Катя Милей
Морето на спокойствието (18)

Глава 17

Джош

Баща ми започна да ме учи как да строя, след като майка ми и сестра ми починаха, когато бях на осем. Не знам дали имаше желание да го прави, или нямаше друг избор, защото не спирах да го следвам. Той стоеше през цялото време в гаража и ако исках да го виждам, трябваше да дойда тук. Баща ми не говореше, но вземах това, което можех. В началото главно го наблюдавах. Научих доста неща просто като внимавах, но щом веднъж хванах инструментите в ръка, осъзнах колко малко знам всъщност. Първото нещо, което построих, бе килната на една страна хранилка за птици. Направих четири от тях, преди да се получат както трябва. Занимавам се с това от почти десет години и в някои дни все още се чувствам сякаш не знам абсолютно нищо.

Чудя се колко ли е попила Настя. Тя наблюдава всичко, което става в работилницата, макар че не е пипнала дори един пирон след инцидента с чука. През последните две седмици ме наблюдава всяка вечер тук, в гаража. Не успявам да я накарам да си тръгне, така че се отказах. Миналата вечер се опитах да бъда открито груб. Реших, че ако й кажа направо да се разкара, не помогне, нищо няма да свърши работата, така че й казах точно това. Тя не го направи, поне не и докато не реши, че има желание, около час след това.

Точно сега тя седи на обичайното си място на тезгяха, така че предполагам, че това е отговорът ми. Краката й се поклащат напред — назад, сякаш ми се присмиват, Ха, ха, тук сме и не можеш да ни накараш да се разкараме, така че го преглътни. Мисля, че използват подигравателна мелодия, като на детските площадки, когато го изричат. Иска ми се да им наредя да млъкнат. Тъкмо изваждам батерията на бормашината си и я поставям в зарядното…

— Защо имаш толкова много триони?

Човек би си помислил, че в този момент ще се обърна шокиран към нея, но сякаш почти очаквах да ми проговори от първия ден, в който се срещнахме и просто се чудих какво ще каже. Мога да призная, че съм минал през доста сценарии и в никой от тях тя не ме пита за броя на трионите, които притежавам. Наистина се обърнах, защото точно сега трябваше да я виждам, но е доста по-бавно и контролирано, отколкото дори самият аз бях планирал.

— Всеки е проектиран с различна цел, за различни работи, за различен вид дърво. Сложно е. Ще ми отнеме часове да обясня всичките.

Добре де не е толкова сложно. Просто щеше да изиска дълго и скучно обяснение и точно сега не исках да говоря за триони. Не мога да повярвам, че наистина обсъждаме това. Думата сюрреалистично изобщо не е достатъчно описание.

— Не мисля, че искам нещо, но ако искаш, ще си тръгна.

Отнема ми минута, за да превключа и да осъзная, че отговаря на въпроса, който й зададох преди седмица. Дали отговаря на блъфа ми? Оглеждам пода, за да открия рицарска ръкавица, хвърлена в знак на предизвикателство, защото тя очевидно чака да я вдигна. Трябва да реша дали наистина искам да си отиде, защото, ако този път й кажа да си тръгне, нямам съмнение, че ще да го направи.

Трябва да кажа да. Да, по дяволите. Опитвам се да се отърва от теб, откакто се появи, но и двамата знаем, че това е лъжа. Не съм готов да й дам отговор, затова й отвръщам с друг въпрос. Тя говори! Искам това да продължи. Част от мен знае, че има доста реална възможност, когато си тръгне тази вечер, да не се върне повече, без значение какво ще й кажа и може никога повече да не я чуя да говори. Отново ме изненадва колко много ми прилича на призрак и как във всеки един момент може просто да изчезне.

— Кой друг знае, че говориш? — питам я аз не само за да я накарам да продължи да говори, но и защото наистина искам да знам.

Дали Дрю знае и не ми е казал? Говори ли със семейството си? Дрю спомена, че живее с леля си — всъщност беше казал, че живее със сексапилната си леля — но това е всичко, което знам.

