Катя Милей
Морето на спокойствието (41)

Глава 40

Настя

Двамата с Дрю прекарахме последните три часа на масата в трапезарията му с дуелиращи се лаптопи, събирайки проучвания и прецеденти за най-скучния дебат на тема Ограничения в броя на мандатите на управление. Предполагам, че все пак е за предпочитане от Таксите на петрола, с които можеше да свършим накрая. Окръжният турнир е след две седмици. Не е нужно да се състезавам, но трябва да присъствам и оценката ми се оформя от работата по подготовката.

Досега се измъквах, като играех ролята на начислен помощник на Дрю в проучванията. Никой друг реално няма такъв помощник, но аз съм там и не мога да се състезавам сама за себе си, така че той разполага с мен. Ако не беше толкова добър, номерът никога нямаше да мине, но Дрю се представя добре. А когато той се справя добре, целият отбор се справя добре, което представя господин Тент в добра светлина, и учителят е готов да даде на Дрю почти всичко, което пожелае. А мен това ме устройва, защото ме опазва от ноктите на Итън Хол, който все още си мисли, че е романтично да ме моли за свирки в кабинета по Кариерна ориентация, докато се преструва, че води безобиден флирт.

Подавам на Дрю принтираните страници и бележките си, и двамата си разделяме останалата работа, за да може да приключим тази вечер. Още не съм се отказала да го тормозя за Тиърни.

— Защо не можете поне да сте приятели? Няма ли да е по-добре от нищо?

Не съм специалист по отношение на връзките, в която и да е категория — нито в семейните, нито в романтичните, нито в приятелските. Връзките изискват комуникация, която не е по моята част, така че темата ми е слаба страна. Просто не разбирам защо той трябва да се държи сякаш я мрази, когато е очевидно, че не е така.

— Не, няма да е по-добре от нищо. Ще е по-зле от нищо.

— Това си е типична реплика за измъкване. Момчетата винаги казват така, защото е по-лесно.

— А момичетата винаги искат да променят правилата по средата на играта. Не можеш да сменяш правилата и да си мислиш, че всички останали просто ще продължат да играят. Знам как ухае косата й, но не мога да се приближа достатъчно, за да притисна лице в нея. Знам колко нежна е кожата й, във всяко кътче на тялото й, но не мога да го докосна. Знам какъв е вкусът й, но не мога да я целуна. Вече не ми е позволено, така че защо да се измъчвам сам, като търся компанията й само за да мога да твърдя, че още сме приятели?

— Пак няма логика.

— Това е единственото логично решение и ако спреш да мислиш за това поне за една секунда, ще го осъзнаеш. Ако двамата с Джош внезапно се разделите, мислиш ли, че ще можеш да продължиш да се размотаваш с него постоянно? Да бъдеш в къщата му, без да го докосваш? Да се преструваш, че се радваш за него, когато излиза с някое друго момиче и тя ще узнае всички неща за него, които ти знаеш, но внезапно вече не ти е позволено да знаеш? И ти не би могла да го направиш.

— Джош не е влюбен в мен и аз не съм влюбена в него.

— Кажи го на някой, който ще ти се върже, Слънчице. Виждала ли си как те гледа? — Виждала съм начина, по който той ме гледа, но не знам какво значи. — Сякаш си ръчно резбована масичка от седемнадесети век в перфектно състояние.

— Значи ме гледа, сякаш съм мебел.

— Именно. Виждаш ли? Знаеш за какво говоря.

— Никой не харесва многознайковците.

— Заблуда. Всички харесват многознайковците. Особено ти. — Той фиксира очи върху моите и е очевидно, че няма да спре да доказва теориите си, докато не отстъпя. — Идеята за приятелство е глупост и ще го осъзнаеш, когато ти се случи и на теб. Когато двамата скъсате, ще разбереш много добре какво имам предвид.

— Няма как да скъсаме, след като не сме заедно.

Произнасям отчетливо всяка дума с най-вбесения си тон, но това не го обезкуражава.

— Семантика. Ще се случи и всички — той посочва с ръка из стаята към публиката, която липсва, — го знаят, освен вас. Един ден ще се напиете и ще се изчукате здравата и после ще осъзнаете колко невероятно и глупашки влюбени сте един в друг, или може би обратното, като ви знам. Може да се случи. Но както и да е, ще бъдете заедно. А после, един ден, вече няма да е така. И когато този ден настъпи, мога да ти обещая, че няма да сте приятели. По-скоро ще се намразите, отколкото някога да бъдете просто приятели.

— Не искам той да ме обича.

Не проумявам защо го изричам на глас, но е истина. Не искам задълженията и очакванията. Не желая да съм източник на разочарование в нечий друг живот.

