Катя Милей
Морето на спокойствието (25)

Глава 24

Настя

Когато отивам в къщата му в 19:40, Джош е на алеята, облегнат отстрани на пикапа си. Веднага щом ме вижда, той отключва вратите и идва да отвори моята.

— Време беше, Слънчице — казва ми. — Почти се бях отказал от теб.

— Не знаех, че си планирал екскурзия — отвръщам му аз, щом се настанявам в пикапа му и затварям вратата.

— Трябва да ида до Хоум Депо^[1], преди да са затворили.

— Нямаше нужда да ме чакаш — наистина е така.

Няма да съм тъжна, ако пропусна седмичното му посещение в железарията.

— Не. Но знаех, че рано или късно ще се появиш и вратата на гаража ми ще е затворена и ти ще се почувстваш изоставена, тогава аз щях да се почувствам виновен, а мразя да се чувствам виновен. Така че просто е по-лесно да изчакам. — Единият ъгъл на устата му се извива нагоре.

— Животът ти е толкова труден — сухо отвръщам аз.

— Ти си единственият човек, който дори си помисля да ми каже нещо подобно — звучи странно доволен.

— Енергийното поле все още не може да ме опази навън.

— Какво би трябвало да означава това?

Поглеждам го остро, защото съм сигурна, че може да се досети. Той продължава да се взира в мен, затова накрая свивам рамене и въздъхвам, за да знае, че съм раздразнена от необходимостта да му обяснявам това.

— В училище никой не се доближава до теб. Когато те видях за първи път на пейката в двора, се зачудих дали не си заобиколен от някакво енергийно поле. Щеше ми се да си намеря и аз едно такова. Можеш да се криеш пред погледите на всички. Страхотно е.

— Енергийно поле — повтаря той, някак си развеселен. — Може и да е така. Хората ме наричаха мъртвата зона — добавя, но не дава други подробности. — Може би имаш суперсили. — Предполагам, че говори за способностите ми да премина през енергийното му поле, но не отговарям.

Нямам никакви суперсили. Сигурна съм в това, защото прекарах доста време, оплаквайки липсата им. Имам необичаен капацитет от горчивина и неправилно насочен гняв, но не мисля, че това се брои. Чувствам се малко подведена. През последните няколко години прекарах много време в четене на книги и гледане на филми, в които, когато умреш и те върнат обратно към живота, свръхестествените способности просто са част от сделката. Съжаляваме, че не спечели голямата награда на вечен мир, но няма да си тръгнеш с празни ръце! Може и да се върнеш скършен и не както трябва, но поне получаваш някаква утешителна награда, като способността да четеш умове или да говориш с мъртвите, или да подушваш лъжите. Нещо готино като това. Аз не мога дори да влияя на стихиите.

Разбира се, ако приемах книгите за истина, трябваше да повярвам и че всички тийнейджъри обикалят наоколо и наричат момичетата бейби, защото очевидно това е много романтично. Преди малко се държеше като кретен с теб, но сега те нарича бейби и всичко е наред. Това активира неконтролируеми припадъци и изоставяне на всякакво самоуважение. Ооох, той ме нарече бейби. Гащичките ми се подмокриха и аз го обииичам. Дали реалните момчета наистина наричат момичетата бейби? Нямам достатъчно опит, за да знам. Но съм уверена, че ако едно момче наистина ме нарече бейби, вероятно ще му се изсмея в лицето. Или ще го удуша.

Последвам Джош в нов сектор. Тук той се чувства почти толкова удобно, колкото в гаража си. Изглежда сякаш е дърпан от невидима връзка наоколо, която го води до всичко, което търси. На автопилот е, изобщо не се замисля. Сигурно е прекарал половината си живот в този магазин.

— Ще взема дървото следващия път — казва той. — Тази вечер не ми се занимава с него. Също така мисля, че ще трябва да отидем до цеха за дървесина, за това, което ми е необходимо. — Частта с ние в това изречение остава в ума ми.

— Какво правиш? — питам аз, оглеждайки се, преди да проговоря наоколо, за да съм сигурна, че няма никой.

— Имам поръчка от един от учителите от училище. След това трябва да направя два стола Адирондак.

— Всичко, което направиш, ли продаваш?

— Някои от нещата подарявам. Някои продавам. Така плащам за дървото и инструментите.

— Затова ли не си кандидатствал в колеж?

— Хъх? — измънква той и слага още две кутии гланц в количката.

— Чух госпожа Лейтън да ти говори. Все още не си кандидатствал. Не искаш ли?

— Никога не съм си падал по цялата тази работа с училището.

— Родителите ти искаха ли да идеш?

— Не знам. Никога не стигнахме до там.

— Какво ще правиш тогава?

— Вероятно същото нещо, което правя сега. Просто повече.

Разбирам го. Преди мислех по същия начин, но той може наистина да го направи.

— Можеш ли да си го позволиш? — питам аз.

Застанали сме пред щанд, пълен с всякакви размери винтове и гайки, които човек може да си представи, а той ги вади, без да ги поглежда.

— Мога да си позволя почти всичко, за което съм готов да платя.

Не съм сигурна какво има предвид с това, но той го изрича горчиво и ако имаше нещо, което го кара да звучи така, не искам да се заравям в него.

Отиваме на касата, на която се обслужваш сам и започвам да му подавам нещата от количката едно по едно, докато той ги минава през четеца. Осъзнавам колко домашно изглежда всичко. Той може да дойде без мен, защото наистина не му помагам с нищо в магазина. Мога да използвам времето за тичане, което вероятно трябваше да правя. Това щях да правя, ако се бях появила пред къщата му и той не беше там. Щях да тичам до пълно изтощение. Прав е за едно нещо и се чудя дали знае, колко точно и затова ме е изчакал. Ако бях отишла до къщата му и бях видяла затворената врата на гаража, щях да се чувствам изоставена и можеше никога повече да не се върна.

