Катя Милей
Морето на спокойствието (31)

Глава 30

Настя

— Сладолед.

Знам тази дума. Харесвам тази дума. Вдигам поглед от учебника по физика, който беше най-близкият ми събеседник през последните три часа. Никога няма да мина този тест. Не трябваше никога да се записвам в този клас. Бях започнала от самото начало. Джош стои до мен, навежда се и затваря учебника. Имам чувство, че това може да има нещо общо с дразнещия поток от ругатни, които се изляха от устата ми преди малко.

Академичните занимания никога не са ми били силна страна. Не съм особено умна — факт, който без проблем си доказвам по няколко пъти на ден. Ашър е умникът. Той влиза в тази графа на семейната ни легенда. Брат ми има баскетбола и училището. Аз имах само пианото. Сега нямам нищо.

— Имаш нужда от него. Ще си вземем — чува се отново ядосаният бащински глас.

— Сега?

— Сега. Помниш ли, когато каза, че се случват лоши неща, ако не получаваш достатъчно сладолед? Лоши неща се случват. Ти си стресирана и раздразнителна като момче-тийнейджър, което не е получило секс.

— Хубава аналогия.

Стават ли раздразнителни?

— Съжалявам, истина е. И никой не харесва раздразнено Слънчице. Против законите на природата е.

Той издърпва стола назад заедно с мен в него.

— Караш ме да изглеждам като сприхаво четиригодишно дете.

Сприхав — намусен, свадлив, заядлив, раздразнителен, навъсен. Научих това от Ашър, докато учеше за САТ.

— Държиш се като такова. С много по-цветист речник. Качвай задника си в пикапа. Отиваме.

Той грабва ключовете си и застава в антрето, задържа вратата отворена и чака.

В осем часа спираме пред търговския център, на няколко километра от дома на Джош, и аз го следвам към салона за сладолед, който е скрит в задната му част. Ако не знаеш, че е там, вероятно никога няма да го намериш. Вторник е и е по-скоро празно, с изключение на едно семейство, седнало на ъгловата маса с малко момче, върху чийто дрехи, изглежда, има повече шоколадов сладолед, отколкото в устата му. Не съм идвала тук преди. Предпочитам да ям сладоледа си от кутия върху кухненския плот, където никой не може да ме гледа. Сладоледът ме прави щастлива. Харесва ми да се съсредоточавам върху радостта.

Това място е малък рай в пастелни цветове. Малко е и крещи Сладко! от всяка посока. Шест стъклени маси са разхвърляни в предната част на магазина. Сигурно е кошмар да ги поддържаш чисти в заведение, пълно с топяща се захар. Столовете са със сребриста метална рамка, която подхожда на основите на масата и с винилови подплатени възглавници в пастелно розово, жълто, синьо и лавандулово. Поглеждам се цялата в черно с черно. Изглеждам като тийнейджърката Елвира, влизаща в реклама за Бон Бел^[1].

Момиче, което не разпознавам бърше масите отпред, но познавам момичето зад щанда. Кара Матюс от бившия ми музикален клас. Тя ни зяпа, когато влизаме. Тогава сигурно осъзнава какво прави, защото поглежда настрани, но е доста ясно какво си мисли. Настя Кашников и Джош Бенет влизат заедно в салона за сладолед във вторник вечер. Това е като началото на лоша шега. Или на апокалипсис.

— Какво искаш? — пита Джош, знаейки, че не мога да му отговоря тук. Повдигам нетърпеливо вежди към него. Той вдига ръце в знак на капитулация при погледа, който му отправям. — Не искам да бъда обвинен, че съм шовинист, но ако не ми кажеш какво искаш, просто ще трябва да предположа.

Има някаква палавост в него и не му вярвам. Свивам рамене. Удивителна съм в свиването на рамене. Съперничи си само със способността ми да кимам.

Няма нищо, което да мога да направя. Сядам долу, с поглед към предните прозорци, за да не се налага да гледам Кара Матюс или да я оставя тя да ме зяпа. Благодарна съм, че все още съм с дрехите си от училище. Джош отива към щанда и мога да чуя гласа му, но не мога да разбера какво казва. Чувам обаче Кара Матюс.

— Сериозно? — засмива се тя.