— Той също не иска да те обича, така че явно сте на една вълна.

Разговорът за Джош започва да ми се струва като много лоша идея.

— Предполага се, че говорим за Тиърни.

— Предполага се, че говорим за правителствените ограничения в броя мандати на управление.

— Добре, ще приема теорията ти за невъзможното приятелство, ако ми кажеш какво се случи. Може би ще се съглася с теб, ако разбера как всичко е приключило.

Всъщност вече съм на път да се съглася с него, но не му го казвам все още. Искам историята.

— Проявих се като задник.

— Това се подразбира. Престани да увърташ.

— Бяхме заедно. Наистина заедно — пояснява той. — Не просто моята версия на заедно. Тиърни не искаше никой да знае, защото отказваше да позволи на хората да си мислят, че е поредното име в един предълъг и неотличителен списък. Каза, че е по-добра от това. И наистина беше. Никога нямаше да се хване с мен, ако бях едно нищо. Но тъпанарът Тревор Мейсън не спираше да ме нервира, така че му казах. Само че не му обясних, че сме заедно. Казах му, че се чукаме. Тя се вбеси. Скъса с мен. Всички се държаха така, сякаш е загубенячка, задето си мисли, че ме е било грижа за нея.

— Грижа ли те беше?

Дрю ме приковава с поглед, който казва, че знам отговора и той няма да го изрече на глас. Мисля, че думата обичам като нищо би изгорила езика му.

— Но вие нямате нищо общо помежду си. На какво се дължи привличането? И моля те, въздържай се от изброяването на части от тялото и всичко, включващо думата орален.

— Тя е Тиърни. Нервира ме, но не ми позволява да правя същото. Кара ме да се смея, но самата тя се смее дори повече. Спори с мен за всичко дори когато знае, че никога няма да спечели спора. Освен това е дяволски секси и не може да ме понася. Има ли нещо друго, което да я направи още по-привлекателна?

— Звучиш сякаш изнасяш реч. Давай накратко, Дрю.

— По дяволите, много си досадна — простенва той, но така или иначе винаги го прави, когато се кани в крайна сметка да отговори. — Слушай сега, знам как изглеждам и колко съм умен. Мълчи. Не ме гледай така. Знам го и ти го знаеш. Но освен това ми е ясно и че съм доста гадно човешко същество — допълва и за момент звучи искрен. — Тиърни ме накара да се почувствам сякаш не съм напълно безполезен.

— Но ти се държиш с нея сякаш е такава. Постоянно нараняваш чувствата й. Знам, че е твърда и така нататък, но нали знаеш, че и тя има чувства?

— Разбира се, че го знам. Имаш ли идея колко умно е това момиче? Не. Никой няма, защото тя не иска да го знаете. Не желае да разберете и че е забавна и сладка — да, използвах думата сладка и ако някога го споменеш отново, ще има последствия. — Стрелва ме с онзи свиреп поглед тип „погледни ме в очите и усети гнева ми“ преди да продължи. — Знаеш ли кой е наясно с тези неща? Аз. Така че, да, Настя. Наясно съм, че тя има чувства и знам как да нараня всяко едно от тях.

— Значи това правиш? Чувстваш се виновен, че я нараняваш и затова се реваншираш, като я нараняваш още повече? Ти си дефиницията на задник. Защо просто не й се извини веднага след това? Защо не каза истината на хората?

Затварям лаптопа и го бутам встрани.

— Защото Тиърни беше адски вбесена. Скъса с мен и аз й казах, че съм всичко, което е знаела, че съм и хората са прави, и тя е жалка да вярва в противното.

— И това ли беше?

Явно далеч не е било само това. Той продължи и ми разказа как в нощта, в която Тиърни е скъсала с него, е отишъл на някакъв купон и е правил секс с Кара Матюс.

— Защо, по дяволите, би го сторил?

Нищо, което Дрю вършеше, не би трябвало да ме изненадва на този етап, но това го направи.

— Защото бях депресиран и вбесен и я изгубих, задето бях говедо, и си казах, че мога направо да се държа като такова.

— Знаеш ли, за човек, който се мисли за страхотен в дебатите, логиката ти е сериозно сбъркана. Не си я изгубил тогава. Не си я изгубил, докато не си изчукал Кара Матюс. Било е тест.

— Първо, аз съм страхотен в дебатите. Второ, не беше тест. Тя наистина скъса с мен. Мразеше ме.

— Точно заради това е било тест — как е възможно една неопитна, социална загубенячка, като мен, да разбира случилото се, а Дрю Лейтън да не може? — Предоставила ти е златна възможност да й докажеш, че греши. Вместо това ти си заврял оная си работа в Кара Матюс и си доказал на Тиърни, че не значи абсолютно нищо и всяко лошо нещо, което някога си е помисляла за теб, е било истина.