— Никой.

— Говорила ли си някога? Преди сега?

— Да.

— Ще ми кажеш ли защо си приела този обет за мълчание?

— Не — отвръща тя, гледайки ме право в очите. Никой от нас не прекъсва контакта. — И ти никога няма да ме питаш. Никога.

— Добре. Никога няма да те питам. Ясно — изричам аз, сякаш се подразбира от само себе си. — И защо съм се съгласил на това?

— Не си.

— А защо трябва да се съглася?

— Не знам дали трябва.

— Значи не съм се съгласил да пазя тайната ти и ти не можеш да ми дадеш никакви причини защо да не го правя. Не си изградила силна защита. Защо си мислиш, че няма да кажа на някой?

— Не мисля, че искаш.

И ето къде спечели дори и без още да го знае. Права е. Не искам да кажа на никой. Желая тайната й изцяло за себе си, но тя няма как да е наясно с това.

— Това е огромен риск от твоя страна.

— Така ли? — пита тя, навежда глава на една страна и се вглежда в мен.

— Нямаш причина да ми вярваш.

— Не, но въпреки това ти вярвам — казва тя и тръгва към алеята.

— И се предполага, че и аз трябва да ти вярвам? — отвръщам аз на гърба й.

Това момиче наистина е откачено, ако си мисли, че може да ми се натресе от нищото и да очаква от мен такова нещо.

Тя спира, обръща се и ме поглежда, преди да си тръгне.

— Не е необходимо да ми вярваш. Не държа никоя от тайните ти.

* * *

Тя си тръгва, преди да мога да й отговоря. Дори не седна, но за броените минути, в които беше тук, всичко се промени. Може би ми даваше време да реша дали искам това, каквото и да бе то. Тайната й? Приятелството й? Историята й? Може би не го искам. Знам какво не трябва да искам и това ме кара да взема решението си точно тук.

Знам нещо за нея, което никой друг не знае. Не съм имал тайна от години. Всеки знае историята ми: майка и сестра, загинали в автомобилна катастрофа. Трагично. Баща, получил сърдечен удар. Починал. Баба, бореща се с рак на яйчниците. Губи битката. Година след това дядото поема битката с рака. Не знам дали сега е мой ред да умра, или се предполага, че трябва да съм последният останал.

Не спирам да си мисля, че трябва да има нещо по-добро, с което да съм известен.

Няма да кажа на никой за нея. Поне това знам. Все още имам стотици въпроси в главата, но един не спира да се връща отново и отново. Защо аз? Това е очевидният въпрос, този, който ме тормози часове, след като тя си тръгна. Това е единственият въпрос, който не задавам, защото без значение какъв е отговорът, не искам да го знам. Просто не ме интересува.

* * *

Бяха минали дни, откакто тя говори с мен. Очаквах я да се появи на следващата вечер, но тя не го направи. Нито пък по-следващата. Или пък по-по-следващата. Всеки ден я виждам в училище, но тя дори не поглежда в моята посока. Започвам да си мисля, че съм си измислил цялата случка. Може би в този сценарий аз съм откаченият. Прекарах последните няколко дни, опитвайки се да се убедя, че съм доволен, защото спря да идва, и че това изобщо не ме интересува. Все пак това е, което желаех. Изредих няколко аргумента пред себе си, но не бях много убедителен.

Дори нямах извинение да я видя в неделя в къщата на Дрю. Лий се бе върнала за уикенда и бях с нея. Това трябваше да направи нещата по-лесни, но мисля, че ги влоши.

— Нямаш акцент.

Това е първото нещо, което й казвам, щом се появява точно една седмица, след като ми проговори.

— Не.

— Мислех си, че ще имаш. Заради името.

