и просто да се преместиш у нас.

Тя дори не се опитва да скрие самодоволната усмивка на лицето си. Моли ме да се преместя у тях всяка седмица, откакто разбрах, че дядо ми си отива. Винаги получава един и същ отговор, но никога не спира да пита. Не съм сигурен как бих се чувствал, ако спре да го прави.

— Благодаря — казвам отново и сега станаха три. Вече не е нужно да отказвам.

— Просто съм егоистка, нали знаеш. Имам нужда от теб, за да оказваш добро влияние върху Дрю. Някой трябва да спаси това момче от него самия. Не съм достатъчно стара, за да бъда баба — поглежда тя многозначително към мен.

— Мисля, че ми гласуваш твърде голямо доверие.

— Джош, обичам сина си, но понякога си мисля, че ти може би си единственото хубаво нещо у него. Може би ти си единствената причина да го задържа.

Тя поклаща глава и знам, че не е сериозна. Във всеки случай Дрю е момчето на мама. През повечето време той просто се оказва и огромен трън в задника.

— Явно криеш нещо от мен. Кога започна да печеш? — тя обръща полуизядената бисквитката в ръката си, проучвайки я.

— Не съм — правя пауза, гледайки към чинията.

Сега, когато част от дъното се вижда, мога да видя синята украса по ръбовете. Чудя се дали е част от комплект и дали трябва да я върна.

— Някой друг ми даде тези.

— Някой друг? — пита тя подозрително.

Виждам, че интересът й е възбуден. Уморила се е да пита Дрю за момичетата в живота му, защото те идват и си отиват толкова бързо, че никога няма смисъл. Но никога не спря да разпитва мен, в очакване на деня, в който може би в действителност щеше да получи отговор.

— Е — тя отхапва още една хапка от бисквитката. — Този някой друг може да пече. Тези са вкусни.

— Не съм уклончив — усмихвам се, отговаряйки на въпроса, който зададе, без да пита. — Не знам от кой са. Тази сутрин бяха на верандата ми.

— О — казва тя, отмествайки бисквитката далеч от устата си, а усмивката й изчезва.

— Имам добра представа кой е. Мисля, че си в безопасност.

Изражението й омеква до леко облекчение. Имам добра идея кой е, но не мога да знам със сигурност. Нямаше бележка с тях, когато се появиха, но не мога да се отърва от чувството, че са знак на благодарност. И наистина просто няма кой друг да е.

— Освен това вече изядох шест от тях. Ако някой е искал да ме отрови, мисля, че щяхме да знаем досега.

Говорим още няколко минути и тя се изправя, за да си тръгне, като ме пита още веднъж дали съм сигурен, че няма да дойда на вечеря. Няма и тя вече го знае. Все още съм ядосан на Дрю за петък вечер и нямам желание да се занимавам с глупостите му.

* * *

— Чаках я на паркинга тази сутрин — казва Дрю, когато попадам на него преди първия звънец в понеделник сутринта.

Той ми се обади снощи, но аз не вдигнах и изтрих съобщението, без да го прослушам. Не съм говорил с него, откакто се появи в събота следобед, чудейки се какво се е случило с Настя, след като я заряза при мен. Мога да кажа, че я остави, но и двамата знаем, че не това се случи. Щеше да е едно, ако той действително бе загрижен за това дали тя е стигнала благополучно до дома си, или не, или за това как се чувства, но основната му грижа бе да разбере колко му е ядосана, а аз не правех нищо, за да се опитам да облекча терзанията му. Надявам се, че му е ядосана. Би трябвало да бъде.

— Не иска да говори с мен — смее се той, докато вървим към стаята за първия час. — Е, знаеш какво имам предвид, не прави отличителни изражения към мен. Демонстрира израз, включващ един пръст, но може да е било просто тик или някакъв мускулен спазъм.

— Разбира се — отговарям.

— Ти също ли все още си ми ядосан?

— Преживях го.

— Така и трябва. Хайде, оставих наистина сексапилно пияно момиче, което не говори в дома ти. Това е като подарък.

Спирам да вървя и го поглеждам, чудейки се още веднъж защо сме приятели. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че не е сериозен. Дрю е задник и женкар, но не е пълен тъпанар. Все пак не мога да се сдържа и да не го нарека така. Този път го заслужава.

