Катя Милей
Морето на спокойствието (14)

Глава 13

Джош

Дрю влиза около десет минути след единадесет в неделя преди обяд. Забравих да заключа вратата, когато излязох, за да взема вестника сутринта, така че той влезе направо. Трябва да се откажа от глупавото нещо. Не го чета. Още една следа, че дядо ми живее тук. Опитах се да го убедя да го чете онлайн, но той не искаше и да чуе. Каза, че му харесва усещането за вестника в ръцете му и миризмата на хартията. Аз мразя начина, по който усещам вестника и харесвам миризмата му още по-малко. Отбелязвам си днес да се обадя и да прекратя доставката му. Не искам да ми се налага да виждам още един на алеята ми.

— Какво става? — питам, докато Дрю влиза вкъщи.

— Сара. Вкъщи. Момичета. Твърде много — въздъхва той, излягайки се върху дивана и взирайки се в тавана.

— Не мислех, че в твоя свят съществува нещо като твърде много момичета.

— Когато става въпрос за приятелките на Сара, правя изключение.

— Никога не правиш изключения.

— Ок, истина, но трябва.

Не го виня. Приятелките на Сара са досадни. Изглеждат добре, но всичките са наясно с това, което намалява привличането. Те представляват всичко, което не мога да понасям в момичетата от училище, и Сара се превърна в една от тях. Предполагам, че съм късметлия, задето ги плаша, защото обикновено след първоначалния им опит да флиртуват, те осъзнават, че няма да получат отговор и не повтарят.

— Вече заби поне три от тях. Най-накрая научи ли си урока?

— Мисля, че най-накрая те научиха своя. Плюс това, Сара тропна с крак и каза повече не с нейни приятелки. Забранени са.

— Наистина ли вярва, че ти ще започнеш да изпълняваш?

— Тя тропна с крак. Забранено ми е.

— Колко ли ограбени трябва да се чувстват?

— Не ми се подигравай. Вярно е. Аз съм като ритуал по съзряването.

— Защо си тук?

— Казах ти. Не мога да остана в къщата. Чувствам, че нивата ми на тестостерон падат само след секунда там.

— Да, но защо си тук?

Обикновено моят дом не е първото място за бягство, когато Дрю има нужда да се разкара от своя. Беше преди няколко години, но вече не е. Мисля, че има нещо общо с факта, че притежавам У-хромозома.

— Няма къде другаде да отида.

— Може да занесеш някакъв чист алкохол на Настя. Отиди и отправи предложението си за мир.

— Няма да отида там сам. Никога няма да открият тялото ми.

— Отказваш се толкова скоро? — има стотици други момичета, след които може да тича, просто не мога да разбера защо избра точно нея.

— Не. Просто трябва да сменя тактиката. Идеи?

Нямам никакви идеи, но и да имах, не бих му помогнал. Въпреки това имам въпроси, които, изглежда, се увеличават с всеки изминал ден.

— Как мислиш, защо не говори?

— Никой не знае. Атакувах я с част от любимия ми арсенал и съдейки по погледа, който получих, мисля, че няма проблем с разбирането на английски. Аз гласувам за липса на гласни струни.

Знаех със сигурност, че не е истина. Тя се смя, когато беше тук, с пълноценен смях. Проверих го — нуждаеш се от гласни струни, за да произнесеш такъв звук и знам, че не е това. Може би все пак става въпрос за физически проблем. Не знам нищичко за нещо подобно, но нещо ми подсказва, че проблемът не е физически и това ме кара да се чудя дори повече. Каква причина може да има някой, за да не говори? Някога говорила ли е? Може би никога не е изричала нито дума. Не знам. Но съм наясно, че обръща внимание, наблюдава всичко през цялото време дори когато не гледа. Не мисля, че пропуска дори едно проклето нещо. Това би ме уплашило, ако не го разбирах. Чудя се дали вижда неща, които аз пропускам, но не е като да ми каже, пък и аз никога не бих попитал така или иначе.