Не мога да се преструвам, че не знам защо обожавам Дрю Лейтън. Той е също толкова сбъркан и емоционално закърнял, колкото съм и аз, но просто по по-различен начин. Ала точно сега малко го мразя, задето е такъв грандиозен невежа. Приближавам се, обвивам ръце около него и слагам глава на рамото му, защото знам какво е усещането да мразиш сам себе си и ако искам да има надежда за мен, то трябва да има и надежда за него.

— Наистина си задник — казвам.

Той въздъхва и полага брадичка върху главата ми.

— Това се опитвах да ти кажа.

* * *

В крайна сметка оставам достатъчно дълго, че господин и госпожа Лейтън, и Сара да се прибират у дома, и се оказвам вързана да вечерям с тях, което не е чак толкова ужасяваща мисъл сега, когато Сара вече не ми е смъртен враг.

По някое време след ужасяващото парти — вечеря, тя реши, че не ме презира тотално. Цялата нощ можеше да се определи като дефиниция на лоша идея, но ако едно хубаво нещо е излязло от нея, то това беше, че напрежението помежду ни някак си се разпръсна. Е, не е като да си споделяме секс истории и да пазаруваме сутиени заедно, но все пак… Ако знаех, че ще спечеля симпатиите й, като я науча как да поваля един мъж на земята, щях да го направя преди месеци. Въпреки това отношенията ни бяха станали по-лесни, може би дори приятни.

— Изглеждаш много по-добре без всичкия грим — казва ми тя и мисля, че това е нейната представа за комплимент. Не знам дали изглеждам по-добре или просто различно, но още не съм готова да се откажа от него. — Ако изглеждаше нормално, можеше и да имаш повече приятели. Сещаш се, въпреки че не говориш. Хората малко ги е страх от теб.

Добре. Това е планът. Разговорът е доста едностранен, но е по-добре, отколкото да ме гледат намръщено, да ме обиждат и като цяло да ме третират като парий, както съм свикнала да прави Сара.

— Не всеки може да е социално надарен като теб, Сара — намесва се Дрю. — Това е дар, който имаш като моя сестра.

— Не, проклятие е — отвръща тя и е искрена.

— Да бе. Сякаш щеше да имаш наполовина толкова приятелки и да ходиш на наполовина толкова срещи, ако не ти бях брат.

Мисля, че Дрю се шегува, но думите му я карат да избухне и когато чувам какво казва Сара, не я виня. Вместо това ми е мъчно за нея.

— Напълно си прав! Това е шибаният проблем, Дрю! Момичетата искат да ми бъдат приятелки, защото си мислят, че така ще получат лесен достъп до теб. Момчетата искат да излязат с мен, защото смятат, че съм евтина уличница, като теб. Искаш да си придадеш заслуги за социалния ми живот? Давай. Ти си отговорен за него.

Тя млъква, защото е прекалено вбесена и мога да усетя, че на Дрю му се иска въобще да не е обелвал и дума, тъй като не очакваше такава реакция. А аз дори не искам да съм в стаята. Чудя се дали някой тук няма наметало невидимка, което да взема назаем, защото би било чудесно.

— Мразя да съм ти сестра! — просъсква Сара. — Бих направила всичко, за да не съм ти роднина!

Дрю не казва нищо повече. Няма наперени коментари. Нито присмех. Той просто излиза от стаята и ме оставя със Сара, която започва да плаче. Сериозно се надявам да имат някакъв сладолед вкъщи, защото без думи, това е единственото, с което мога да работя.

— Мразя го — промълвява тя през сълзи и знам, че не е истина, но не мога да й го кажа.

* * *

По-късно същата вечер отново избутваме всички мебели до стените и правим демонстрация на господин и госпожа Лейтън на бързо развиващите се умения за самоотбрана на Сара. Издърпвам Дрю обратно в стаята и предлагам той да е нападателят, след което припомням на Сара как да го нарани физически. Дрю й позволява да го направи колкото пъти има нужда дори когато тя не се отдръпва достатъчно и наистина започва да боли. След това, последният път, в който я напада в гръб, той прошепва съжалявам, преди да обвие ръце около нея. Част от мен се надява Сара да притисне ръце една в друга и да ги вдигне нагоре, преди да се свлече надолу и да се измъкне от хватката му, забивайки лакът назад в него и да побегне, както съм я учила, но се радвам, че не го прави, когато Дрю се извинява отново и тя се обръща в ръцете му и също го прегръща.

Точно когато той се поотпуска, Сара стоварва крак върху неговия, този път наистина, после имитира удар с коляно в слабините му и госпожа Лейтън аплодира.