— Съжалявам — извинявам се с пълна липса на убеденост и продължавам да вървя. — Мислех, че просто искаш от мен да оправя бъркотията ти. Не бях осъзнал, че си се държал като приятел и си ми дал неотзивчиво пияно момиче, което да изнасиля. Следващия път бъди малко по-ясен с мен, така че да не пропусна тази златна възможност.

Не мога да скрия сарказма в гласа си, така че не се и опитвам.

— Знаеш, че се шегувам — той има благоразумието поне да звучи, сякаш се чувства зле. — Оставих я у вас, защото знаех, че няма да й направиш нищо.

Сега ме кара да звуча като някакъв монах и не мисля, че това ми харесва повече.

— Тя не знае това. Сигурно си мисли, че си направил точно това, което каза, че си направил. Зарязал си я у някакъв непознат човек, без да се замислиш какво ще се случи.

— Какво се случи? Ти ми беше толкова ядосан в събота, че не ми каза нищо.

— Може би защото бях буден през половината нощ и чистех повръщано.

Спирам да вървя и го поглеждам, така че той осъзнава, че не се шегувам. Няма нищо смешно в размера на повръщаното, с което се сблъсках в петък вечер. Може никога да не бъда същият.

— Искаш ли да знаеш какво се случи? Тя повърна. Много. Припадна. Събуди се. Закарах я у дома. Това е.

— Пич, задължен съм ти — казва той, все още мазнейки се заради дискусията за повръщането.

— Нямаш представа колко.

* * *

Настя

Когато пристигам в работилницата в понеделник, украсената със синьо чиния на Марго стои на тезгяха в задната част на стаята, където обикновено седя. Джош не е на обичайната си маса, но той трябва да я е сложил тук. Виждам го от другата страна на работилницата, където са всички електрически инструменти. Не искам да се взирам в него достатъчно дълго, за да разбера какво прави, така че бутам чинията в раницата си, преди той да се върне на мястото си. Звънецът бие и той се плъзга върху стола си, без да поглежда към мен, и нещата са нормални отново. Нормалността не продължава дълго, което не трябва да ме изненадва. Мисля, че нищо не е нормално, когато става въпрос за Джош Бенет. Макар че аз наистина не трябва да го съдя за нормалност особено когато го наблюдавам от пределите на собствената ми, много несигурна, стъклена къща.

— Хей, Бенет! Вярно ли е, че си бил еманципиран?

Еманципиран? Оглеждам се наоколо, за да видя кой задава въпроса. Някакъв пънкар скейтър, чието име, според мен е Кевин, но не съм обърнала достатъчно внимание, за да знам със сигурност. Това, което съм забелязала, е, че косата му е прекалено дълга отпред, панталоните му са винаги провиснали и той си мисли, че е наистина готин. В действителност не ми пука кой зададе въпроса, но определено съм заинтересована от отговора.

Джош кимва, но не казва нищо. Гледа надолу, работи по чертежа, който ни възложиха в петък. Не си прави труда да вдигне глава и да забележи Кевин или някой друг, чието внимание сега е върху него.

— Това значи, че си свободен да правиш каквото, по дяволите, искаш?

— Очевидно е така — той завърта линеала и начертава линия по ръба му с молив. — Разбира се, не мога да убия никого, така че си има граници — добавя той сухо, като все още не вдига поглед.

Трябва да потисна собствената си усмивка особено когато Кевин продължава, напълно неосъзнаващ намека.

— Човече, това е страхотно. Ако бях на твое място, щях да правя купони всяка вечер.

Кевин, изглежда, не схваща намека, че Джош няма какво да му каже и продължава да настоява. Почти ми се иска Джош да му забие крошето, което така отчаяно заслужава, но ми се струва, че това е по-скоро в мой стил, отколкото на Джош Бенет.

Чувам как някой казва на Кевин с приглушен глас да млъкне. Някои от децата около него изглеждат любопитни, други сякаш им е неудобно, а трети направо са удивени от посоката на въпросите. Аз самата съм в лагера на любопитните, но се опитвам да се държа, сякаш не ме интересува. Мога да кажа, че същото се отнася и за г-н Търнър, защото той продължава да гледа в тази посока. Няма да се намеси, но със сигурност иска да знае какво се говори. Изглежда почти отвратен. Знам, че пропускам някаква жизненоважна информация тук и не мога да попитам никого каква е тя. Защо е еманципиран? Дали родителите му са злоупотребявали с него? Дали са мъртви? Или в затвора? Може би извън страната? Може би е замесена високо секретна шпионска мисия.