* * *

Когато се връщаме в къщата му малко след девет часа, му помагам да занесе торбите в гаража и го наблюдавам, докато прибере всичко. Тук той целият е грация и плавни движения; няма и едно напразно помръдване. Всичко, което върши, има цел. Не се чувствам неудобно да го наблюдавам. Джош също го прави. Имаме негласно споразумение. Аз го оставям да ме наблюдава. Той оставя мен. Никога не говорим за това. Дар е, който сме си дали един на друг. Без обвързване, без очакване, без четене между редовете. Като загадки един за друг сме. Вероятно, ако аз мога да разреша него, той ще успее да разбере мен, можем да се обясним един на друг. Може би се нуждая точно от това. Някой да ме обясни на самата мен.

Щом всичко си отива на мястото, Джош затваря вратата на гаража и влиза в къщата, изчаквайки ме да го последвам, преди да затвори вратата.

— Яла ли си? — пита той.

— Да, преди да дойда тук. Ти?

— Да. Щях да ти претопля нещо, ако си гладна. Значи, наистина си готвила тази вечер? — поглежда ме той скептично.

Аз изсумтявам, защото сумтенето е привлекателно.

— Не.

— Какво яде на вечеря?

— Курабийки с фъстъчено масло.

— Не е нужно да те питам дали говориш сериозно, нали? Не знам как спортуваш толкова много с начина, по който се храниш.

— Във фъстъченото масло има протеин — обяснявам аз, преструвайки се, че съм възмутена. — Освен това се заиграх с рецептата. Трябваше да изям няколко, за да разбера кога се получават най-добре.

— Успя ли? — пита той и изважда една бутилка вода от хладилника и изпива половината, преди да ми я подаде.

— Не знам. Ще ти донеса няколко и ще те оставя да ми кажеш.

— Ще изям курабийките ти, но първо ти ще ме оставиш да те нахраня с истинска храна.

— Ще готвиш за мен? — почти се задавям с водата, преди да му върна бутилката.

— Така и така готвя. Каква е разликата, ако ти си тук?

— Не се притеснявай.

— Няма. — Той се усмихва, докато аз заобикалям шкафа и вземам mp3 плеъра му, който стои до телефона.

— Какво слушаш? — питам, докато го пускам.

— Нищо. Взех го за теб. Просто си седи тук. Реших, че може да искаш да го използваш, докато тичаш.

Ох. Изключвам го, без да го погледна и го връщам обратно.

— Благодаря ти. Не ми е необходим, но благодаря.

— Как така? Ти си единственият човек, който съм виждал да тича без музика. Не ти ли става скучно? — пита той.

Добър въпрос, но не ми става скучно. Никога не е достатъчно тихо, че да стане скучно и не мисля да слагам тапи в ушите си като покана за някой да ми скочи. Свивам рамене, бутайки го по-далеч върху шкафа и се обръщам.

— Не. Чух, че двамата с леля ми сте си поговорили хубаво — казвам саркастично, тръгвайки към дивана.

Свалям обувките си и подвивам крака под себе си.

— Чудих се дали го е споменала.

— Защо ти не го направи?

Джош свива рамене. И двамата го правим доста често. Може би затова започнах да говоря с него. Раменете ми се умориха.

— Какво ти каза тя? — пита ме той, настанявайки се до мен.

— Каза ми, че не е глупава и не би трябвало да се отнасям с нея като такава.

— Да не би да не трябва да си тук точно сега?

— Не. Тя няма нищо против. Просто очаква да й казвам къде съм от сега нататък. Стига да й пратя съобщение, няма проблем.

Истина е. Марго наистина ме накара да седна и ми прочете една лекция. Убеди се, че съм осъзнала, че изобщо не съм се съобразила с нея и че разбирам, че ако нещо се случи с мен, тя ще се разправя с гнева на майка ми; жена висока метър и шестдесет, която може да всее страх дори и на един Берсерк^[2]. Но господ да благослови Марго, защото тя няма да ме притисне в ъгъла с правила и ултиматуми, което е добре, понеже щях да ги пренебрегна. Не защото искам да се бунтувам срещу нея, или защото не желая някой да ми казва какво да правя, а защото нямаше да се откажа да седя в този гараж.

— Виж сега, Ем — каза ми тя — аз не съм наивна. Аз също съм била млада. На тридесет и две години съм и все още имам списък с истории, които никога няма да разкажа на майка ми и ако Шарлот беше моя майка, списъкът щеше да е още по-дълъг, затова, повярвай ми, разбирам те. Но ти също трябва да разбереш, че си моя отговорност и освен това те обичам. — Мисля, че на тази част се свих, но тя не ми обърна внимание и продължи. — Скоро ще станеш на осемнадесет и знам точно колко пагубно ще бъде да ти забраня да правиш каквото и да е, но трябва да ме уважаваш достатъчно, за да ми казваш къде и с кого си и какво правиш. Ако го правиш, ще сме добре. Ако не, няма да се поколебая да те хвърля пред автобуса, наречен майка ти.

Убеди се, че е наблегнала на факта, че знае, че съм умно момиче и че понякога те правят най-глупавите грешки, след това ме прегърна и добави, че мога да й казвам всичко и тя няма да ме съди. Мисля, че това е нейната версия на разговора за секса.

Аз отвърнах на прегръдката й, защото това беше единственият начин да й благодаря, задето ме остави да запазя Джош без караница. Нямаше да затруднява срещите ми с него, а аз отчаяно се нуждаех от нещо в живота си, което да не е трудно.