Чудя се какво е казал той, но говори прекалено тихо, за да го чуя. Мисълта, че Джош Бенет може да флиртува с Кара Матюс, е извън всяка възможност на въображението ми. Прокарвам пръст по скосения ръб на стъклената маса и се опивам да предскажа с какъв вид буламач ще се върне само за да ме дразни. Сигурно купичка сладолед с лайм и фъстъчено масло или някоя също толкова отвратителна комбинация. Чакането продължава безкрайно. Не би трябвало да отнеме толкова време, за да се поръча сладолед и почти се поддавам, и се обръщам, когато го чувам да се връща обратно към масата с неравномерни стъпки, които вече съм запомнила.

— Вечеря — казва Джош, появявайки се изотзад с купичка, която може да бъде описана само като купчина от сладолед.

Той я поставя пред мен. Сигурно е взел от всеки вид, който имат. Напомня ми на нещо, което баща ми би направил. Нещо толкова извънредно нелепо, че да нямам друг избор, освен да се ободря от каквато и трагедия да се е стоварила върху младия ми живот. Преди време, когато не знаех какво е истинска трагедия, когато определението за трудни неща беше Меган Съмърс да притежава по-хубави дрехи или да сбъркам по време на изпълнение. Когато бях малка, Чарлс Уорд бе кралят на развеселяването. По-добър от буре, пълно с кученца. Може би и по-добър от разтопен сладолед.

— Не знаех какъв вид искаш, затова ти взех от всички.

Джош не лъже. Поглеждам към купчината и съм напълно сигурна, че единственият вид сладолед, който не се намира там, е този, който не са измислили още. Сяда срещу мен и обляга лакти на масата, безуспешно опитвайки се да задуши огромната усмивка на лицето си.

Нямам химикал, а да говоря тук, е немислимо, затова вадя телефона от чантата си и пиша смс на момчето, което седи срещу мен. Телефонът му избибква секунда по-късно и той го вади, за да прочете съобщението, което му изпратих.

Къде е твоят?

И тогава той прави нещо, което ме шокира. Джош Бенет, кралят на мрачните стоици, се засмива. Джош Бенет се смее и това е едно от най-естествените, несдържани, красиви звуци, които някога съм чувала. Знам, че Кара Матюс ни гледа и че утре хората ще говорят. Но точно сега не ме интересува. Джош Бенет се смее и за една минута всичко в този свят е наред.

* * *

— Отиваме на ваканция за Деня на благодарността — казва майка ми по телефона, след като се прибрах у дома от Джош.

Десет часът е и имаше три съобщения от нея, заедно със смс, който просто гласи: Моля те, звънни. Десет часа никога не е твърде късно за майка ми. Вече не. Взира се в снимки до малките часове на нощта. Не си спомням някога преди нападението да е работила през нощта, както сега. Но след него, това е всичко, което прави. Майка ми мина през най-ползотворния си период, докато се възстановявах. Казваше, че остава до късно, защото иска да е будна, ако се събудя и се нуждая от нещо, но не мисля, че можеше да спи. По-лесно й беше да се свие пред компютъра, пълен с нейни фотографии, отколкото в леглото, пълно с кошмарите й. Понякога седях с нея, защото аз също не можех да спя. Наблюдавах я, удивена от това колко точно може да свърши един човек, зареден само с чай и скръб.

— Ще отседнем в красива къща. Искаме да дойдеш.

Тя очаква отговор. Винаги чака. Майка ми никога не губи надеждата, че един ден ще запълня тази пауза. В този момент вероятно дори не я е грижа какви ще са думите, а просто, че ще са там.

— Помислихме си, че ще е забавно да покараме ски.

Ски? Сериозно ли, мамо? С тази ръка? Не искам да ходя на почивка. Със сигурност не искам да карам ски. Предпочитам да ме ударят по лицето с топка. Многократно.

— Вече говорих с д-р Андрюс. Можем да запазим час, за да прегледат отново ръката ти, преди да отидем. Тя смята, че би ти се отразило добре, стига да не е за прекалено дълъг период. Ако започне да те притеснява, можем да се откажем и да останем до огъня и да пием кафе.

Мразя кафе. Не мога да карам ски. Аз съм от Флорида. Нямам никакво чувство за баланс или координация, но имам ръка, която обича да губи захвата си в най-неподходящото време. Без да споменаваме факта, че е наблъскана с толкова пластини и винтове, че ще включи всеки металодетектор на летището.

