Катя Милей
Морето на спокойствието (24)

Глава 23

Джош

Когато се почуква на вратата ми, част от мен все още очаква да е някой, носещ някаква храна. В дните и седмиците след смъртта на майка ми и сестра ми получих ускорен курс по скърбене. Разбрах как работи; част от него бе за това как се очаква да реагирам, но по-голямата част бе за това как се очаква да реагират останалите хора. Не мислех, че има писани правила, но вероятно има, защото всеки прави едно и също. Голяма част от това е свързана с храната. Баба ми обясни психологията за това по едно време, но не я слушах истински, защото в действителност не ме интересуваше. Хората трябваше да знаят, че само защото се налага да се храниш, не означава, че искаш да се появяват в къщата ти постоянно, използвайки храна и сладкиши като извинение да подочуят нещо от скръбта ти.

Всички тези безсмислени ритуали по съболезнование ми бяха втълпени на осемгодишна възраст и сега осъзнавах, че никога не се бяха променили. Винаги можех да разчитам на яростно нападение от храна и симпатия, от която нямам нужда.

Понякога хората ще се опитат да ти разкажат някоя забавна история, която си спомнят и обикновено изобщо не е забавна, а просто тъжна. Тогава се гледате неудобно един друг, докато най-накрая не станат да си ходят и тогава ти им благодариш, че са дошли, макар че са те накарали да се чувстваш по-зле.

Имаше и хора, които просто си търсеха извинение, за да дойдат и да видят колко подпухнало изглежда лицето ти от плач, и да проверят дали вече си се пречупил, за да могат да разговарят със съседите си за това. Видяхте ли бедничкия Марк Бенет и момчето му? Каква трагедия. Толкова е тъжно. Или нещо също толкова тъпо. Но те ти бяха донесли храна, затова имат право.

Десет минути по-късно звънецът отново звъни и всичко започва отначало. Продължаваше така с дни. Прекалено много съболезнования и скапана храна. Главно лазаня.

Може би някои хора откриваха утеха в задължителните думи и храната; баща ми и аз просто не бяхме от тях. Въпреки това благодаряхме на всички. Вземахме увитите във фолио тави и съболезнованията им. След това изхвърляхме всичко и си поръчвахме пица. Чудех се дали на света има човек, който е бил утешен от някой касерол.

Тогава се замислям за Лий, сещайки се, че понякога на вратата ти се появява някой, който ти предлага нещо по-добро от думи и храна. Понякога някой ти носи нещо, от което наистина се нуждаеш, а това не е шибан сладкиш за кафе.

Първият път, когато се срещнах с Лий, тя стоеше на предната ми веранда, държейки издайническо покрито с фолио ястие. Баба ми бе починала преди два дни и дотогава вече имах шест подобни на шкафа си и още няколко в хладилника. Бях на петнадесет и мисля, че видимо въздъхнах, щом го видях. Но не и щом забелязах нея. Беше облечена с наистина къса лятна зелена рокля и в действителност бе секси. Това бяха единствените реални детайли, които помня. Познавах я от училище, но тя беше два класа преди мен и никога не бяхме разговаряли. Преди този ден дори не знаех името й.

Взех подноса от нея, който всъщност бе от майка й, която познавала баба ми. Поканих я да влезе, защото бях научил, че се очаква да направя така. Дядо ми не беше вкъщи, затова аз се погрижих за цялата работа с гостоприемството на скърбящия. Преминахме през задължителния разговор, като се постарахме да засегнем всички точки и баналности. След няколко минути, докато стояхме в кухнята, състезавайки се кой ще се чувства по-неудобно, тя ме попита дали има някой у дома и дали искам да идем в стаята ми. Мисля, че това бе нейният начин да каже, че съжалява и моя да благодаря за касерола.

Това беше първият път, в който Лий дойде вкъщи. Но не бе последният. Никога не сме излизали по срещи. Никога не се виждахме навън. Тя идваше и се промъкваше в стаята ми нощем или се озовавахме някъде в колата й, но нещата стигаха само до там и продължаваха вече почти три години. Дори сега, когато тя е в колеж, успяваме да поддържаме редовен график. Понякога разговаряме, но никога за нещо сериозно.

Може би е неправилно. Сигурно е грешно. Но грешно или не, аз не се чувствам лошо заради това. Когато тя се появи, вече бях затрупан от четирима мъртъвци и ми беше останал само още един. Нуждаех се от поне едно нормално нещо и Лий ми го даде без това да ми е коствало никакви емоции или чувства, или обвързване. Не трябваше да я обичам. Харесвах я, макар че не бях сигурен дали това щеше да развали сделката. Не мисля, че за нея имаше значение дали ме е грижа. Все още поддържахме политиката на взаимно използване без никакви въпроси. Тя е сладка и разкрепостена и дяволски привлекателна. Но ако си тръгне утре, няма да ми липсва. Хората изчезват постоянно. Може изобщо и да не забележа.