— Не изглежда твоя тип — отбелязвам аз.

С редки изключения Дрю се насочва по скучни, сладки и популярни маршрути. Когато се отнася до женския пол, той е като път с най-малкото съпротивление и за негово щастие този път го е довел до почти всяко момиче в училище. Не мисля, че някога е бил отрязван, въпреки че всички са наясно с репутацията му и той никога не е правил нещо, за да я прикрие. Никога не е вадил любовната карта и не се е преструвал, че има някакви чувства към момиче, за да преспи с него. Не му се е налагало. Те го правят независимо от това, без никакво емоционално убеждаване от негова страна. Сами осигуряват тази част от връзката.

Повечето момичета вярват, че ще бъдат единствената, с която той ще остане накрая, но това никога не се случва. Човек би си помислил, че поне една от тях ще го предизвика публично, ще се опита да го накара да поеме отговорност и да го притежава, но никоя от тях не го прави, защото в края на деня знаят, че Дрю е направил това, което прави, и повечето осъзнават, че не е трябвало да вярват във фантазията за поправилия се задник.

Бих искал да го обвинявам, но е трудно, когато той не отрича и не се извинява. Дрю е това, което е. Или го приемаш, или не. Не можех да върша това, което той прави, макар да ме привличаше донякъде. Бих излъгал, ако кажа, че не е нещо, за което съм мислил, но това е твърде много отговорност за мен. Прекалено много чувства идват от тези момичета, а аз не съм добър в тяхното отклоняване. Докато Дрю се отърсва директно от тях. Сълзите, обидите и горчивината дори не го вълнуват. Притежавам достатъчно отговорност и не желая да се тревожа за чувствата на който и да било друг. Прогоних моите собствени много отдавна и да бъда проклет, ако ми се наложи да се справям с нечии чужди.

— Тя е жена. Секси е. Изискванията са изпълнени — казва той направо.

— Изглежда, че тя те мрази.

Изглежда, че тя мрази всички, но не се тормозя да го изричам. Наистина се опитвам да разбера защо той си губи времето с това момиче. Не е типично за него. Трябваше да се е отказал преди известно време.

— Това означава, че е предизвикателство.

— Точно така. Да се упражняват усилия, не е ли поход срещу личната ти философия.

— Така е, но може би влизам във фаза на личностно израстване. Опитвам се да се усъвършенствам.

Потискам смеха си или друг задавен звук. Не съм сигурен какво е.

— Липсата ти на вяра е обидна. Освен това не всеки от нас разполага с нещо сигурно в задния си джоб, което не изисква усилия.

Дрю поглежда преднамерено към мен. Не мога да го оспоря. Няма смисъл да се правя на нещо повече от другите, когато не трябва да се притеснявам дали едно момиче ще прави секс с мен.

Имам Лий, макар че не е наоколо толкова често, колкото сме свикнали, защото е в колеж, но това само прави нещата по-лесни. Само на няколко часа път оттук е и се отбива винаги, когато си е у дома за празниците или почивните дни. След което си тръгва отново. Не ми казва, че ме обича и не ме пита дали аз я обичам. Не съм влюбен в нея и никога няма да бъда. Ние имаме лесна, изключваща емоционалност уговорка — използваме се един друг и след това се прибираме у дома. Толкова перфектно е, колкото ситуацията го позволява. Дори да нямах Лий, мисля, че не бих бил толкова отчаян, за да потъна до нивото на Дрю. Доста ми харесва да ми пускат, но като се познавам, ще се почувствам като дръвник и накрая ще взема да ходя с момичето в продължение на месеци от чувство за вина.

— Няма да ме съдиш. Всъщност в светлината на новооткритата ми цел за самоусъвършенстване ще победя страха си да не бъда одран жив, и отивам в къщата й точно сега — Дрю скача от дивана и се отправя към вратата.