Умът ми се връща, докато разговорът продължава. Все още се опитвам да разбера защо Джош е еманципиран и какво общо има това с факта, че всеки стои далеч от пътя му. Седим тук от четиридесет и пет секунди и вече почти мога да почувствам как въздухът в стаята е станал по-тежък.

* * *

Джош

Мога да видя израженията им, без да гледам. Обикновено всички ме пренебрегват, но моментите, в които не го правят, са по-лоши. Както сега. Получаваш или тъпи глупости, избълвани от малоумници като Кевин Ленърд, или гадно-е-да-бъдеш-ти погледи. Особено от момичетата. Момичетата са най-лошото. Дрю казва, че трябва да го използвам като предимство; смята, че похабявам скапаните карти, които са ми раздадени, и че поне трябва да намеря някаква полза от факта, че съм такава трагична фигура. Но има нещо в това да бъдеш чукан от съжаление, което просто не ми приляга. Трудно е да желаеш момиче, което те гледа като че ли си изгубено кученце, което тя иска да вземе у дома, за да го нахрани или унило дете, което има нужда да се сгуши в скута й, за да го поглези. Няма нищо секси в момиче, което ме съжалява. Може би ако бях отчаян, но най-вероятно дори и тогава.

Възрастните са дори по-лоши, защото обичат да правят тъпи коментари за това колко добре се справям; колко добре съм се приспособил; колко добре се справям с всичко. Като че ли имат някаква представа. Единственото нещо, което се научих да правя добре, е да избягвам, но всички биха предпочели да вярват, че всичко е наред. По този начин могат да пропълзят обратно под навеса на онази скала, под която живеят. Онази, през която си мислят, че смъртта не може да ги види.

По същия начин е и с учителите. Мога да се измъкна от почти всяка задача, от която искам, ако играя с картата на смъртта. Това кара всеки да се чувства неудобно, така че биха направили почти всичко, което искаш, за да те накарат да се махнеш, така че да могат да се преструват, че нищо не се е случило. Те се убеждават, че са съпричастни и че са направили доброто си дело за деня. Когато имам късмет, те просто ме игнорират, защото така е по-лесно за всички нас, така или иначе. По-лесно, отколкото да признаеш смъртта.

Една карта на смъртта може да бъде повече от достатъчна, за да се измъкна от пропусната задача или да предизвикам чувство у някое момиче, но аз разполагам с цяло тесте в този момент и вероятно мога да се размина с почти всичко. Хората започнаха да гледат в другата посока много отдавна. Може би аз също го направих.

Когато бях на осем, отидох на пролетен спортен лагер с баща ми. Веднъж месечно родителите ми се разделяха и всеки взимаше или сестра ми Аманда, или мен за през деня. Един месец аз отивах с баща ми, а Аманда отиваше с майка ми. Следващият месец се разменяхме. Беше март и бе мой ред да отида с майка ми, но тъй като тогава беше мачът, помолих вместо това да отида с баща ми. Казах на майка си, че може да ме вземе април и май като компенсация. Защото бях такава шибана награда. Майка ми каза, че й звучи като добра сделка и ме накара да си стиснем ръцете.

Баща ми и аз се прибрахме в шест часа. Бях заспал в колата на път за вкъщи. Той ме събуди, когато паркирахме, но в крайна сметка ме отнесе в къщата, защото задникът ми не можеше да изпълзи от тази кола. Ядохме твърде много, смяхме се твърде много, крещяхме твърде много. Стомахът ме болеше. Лицето ми беше изгоряло. Изгубих гласа си и не можех да си държа очите отворени. Това беше последният щастлив ден в живота ми.

Когато се събудих, вече нямах нито майка, нито сестра, но явно всичко щеше да се оправи, защото се оказахме с повече пари, отколкото някога щяхме да имаме нужда. Адвокатите на компанията за камиони казаха, че е щедро споразумение. Адвокатите на баща ми заявиха, че е справедливо. Справедливо обезщетение за живота на майка ми. Справедливо обезщетение за мъртвата ми сестра. Те не взеха под внимание факта, че в този ден реално изгубих и баща си, че нещо у него се пречупи, разби, стопи, изгоря и се разпадна като колата, която караше майка ми, когато един тежкотоварен камион, разнасящ газирани напитки, се вряза право в нея. Но съм сигурен, че ако бяха взели и това предвид, също щяха да го определят като повече от справедливо. Щедро, дори. Нямам сестра, от която да се оплаквам, или майка, с която да говоря, или баща, с когото да строя неща. Но имам милиони долари, почти недокоснати в банкови сметки, и брокерски фондове и животът е толкова шибано справедлив.