* * *

Това, което носи Настя, когато влиза в гаража ми след осем, не е сладкиш за кафе. Въпреки че, ако беше, щеше да е домашен, покрит с канела и невероятно вкусен. Държи две найлонови пазарски торби. Минава покрай мен, без да каже и дума и се протяга странно с една ръка, за да отвори вратата към къщата, без да пуска торбите.

— Слънчице? — тя не отговаря, затова я последвам и я откривам да отваря фризера и да прибира не по-малко от четири двулитрови кутии сладолед. — Какво правиш?

— На какво ти прилича? — сопва ми се.

— Да не си бременна?

Тя се завърта към мен.

— Какво?

Явно не. Вдигам ръце с длани напред в знак на предаване. Очевидно не е в добро настроение.

— Извинявай, просто — посочвам към отворения фризер, ръката й все още е вътре върху една от кутиите — това е много сладолед.

— Ясно, защото трябва да съм бременна, за да искам сладолед. Следващото, което ще кажеш, е, че трябва да съм в цикъл, защото това е единствената причина момичетата да са ядосани, но разбира се, тъй като си момче, няма да кажеш наистина цикъл, а нещо тъпанарско като на червено — Настя блъска вратата на камерата, за да я затвори.

Сега може и да не е подходящият момент да й се закълна, че нямам намерение да споменавам цикъла й по никакъв начин, още по-малко думата червено, но се чувствам по-безопасно, като държа устата си затворена и я оставям да довърши.

С всяко друго момиче вероятно можех да се обърна към класическото мъжко изпълнение да отида до нея, да я прегърна и да я оставя да сложи глава на рамото ми. Евтин номер, но работи. Дрю се кълне в него. Но се страхувам, че в тази ситуация ще има една от следните последици: поредица от нови порицания или коляно в топките ми. Залагам на коляното.

— Обичам сладолед. При теб никога няма. Лоши неща се случват, когато изкарам дълго време без сладолед — казва тя, звучейки малко по-спокойна.

— Сигурна ли си, че си взела достатъчно?

— Майната ти.

— Може би трябва да отвориш една от кутиите — предлагам аз.

Това и правим. Само че не отваряме една, отваряме ги и четирите и ядем направо от кутиите от скапаната ми масичката за кафе до дивана. Държа точно нея до дивана, защото е боклук и не ме интересува какво ще се случи с нея. Не трябва да се притеснявам за подложки или дали Дрю ще си сложи обувките върху нея. Реших да я запазя, докато той не замине за колеж или някое момиче не го убие.

Настя не яде от средата както би го правил нормален човек. Нормален човек, който не яде сладолед от купа. Тя чака, докато не започне да се топи, и тогава обира разтопената част от ъглите на кутията. Според нея полуразтопеният сладолед има по-хубав вкус от напълно замразения. Няма как да кажа дали е права, защото ме принуждава да ям по-замръзналата част от центъра и ме заплашва, ако се опитам да ям от ъглите. Правим доста големи дупки във всяка една от кутиите и тя определено е повече Слънчице и по-малко Насти^[1] след това. Отбелязвам си наум, че следващият път, когато е ядосана, вместо стабилизатори за настроението, сладоледът ще свърши работа.

* * *

След всичкия този сладолед и двамата сме суперактивни и се връщаме в гаража, защото имам доста проекти за довършване. Предполагам, че тя ще отиде да тича, защото това е начинът й за справяне с лошото настроение, но не си тръгва.

— Дай ми нещо за правене — казва със съвсем лек намек за предупреждение.

— Какво искаш да правиш? — питам я аз преценяващо.

— Нищо с електрически инструменти или нещо подобно. Нещо, което да мога да правя с дясната си ръка.

— Искаш ли да заглаждаш? — предлагам й. — Тъпо е, но…

— Става. Само ми покажи какво да правя.

Взимам лист шкурка и й показвам как да го прикрепи към формата за заглаждане.

— Това трябва да се мине със зърнеста шкурка — взимам ръцете й, за да й покажа колко сила трябва да използва, и те са толкова меки, че не ми се иска да поставям шкурка в близост до тях.

— Как ще разбера кога е готово — пита тя, започвайки да работи.

— Правилото на баща ми беше, че когато си мислиш, че си готов, вероятно си наполовина.

Настя накланя глава и ме поглежда, сякаш съм безполезен.

— Значи, как да разбера, че е готово?

Аз се усмихвам.

— Просто ми го покажи, когато мислиш, че си готова. Ще започнеш да разбираш, когато го направиш няколко пъти.

Тя задържа очите си върху мен малко повече, отколкото е нужно, преди да погледне обратно към дървото. Знам, че въпросите са там. Виждам ги в очите й веднага щом споменах баща си. Как? Кога? Какво се случи? Но тя не попита. Просто продължи да шкури, а аз няма да я спра. Ненавиждам тази работа.

Минава полунощ, когато приключваме. Не знам как ръцете й изобщо издържат толкова дълго. Заглади всичко, което й дадох. Аз също не я попитах какво не беше наред по-рано.