Катя Милей
Морето на спокойствието (11)

Глава 10

Джош

Дрю отбива в алеята ми малко след полунощ и веднага разбирам, че нищо добро няма да произлезе от това. Оставям молива, който използвам, за да отбелязвам измервания и наблюдавам как слиза от колата и върви към гаража.

— Пич, имам нужда от услуга.

— Разбира се, че имаш.

— Имам нужда да вземеш Настя.

Да взема Настя? Първоначално се чудя къде иска да я заведа, докато не поглеждам надолу по алеята и не виждам какво има предвид.

— Какво? Няма начин — надничам покрай него към тъмната фигура, отпусната на предната седалка на автомобила. — Какво направи с нея? Изобщо в съзнание ли е?

— Нищо. Не — казва той в защита, следвайки погледа ми обратно към колата.

Така че сега и двамата стоим в гаража ми — той скръстил ръце, а аз с длани, напъхани в джобовете, гледайки през предното стъкло на колата му за признаци на движение.

— Тя просто пи прекалено много.

— Прекалено много от какво?

— Огнехвъргачки — избягва очите ми, докато го казва.

— Що за задник би й дал огнехвъргачки?

Той ме поглежда, без да отговаря, което е достатъчен отговор. Дрю е идиот. Огнехвъргачка е етилов алкохол, смесен с черешов сок. Можеше със същия успех да й даде хлороформ.

— Какво си мислеше? Тя тежи около дванадесет килограма.

— Да, добре, татко. Благодаря за лекцията, но това наистина не решава проблема. Освен това как бих могъл да знам, че не може да се справи? Изглежда корава.

— Дванадесеткилограмова корава мацка.

Вярно е. Изглежда корава. Виждал съм ръцете й и е мускулеста, което е някак странно и едновременно плашещо, защото изглежда напълно грешно върху нея. Наистина е дребна и крехка на вид и в същото време прилича на някоя екзотична тийн убийца — твърда като скала, облечена в черно и готова да повали някого. Нищо от това няма смисъл. Някак смущаващо е. Като зрителна измама е. Гледаш я от един ъгъл, виждаш цялата картинка и си мислиш, че си я разгадал, но тогава тя се раздвижва и образът се променя в нещо съвсем различно и вече дори не можеш да различиш оригиналната картина. Умопомрачително е.

— Джош, сериозно. Не мога да я закарам вкъщи така и ако пропусна вечерния си час отново, майка ми ще ми откъсне топките.

Той наистина не решава случая си с този аргумент. Бих платил добри пари, за да гледам как Дрю най-накрая си го получава за нещо. Майка му е най-сладката жена на земята, но има един човек, който може да я вбеси, както никой друг и той стои пред мен, молещ за прекратяване на екзекуция, или може би просто предотвратяване на кастрация. Няма да кажа не. Той го знаеше, когато дойде тук. Молбата е просто формалност. Никога не казвам не на Дрю.

Вървя към колата и отварям вратата на пътника. Опитвам се да я събудя и да попитам дали може да влезе в къщата. Тя се разбужда леко и отваря очи. Дори не съм сигурен, че се фокусират върху мен, тогава главата й се отпуска на гърдите сякаш е твърде тежка, за да я задържи изправена и знам, че няма начин да върви, накъдето и да било. Тя дори едва помръдва, когато я измъквам от седалката и я вдигам, за да я отнеса вкъщи.

— Мамка му, Дрю — промърморвам.

Той се обляга на колата си и издишва.

— Наистина.

* * *

Настя

Когато отварям очите си, ми отнема една минута да се опитам да разбера къде съм. И аз се опитвам, наистина опитвам да разбера къде съм и нямам проклета представа и това сериозно ми изкарва акъла. Протягам се да отметна косата от очите си, за да мога да се огледам и да се опитам да определя какво, по дяволите, се случва. Единствените три неща, които знам със сигурност, са се състояли снощи и са, първо — малки елфи са се покатерили по тялото ми и са вързали косата ми на множество малки възелчета, второ — трябва да съм спала с отворена уста, защото нещо е пропълзяло в нея и е умряло и трето — била съм засмукана чрез водовъртеж в някакъв анимационен свят, в който наковалня е паднала на главата ми.