— Жестоко е — отговарям, като се надявам съгласието ми да накара Кевин да се обърне на другата страна и да впечатлява някой друг с невежеството и разговорите си за легендарни купони. — На никой не му пука какво правя.

Вярно е по повече от един начин. Поглеждам нагоре и фокусирам очите си върху неговите, надявайки се, че разбира.

Връщам се към довършването на скицата, върху която работя, доволен, че вниманието на всички е изместено към по-важни неща, като тестове по математика и сексапилни момичета. Г-н Търнър обикаля из стаята, надничайки над раменете на всеки, за да провери напредъка му. Той подминава масата ми и поглежда зад мен.

— Настя, не можеш да чертаеш седнала там. Защо не се преместиш и не седнеш на празното място до Кевин?

Той звучи почти извинително заради това, че я моли да се премести. Изненадан съм, че дори очаква тя да изпълни задачата. Досега се държеше, сякаш тя дори не е в класа, в който и двамата знаем, че не трябва да бъде. Но предполагам, че я е приел, защото все още е тук. Мисля, че тя кара хората да се чувстват толкова неудобно, колкото и аз. Г-н Търнър никога не се е чувствал неудобно с мен, но около нея със сигурност е така. Може би е заради дрехите или липсата на такива, защото винаги изглежда сякаш го е страх да я погледне. Бях забравил, че е била зад мен през цялото това време и че вероятно е чула цялата размяна на реплики по-рано. Тя започва да събира нещата си и г-н Търнър измества вниманието си към мен.

— Изглежда добре — казва той, проверявайки скицата пред мен. — Какво смяташ да използваш?

— Планински ясен вероятно. Естествен завършек — отговарям.

Той кимва, но остава там още секунда.

— Всичко наред ли е? — пита учителят и аз знам, че се отнася за ситуацията с Кевин, което е глупаво, защото вече не позволявам такива глупости да ме притесняват.

— Всичко е наред — казвам аз, завъртайки линеала върху листа, докато той върви обратно към бюрото си.

Зад себе си чувам как Настя слиза от тезгяха, тропвайки, когато токовете й докосват пода. Тя минава зад мен, като заобикаля масата ми и се насочва към тази, на която Кевин Ленърд си скъсва задника от смях. Сега всеки работи сам и нивото на шума се увеличава значително, така че не съм сигурен дали си въобразявам, или може би просто съм луд, когато чувам думите.

Лъжеш. Те дори не са шепот. Нахлуват в съзнанието ми толкова тихи, че почти нямат форма, сякаш са направени от въздух и копнеж, но заклевам се, чувам ги така или иначе. Когато поглеждам нагоре, виждам единствения човек, който би могъл да ги каже, да се настанява на стола до Кевин Ленърд и безмълвно се сритвам отзад заради нелепата си реакция, защото знам, че няма как да са истина и копнежът да чуя тези думи е породен от мен самия.

* * *

Добирам се до часа по изкуство в последния момент, като се промъквам и сядам на един празен чин в дъното зад Клей Уитакър. Не съм голям фен на изкуството, но не бяха останали курсове, които да запиша за допълнителни часове по дърводелство. Бях изкарал всичките, така че имах нужда от още един избираем предмет, за да запълня програмата си. За предпочитане някой, който не включва домашни или кой знае каква мисъл. Пътят с най-малко препятствия е добре познат на ботушите ми. Г-жа Карсън ми позволява да мина с предаване на скици на мебели, които обичам, и на онези, които проектирам за изработка някой ден. Понякога рисувам неща, които виждам в антикварни магазини. Неща, които мечтая да имах таланта да направя. Може би един ден. Не съм чак толкова добър, когато става въпрос за рисуване. Ставам. Не съм ужасен, не съм и невероятен. Поглеждам към чина пред мен. Клей Уитакър е невероятен. Той може да направи със скицник и дървени въглища това, което аз бих искал да правя с дървен материал и инструменти. Взимам раницата си и ровя из нея за снимката, която принтирах от интернет снощи. Едва бях започнал, когато Клей се обръща.

— Какво рисуваш? — той накланя глава, за да получи по-добър изглед на картината пред мен.