— Успех с това — казвам аз, без ни най-малко да го мисля наистина.

* * *

Прекарах остатъка от следобеда отдаден изцяло на различни степени на отбягване. Най-накрая вдигнах телефона и отмених доставката на вестника — нещо, което не бях сигурен дали действително ще направя. След това реших, че щом съм тръгнал да се разправям с разни неща, то ще се обадя в хосписа и ще ги накарам да дойдат да си вземат болничното легло, което бяха доставили за дядо ми преди два месеца. Той си отиде преди две седмици, но въпреки това имам чувството, че е минала цяла вечност. Ако нямаше толкова много телефонни разговори за правене, вероятно щях да се зачудя дали изобщо някога е бил тук.

Когато приключвам с хосписа, поглеждам към телефона и си мисля да се обадя на дядо ми. Мислех да му звънна вчера и онзи ден и по онзи ден. Но всъщност не го направих. Разговарях с него миналата седмица и беше гадно. Той е сто пъти по-зле, откакто си тръгна оттук. Умът му вече не е неговият. Принадлежи на оксикодона и морфина и на всеки друг убиец на болката, който изпомпват в него, за да направят нещата по-лесни. Дори да му говоря, вече не говоря на него. Тялото му е на другия край на телефона, умът му е цял, но си е отишъл. Почти мога да чуя как мозъкът му се опитва да обработи думите, докато му говоря. Той не може да извлече смисъла от казаното и знам, че го разстройвам, и ако има някаква част от сърцето ми, останала неразбита, тя се разпадна заедно със загубата на ясното му съзнание. Все пак понякога съм егоист и независимо от всичко му се обаждам. Заради себе си. И говоря. Разказвам му неща, които не бих споделил с друг жив човек, защото знам, че когато затворя, ще бъде сякаш не съм разговарял с никого.

Дори последният ни истински разговор, който имахме в събота вечерта, преди прачичо ми и съпругата му да дойдат да го вземат, беше опетнен от лекарствата. Даде ми съвет, за който смяташе, че все още ми е необходим. Каза ми да седна на дивана, а той се настани в креслото срещу мен по начина, по който го правеше в продължение на години, когато ми предаваше каквото и да е парченце мъдрост, от което чувстваше, че се нуждая в този момент от живота ми. Никога не слушах наистина, защото не вярвах, че се нуждая от мъдростта му. Онази нощ аз седнах и слушах. Бих слушал всичко, което искаше да ми каже. Бях алчен за това, отчаяно се нуждаех от каквито и да било думи, които са му останали да ми даде, макар и да ги бях получил през размътената от лекарства мъгла.

Той ми каза много неща онази нощ и аз запомних всичките. Говореше ми за жени и непростими неща, люлка на веранда и червена тухлена къща и спомени, които още не са съществували.

* * *

Трябва да бъда у Дрю за вечерята в 18:00, което означава, че сега трябва да се изкъпя и да намеря някои по-хубави дрехи, които да облека. Майката на Дрю обича, когато човек се облече добре за неделната вечеря. Не е любимо нещо, но според г-жа Лейтън хубавите дрехи превръщат вечерята в специална, затова го правим. Опитах се да се измъкна, но тя не ми позволи. Не съм ходил на неделната вечеря от три седмици. Не я мразя. В действителност през повечето време се забавлявам. Храня се с истинска храна, която не се налага да готвя, а Дрю не се държи като кретен около семейството си. Просто когато отида там, се чувствам като в епизод от „Улица Сезам“, заклещен в горната част на екрана на телевизора, докато те пеят, че едно от нещата просто не принадлежи тук^[1]. Нормалността на това само ми напомня в детайли колко прецакан в действителност е животът ми. Мога да стоя тук цял ден, мислейки за всички причини, поради които да не отида, но знам, че не мога да се измъкна, затова го преглъщам, измъквам някакви прилични дрехи от гардероба и скачам под душа.