Вдигам ръка към челото си и я притискам, като се опитвам да облекча част от пулсирането, докато се залавям, не без усилие, да седна. Аз съм на нечий диван. Нечий диван. Нечий диван. И веднага след като си спомням, си пожелавам да мога да забравя.

— Добро утро, Слънчице!

Проклетият Джош Бенет. Вече съм сигурна, че ако видя акта му за раждане, ще пише точно това. Нямам време да разбера защо съм тук или какво иска да постигне с фалшивата, развълнувана жизненост, защото той дори не си поема дъх и се чудя дали истинският Джош Бенет не е бил отвлечен от извънземни, или може би елфите са го отвели след това, което са направили с косата ми.

— Радвам се, че си будна. Започвах да се притеснявам, че може да не се чувстваш добре. Знаеш… с цялото бурно повръщане миналата нощ.

Трепвам или от физическа болка, или от неудобство, не съм сигурна от кое. Той вижда смущението ми, но то не го спира. Мисля, че може би в действителност го насърчава.

— Не, не тревожи красивата си малка главица над това — казва той с престорена искреност, след което спира, поглеждайки ме. — Е, днес може би не толкова красива, и снощи определено не толкова красива, но все пак не се притеснявай за това. Отне ми само четири или пет кърпи, за да го попия и мисля, че миризмата ще си отиде след ден или два. Надявам се, че няма да се задържи толкова дълго на косата ти. Направих каквото можах, но конска опашка, вероятно щеше да е от полза.

Джош Бенет бе почистил повърнатото от мен. Страхотно! Сега си го връща и междувременно се забавлява, прекалено дори. Не мога да реша кое е по-лошо — ядосаният баща Джош Бенет или саркастичния, подигравателен Джош Бенет. Точно сега бих искала да ударя и двамата в гърлото, но не съм сигурна, че мога да вдигна ръката си.

Защо, по дяволите, съм тук? Последното, което помня, е, че бях с Дрю на претъпкано парти, пиейки нещо, което подозрително нямаше вкус на алкохол. Поглеждам надолу към себе си, вечно благодарна за това, че все още съм облечена в същите дрехи, с които бях снощи, въпреки че са покрити с повръщано. Поне Джош Бенет не е трябвало да ме съблича и преоблича в неговите боксерки. Мисълта ме дарява с малка утеха. Може би защото тъкмо сега осъзнавам, че докато дрехите все още са върху мен, сутиенът ми подозрително липсва. Опитвам се да се огледам, за да видя дали лежи на пода, или нещо такова, но наистина боли, когато движа главата си.

Не е спрял да говори, но нямам никаква идея какво казва, макар да изглежда, че гласът му кънти в черепа ми. Все още е на темата за конската опашка. Нещо от типа, че е задължително изискване за пияните момичета. Не си прави труда да понижи глас. Всъщност може би действително вярва, че се намира на някоя сцена и рецитира за последните редове на театъра, защото точно толкова е висок гласът му. Очевидно е раздразнен, а и защо да не бъде? Едва е пукнала зората в събота сутринта, а той е буден и седи с някакво странно момиче на дивана си — същото странно момиче, което повърна в банята му миналата вечер, докато той се опитваше да държи косата й назад. Мисля, че ще се наложи да му отпусна малко кредит. По-скоро цяла кофа кредит, особено след като отива до кухнята и се връща с чаша леденостудена вода, от която аз отчаяно се нуждая в момента. Поглеждам към чашата в ръката му, докато той ми я подава. Жалка, малка стъклена чаша. Да не е някакъв природозащитник? Имам нужда от около осемнадесет от тези в момента. Взимам я с благодарност и я поднасям до устните си и веднага я поглъщам. Течността е в задната част на гърлото ми, преди да се върне обратно. Какво, по дяволите? Водка. Изплювам я, без да осъзнавам къде и започвам да повръщам. Кашлям и се напъвам, но нищо друго не излиза. Поглеждам Джош Бенет, който сега се взира в мен с поглед изразяващ какво? Недоверие? Разкаяние? Страх?