Това е мраморна маса от края на ХІХ век в стил Джордж ІІ. Задачата ни беше да донесем снимка, която да пресъздадем, така че донесох това.

— Маса — казвам аз.

— Един ден трябва да се опиташ да нарисуваш нещо с два, вместо с четири крака.

Рисуването на хора не ме интересува, плюс това, не ме бива.

— Какво рисуваш? — питам аз.

— Кой, а не какво — поправя ме той.

Клей рядко рисува нещо различно от хора. Той е обсебен от човешките лица. Ако аз вечно рисувам мебели, той вечно рисува хора. Дяволски добър е в това. Почти е страховито колко реалистични изглеждат рисунките му. Има нещо тайнствено в скиците му; някак те кара да видиш отвъд самото лице, вътре в него. Виждал съм го да прави дори най-обикновените, най-скучните лица интересни, по начин, който не мога да опиша. Завиждам на таланта му. Ако нямах нещо мое, което да обичам така, щях да му завиждам безумно. Както и да е, мога да оценя способността му, без да го мразя за това, но знам, че има няколко души в този клас, които не могат. Понякога си мисля, че самата г-жа Карсън е една от тях. Трябва да е някак депресиращо да се налага да учиш някой, който надминава способностите ти на всяко ниво.

Вниманието ми се връща към Клей, когато той издърпва снимка от масата си и ми я подава с широка усмивка на лицето си, сякаш знае нещо, което аз не. Взимам снимката от ръцете му и поглеждам надолу към нея. Не съм сигурен кой съм очаквал да бъде, но това със сигурност не бе момичето, чието лице гледам в момента. Въпреки това не мога да кажа, че съм изненадан. Ако има едно интересно лице в това училище, то това е Настя Кашников, може би просто защото тя никога не отваря устата си, за да разбули мистерията. Взирам се секунда по-дълго, отколкото трябва. Тя гледа като цяло по посока на обектива, но не директно към него. Камерата трябва да е била силно увеличена към нея, защото не е толкова добре фокусирана и е очевидно, че тя не е знаела, че снимката е била направена.

— Защо тя? — питам, неохотно подавайки я обратно.

— Лицето й е умопомрачително, въпреки всичките глупости, с които го покрива. Ако с това се справя добре, то никога повече няма да има нужда да рисувам друго момиче.

Той се взира в снимката, сякаш си представя как изглежда без грим. Искам да му кажа, че е прав. Как изглежда на тази снимка, е нищо в сравнение с това, как изглежда без следа от грим, с коса далеч от лицето. Такава снимка бих искал, вместо да се налага да разчитам на спомена си за нея, отчаян и потен в гаража си в един часа сутринта.

— Не бих сметнал, че е твой тип.

Отскубвам вниманието си далеч от мислите, които не трябва да имам, и връщам фокуса обратно върху него, така че може би той няма да забележи, но Клей винаги забелязва. Той е изгнаник тук колкото всеки друг и знам, че е и наблюдател. Виждал съм достатъчно от рисунките му, за да знам колко хора изучава, когато не знаят, че гледа. А когато Клей гледа, той вижда и това е най-смущаващото от всичко.

— Не е нужно пенисът ми да я желае. Само моливът ми.

Той ми се усмихва отново, сякаш знае някаква моя тайна. Най-вероятно е така. Винаги ме наблюдава, сякаш така и не схвана намека да ме остави на мира. Поради някаква причина нямам нищо против. Стои в периферията и като се изключат обидите, които получава от време на време, откакто се призна за гей, си остава незабележим. Връщам се към собственото си скапано рисуване и след това си сритвам задника, когато устата ми се отваря отново.

— Как се сдоби със снимката?

— Мишел.

Името е отговор сам по себе си. Мишел Годишника. Клей е единственият, който не изрича думата годишник след името й, когато го казва. Тя седи с него всеки ден по време на обяд с фотоапарат, който като че ли е сраснат с ръцете й.

— Накарах я да я снима на двора един ден, докато Настя не гледа.

Той свива рамене, изглежда малко виновен, макар не извинително. Използва името й, сякаш я познава и аз се чудя колко добре.

— Ще ти срита задника, ако разбере, че си я направил.

Тъпо е, че го казвам. Не я познавам достатъчно добре, за да знам какво ще направи, а говоря сякаш е така. Достатъчно силна е, за да срита задника и на двама ни. Наистина трябваше да срита моя задник, задето й подадох чаша водка, когато страдаше от махмурлук, но тя се изсмя в лицето ми вместо това, така че какво, по дяволите, знам аз?