Брат ми е атлетът. Сигурно е на седмото небе. Не искам те да го пропуснат заради мен, но не мисля, че това е проблем. Ще отидат без значение дали ще се присъединя, или не. Аз определено няма да ходя. Ще съм нещастна и тогава всички ще са отчаяни и вината ще е моя. Отново. Уморих се да съм отговорна за нещастието на други хора. Не мога да се справя дори с моето собствено.

Майка ми продължава да говори. Не се притеснява, че може да бъде прекъсната, но иска да изкаже всички преимущества. Сякаш колкото по-бързо ги посочи, толкова по-убедителни ще бъдат.

— Къщата е голяма. Принадлежи на Мич Милър, шефа на баща ти, който няма да я използва тази година, така че я предложи на нас. Адисън също ще дойде.

Адисън ще ходи? Пасва. Моралът никога не е бил голям въпрос за майка ми, само съвършенството. Двамата с Ашър вероятно можем да изчукаме половината страна под покрива й, стига да не губим фокус. Чудя се дали това все още се отнася и за мен сега, когато вече не съм добра в нищо. Познавайки брат ми, той вероятно все още не спи с момичето, но е лесно да съдя майка ми и аз го използвам.

Почуквам по телефона три пъти, което означава, че затварям.

— Моля те, поне помисли за това. Марго също ще дойде и не искам да бъдеш сама на Деня на благодарността.

Затварям, преди да е успяла да ми каже, че ме обича. Не защото не искам да я чуя да го казва, а защото не искам тя да не чуе.

* * *

Животът ми извън училище е станал практически неразпознаваем, но почти нищо между 7:15 и 14:45 не се е променило. Двамата с Джош почти не си обръщаме внимание. Дрю ми подхвърля сексуални намеци при всеки случай и аз се опитвам да заобикалям нарушенията в дрескода. Останалата част от времето си прекарвам в отбягване на каквото и да е, което през този ден се нуждае от отбягване — злобните погледи от Тиърни Лоуел, предложенията от Итън Хоул, и всички, които присъстват на обяда.

Минавам през двора на път за любимата ми свободна тоалетна, където мога да получа двадесет и пет минути непрестанно чувство за вина, преди да се оправя към работилницата. Поглеждам към Джош, преди да пресека. Той вече е там. Третият му час току-що е приключил, така че обикновено пристига пръв. Когато се приближавам, винаги правя всичко възможно да отвърна очи, защото се страхувам, че ако погледна към него дори за миг, целият свят ще разбере всичко, което е в главата ми. Просто преминавам и с периферното си зрение мога да видя, че той гледа надолу към ръцете си в съвсем същата поза, в която го видях за първи път и започвам да се чудя дали седи по този начин, защото знае колко страхотно изглеждат ръцете му.

— Слънчице.

Толкова е тихо, че почти не го чувам и за щастие, никой друг не може, но знам, че е истинско. Джош не вдига очи, докато не спирам и не го поглеждам, чудейки се какво, по дяволите, си мисли. Тогава той ме поглежда, сякаш не може да го е по-малко грижа кой може да види.

— Седни.

Тръгвам към него, така че поне да не стоя в средата на двора. Гърбът ми е обърнат към всички останали, когато заставам с лице към него и присвивам очи.

Какво правиш?

— Кара Матюс сигурно е била на телефона през половината нощ — равнодушно казва той.

Вече знам това. Научих, че двамата с Джош се чукаме тайно от седмици, но не трябва да отговарям на това. Просто се правя на тъпа и подминавам. Съмнявам се, че Джош също трябва да отговаря. Изненадана съм, че някой дори се е доближил достатъчно близо до него, или още по-лошо, че някой е признал съществуването му. Не знам какво общо има това с факта, че ме извика от средата на двора. Да им дава допълнителни причини, не е обичайният му начин на действие.

— Седни — повтаря той и тонът му е внимателен. Не заповеднически или изискващ. Просто единственото нещо, което е останало за правене. — Няма причина да продължаваш да се криеш в тоалетната. Крий се тук. Има енергийно поле, нали знаеш — понижава гласа си, когато го казва, сякаш ми споделя тайна и тогава намек за усмивка, която никой, освен мен не може да види, се появява, преди той да я потисне и сериозно, тихо да добави: — Никой няма да те притеснява.

Така че сядам. Той е на облегалката, а аз на седалката на пейката. Не се докосваме. Не говорим. Дори очите ни не са на едно ниво. И днес за пръв път, откакто дойдох в това училище, дворът изобщо не е толкова ужасен.