— По дяволите! Не мислех, че наистина ще я пиеш — той грабва чашата от ръката ми. Какво си мислеше, че ще направя с нея? Ще се къпя? — Мислех, че ще я разпознаеш.

Той ме поглежда с извинение.

— Беше шега. Очевидно скапана шега — промърморва под носа си, докато тича обратно към кухнята и се завръща с още една кърпа.

Това момче ще пере цял ден. Чудя се как ще обясни случилото се на родителите си. Цяло чудо е, че вече не са тук, искайки да знаят какво се случва. Дръпвам кърпата от ръцете му и се навеждам на пода, за да почистя собствената си бъркотия. Дори и тази да е по негова вина, бих предпочела да не му дължа нищо друго. Той стои над мен, докато попивам остатъците от водката, с която опръсках пода. Давам си сметка на какво би трябвало да приличам на четири крака, с косата, лицето и дрехите ми, отражение на жестоката шега, която беше тази нощ.

Вдигам поглед и го поглеждам заплашително, ядосана поради простия факт, че е станал свидетел на пълното ми унижение и му дължа признателност, макар да ликува на фона на моето падение. Дрю, от друга страна, е друга история. Дължа му съдба по-лоша от смъртта. Мисля, че може би бих предпочела да ме зареже на предната ми веранда, където леля ми да ме намери, а не да ме остави на милостта на Джош Бенет. Веднага след като тази мисъл минава през ума ми, знам, че може би това не е съвсем вярно. Но чувствам сякаш трябва да е вярно. Осъзнавам, че съм се взирала в него през целия си мисловен процес и се чудя какво ли е издало лицето ми, защото сега той ми се усмихва. Усмихва се. И това е почти истинска усмивка, макар че не мога да бъда сигурна, защото всъщност никога не съм го виждала да се усмихва. В училище той носи все същото неизменно изражение ден след ден, сякаш нищо на света не го докосва на каквото и да било ниво. И това ме връща към моята теория за отвличане от извънземни, която започвам да разглеждам като реална възможност, когато той заговаря.

— Наистина искаш да ми кажеш да вървя на майната си точно сега, нали, Слънчице?

Той все още не е приключил с игричките. Присвивам очи, когато той отново ме нарича Слънчице, което е тактическа грешка; защото сега той знае, че ме дразни и имам чувството, че му доставя удоволствие да го прави.

— Какво? Слънчице ти подхожда. То е светло и топло, и щастливо. Точно. Като. Теб.

И това е моментът, в който изгубвам. Не мога да се сдържа. Предвид колко отвратително се чувствам в момента, колко глупаво изглеждам и колко съм ядосана на себе си, на Дрю, на Джош Скапания Бенет и на напитките, които имат измамния вкус на черешов сок и на нищо повече. Абсурдността на цялата тази ситуация ме удря наведнъж и за първи път от цяла вечност, аз се смея. Може би това дори не е истински смях. Може би това е само умопомрачен кикот на много нестабилно момиче, но не ми пука, защото чувството е страхотно и не мисля, че мога да го контролирам, ако се опитам. Сега усмивката липсва от лицето му. Премества се от неговото върху моето и той възприема объркването ми. Гледа ме като лудото момиче, което съм. Може би всъщност го изненадах. Печелиш, Джош Бенет. Заслужи си го.