— Има много хора, които искат да сритат задника ми — отговаря той небрежно, сякаш това е просто факт от живота.

Вярно е, че много от задниците в това училище искат да го тормозят, но да искат и да го направят са две различни неща. Все още говорят глупости за него, но никой не го докосва и с пръст от осми клас и двамата знаем защо.

Когато майка ми почина, минах през гневната фаза. Това е добре, разбира се, защото гневът е приемлив, когато скърбиш, особено ако си осемгодишно момче. Хората биха направили много изключения за теб. Справих се с моя приемлив гняв с вършене на неприемливи неща, като пребиването на други деца, които ме ядосват. Да ме вбесиш, не беше трудна задача. Бях доста либерален относно това, кое би било достатъчно да ме запали. Оказа се, че дори неприемливите неща, които правех с юмруци, се смятат за приемливи и се пренебрегват.

Фраснах Майк Сканлън в лицето два пъти, защото каза, че майка ми е под земята, изяждана от червеи. Не мисля, че е имало достатъчно останало от тялото й след катастрофата, за да се нахрани някой червей, но не спорих с него. Просто го фраснах в лицето. Насиних му окото и му сцепих устната. Той каза на баща си. Баща му дойде вкъщи и се скрих зад ъгъла, като слухтях и се чудех колко ще загазя. Но той дори не беше ядосан. Каза на баща ми, че всичко е наред. Заяви, че разбира. Нищо не разбираше, но аз не си навлякох неприятности. И това бе начинът, по който винаги се развиваха нещата.

Единственият път, в който действително ми се наложи да отговарям за действията си, беше онзи, който се случи в училище. Ударих Пол Келър на футболното игрище по време на физическо и мислех, че ще си го получа. Директорът ме извика, което не се бе случвало никога в живота ми. За мой късмет, той също прояви разбиране и се измъкнах с предупреждение и няколко посещения при психолога на училището. Всички деца, които бях удрял, научиха, че никой няма да ме накаже за нещо, което направя. Можех да ги удрям посред бял ден пред десет свидетели и дори собствените им татковци щяха да им кажат да ме оставят на мира.

Гневната ми фаза приключи по времето, когато стигнах до осми клас, точно навреме за баща ми да получи инфаркт. По това време почти всички ме оставяха на мира. Никой не ми даваше повод да му се ядосам. Тогава един ден се прибирах вкъщи от училище и попаднах на трима, които пребиваха Клей Уитакър. Дори не го познавах по онова време, но те го ритаха сериозно, а аз имах нужда от извинение, за да сритам някого. Имах доста натрупан солиден, оправдан гняв, а те бяха добра терапия. Бяха трима, а аз не бях най-голямото дете наоколо. Трябваше да могат да ме размажат на тротоара без дори да се изпотят, но се водеха от обикновена злоба. А аз бях изпълнен с чиста, неподправена ярост.

Клей седеше на земята, когато другите деца най-накрая избягаха. Бях ранен и без дъх, така че и аз седнах, защото не знаех къде да отида и не ми пукаше дали някой друг ще дойде да ме търси. Никой не го направи. Вероятно щях да ударя и тях. Клей не каза благодаря, или нещо друго по този въпрос, което беше добре, защото не заслужавах никакви благодарности. Не го направих за него. Нямаше никакви благородни намерения.

Не ме интересуваше дали ще имам проблеми. Не ми пукаше за Клей Уитакър, седнал на няколко крачки от мен, окървавен и плачещ. Просто не ми пукаше. Това беше последният път, в който ударих някого. След този ден реших да изчакам, докато някой ми даде добър повод. Но това нямаше значение, защото всички вече бяха научили, че ще ми се размине, ако го направя. Дори не бях сигурен какъв би трябвало да е един добър повод, но реших, че ще разбера, когато му дойде времето. А може би никога нямаше да го направя.

Не казах и дума на Клей преди най-накрая да се изправя и да тръгна към дома и никога не сме говорили за случилото се. Бях свикнал хората да не ме притесняват, но след този ден, никой не притесняваше и Клей Уитакър.

— Започвам да разбирам чувството — промърморвам и той знае, че не съм сериозен, но вдига ръце и схваща намека.

— Чудесно. Ще те оставя на много неустоимата ти маса. Аз ще рисувам едно момиче — казва той самодоволно и се обръща, за да отвори скицника си.