Когато истерията ми отшумява, той взима напоената с водка кърпа от мен и се връща в кухнята. Изучавам стаята за първи път. Семпла е. Няма много модерни неща. Почти всичко тук, с изключение на дивана, е направено от дърво, което не трябва да ме изненадва. Никой от мебелите не се връзва с останалите. Не мисля, че има и две неща в тази стая, които да се съчетават, по какъвто и да е начин. Всяко нещо е в различен стил, от различен вид дърво, с различен завършек. Чудя се дали е направил някое от нещата. Най-странното е, че има не по-малко от три масички за кафе тук. Тази, пред дивана, на който седя не е нищо особено. Цялата е в остри ръбове, обикновена и лакът й се лющи отгоре, където вероятно хората с години са слагали чаши, без да използват подложки. Може би нямаше да изглежда не на място, ако не беше фактът, че има още две в другия край на стаята, а те са всичко друго, но не и обикновени. Другите две сякаш идват от различен свят и аз ставам, за да ги разгледам отблизо. Дори не приличат на холни маси в традиционния смисъл на думата, но не знам как иначе да ги нарека. Изглеждат стари. Едновременно богато украсени и семпли. Нямам представа защо биха ги сложили така безцеремонно срещу стената в далечния край на стаята. Коленича и се протягам, за да прокарам пръсти по едно от извитите крачета на масата, която е най-близо до мен, но след това чувам Джош да идва и се връщам на дивана. Нямам нужда той да мисли, че аз… какво? Галя мебелите му? Не знам. Просто не искам той да мисли нищо.

Когато Джош се връща, носи една от онези огромни пластмасови болнични чаши. Имам цяла колекция от тях вкъщи. Моите са бели със синьо-зелени надписи. Тази, която държи той, е червено-бяла. Подава ми чашата.

— Вода — аз го гледам скептично. — Този път наистина. Обещавам.

Успявам да погълна всичката вода заедно с ибупрофена, който ми подава с нея. Тогава взема чашата, без да каже дума, отива в кухнята и се връща след миг с нова, която е отново пълна. Кара ме да изпия и тази, макар да не съм особено доволна, защото наистина просто искам да се махна оттук. Изглеждам като лайно, чувствам се като такова и нямам представа как ще свърши всичко това в понеделник. Но ще се справя с тази мисъл по-късно, когато главата ми не иска да избухне и не съм на дивана на Джош Бенет.

Ставам, за да си тръгна, гледайки надолу към себе си и се чудя дали изобщо трябва да питам.

— На пода в банята е — той се усмихва на килима, не на мен, когато го казва. — Ти наистина изглеждаше отвратена от него по някаква причина. Издърпа го изпод блузата си през ръкава с едно плавно движение и го хвърли през стаята. Беше доста впечатляващо.

Страхотно. Снощната вечеря, овъглените останки на достойнството ми и както изглежда сега, и бельото ми. Какво друго съм оставила на пода в банята на Джош Бенет? Трябва да призная, че дори и в разгара на такова пълно падение, мисля, че е смешно, защото, изглежда, той не може да каже думата сутиен.

Джош ми посочва накъде е банята и аз тръгвам напред колкото мога по-внимателно. Всяка крачка изпраща шокова вълна, която се разлива по цялото ми тяло — от краката, чак до мозъка ми. Когато стигам там, сутиенът ми ми се подиграва от плочките на пода в ъгъла между ваната и тоалетната. Поне е сладък — черен и дантелен, защото грозното бельо е единственото нещо, което може да направи тази сутрин още по-лоша. Коленича, за да го взема и през това време се чудя дали евентуално мога да събера изоставените остатъци от самоуважението си. Може да се нуждая от тях.

* * *

Този път Джош не се нуждае от никакви указания. Не казва нищо на път за вкъщи и не мога да преценя дали съм му благодарна за това, или не. Оставя ме при Марго тридесет минути преди тя да се прибере от работа. Тъкмо достатъчно време, за да се изкъпя, да се преоблека и да се преструвам, че всичко е наред, преди да се появи на вратата.

— Оправяй се, Слънчице.

Не ме гледа, но все пак мога да видя как едното ъгълче на устата му се повдига, когато затварям вратата.

Мисля за това, че ме остави да спя на дивана му, когато Дрю очевидно ме е зарязал там. Той държа косата ми, почисти огромни количества повръщано, даде ми болкоуспокояващи и стоя над мен, докато ме принуждаваше да изпия половин галон вода, така че да не се обезводня. Няма нищо слънчево или блестящо в мен, но след снощи, той си заслужи правото да ми се подиграва тази сутрин. Така че, да, мисля, че поне за известно време Джош Бенет може да ме нарича както му харесва.