Не мога да го понасям. Не й пасва. Но като се замисля, май нищо в нея не го прави. Тя обмисля думите ми за известно време и решавам, че може да каже нещо, но не го направи. Просто продължава да се разхожда из гаража ми, докосва инструментите ми, прокарва пръсти по наполовина готовите мебели и това започва да ме ядосва.

— Рускиня ли си? — питам аз, надявайки се да я разсея.

— Миналия път ти задава въпросите. Тази вечер е мой ред.

Тя не отговаря на въпроса ми, но поне временно отклонява вниманието си от нещата ми.

— Не си спомням да съм се съгласявал на това.

— Не си спомням да съм ти давала избор — и отново се връща към обикалянето из гаража ми.

Изучава. Имам усещането, че трябва да сграбча чатала си, за да проверя дали топките ми са все още там, защото мисля, че ги е прибрала в джоба си, а на мен ми трябват. За малко това е забавно или интересно, но вече не. Да стои и да наблюдава, е едно нещо, но ако иска да започне с разпита и неизменната психоанализа на една тийнейджърка, аз изчезвам.

— Знаеш ли кой обича да говори? Дрю. Защо не идеш там и не го зарадваш?

Имам нужда да се махна. Преструвам се, че трябва да взема нещо от кутията с инструменти в другия край на гаража. Тя се настанява на работната маса и краката й мигновено започват да се поклащат.

— Мисля, че има други неща, които той предпочита да направя с устата си.

Тонът й не е нито свенлив, нито предизвикващ неприлични асоциации. Казва го, сякаш говори, че ще му помага в ученето.

— Да не би току-що да изрече това?

— Така мисля — отговаря напевно тя.

— Е, ако го направиш, ще го зарадваш изключително много.

— Ако искам, мога да направя така, че да му държи влага цяла година — признава.

Думите й ме карат да се замисля дали наистина може. Краката й все още се поклащат и това ме побърква.

— Искаш ли? — не планирах да я попитам това.

Чудя се колко ли ще боли да отрежа езика си.

— Аз задавам въпросите.

— Не и на мен. — Ето.

— Сам ли живееш тук? — това изкара доста дълго.

— Да.

— Защо си независим?

— Защото трябваше.

— Трудно ли е?

— Какво?

— Трудно ли е да си независим? — Знам, че пита това. Наистина, знам го.

— Не. Срамно лесно е.

Тя не отговаря веднага, което, иронично, сега не е нормално. Поглеждам към нея и я виждам да ме изучава.

— Какво?

— Опитвам се да разбера дали си саркастичен.

— Не, наистина е срамно лесно. Основно се свежда до две неща. Възраст и пари. И парите са наистина важното. Мисля, че щатът щеше да ни пуска да си вървим по пътя на дванадесет, ако не им струва и цент да ни подпомагат.

— Какво трябваше да направиш?

Ако това са въпросите, които ще задава, нямам никакъв проблем с тях. Ако стои на страна от всичко лично, ще й кажа всичко, което иска да знае. Живее с леля си. Може би и тя иска да е независима, въпреки че трябва да е почти на осемнадесет, така че вече няма смисъл в това. Двамата с дядо ми се погрижихме за въпроса преди година, когато той разбра, че е болен.

— Попълваш няколко формуляра, представяш документ, че си поне на шестнадесет и имаш финансовата възможност да се издържаш. Тогава настойникът ти подписва, следва бързо изслушване и готово.

Тя кимва, сякаш обяснението е добро. Не пита за парите. Може би получава някакви социални помощи.

— Кой беше твоят настойник?

Интересен въпрос, но не мисля да отварям тази врата. Може да попита всеки друг. Всички знаят историята, но не мисля, че все още съм в опасност. Но рано или късно ще разбере. Не съм достатъчно заблуден, че няма да излезе по някакъв начин, но е хубаво да има един човек, който не знае цялата ми трагична история. Поне за малко.

— Защо се интересуваш?

— Просто се чудих дали това е човекът, който те посети в неделя. Дрю каза, че имаш компания и затова не си дошъл на вечерята.

Наистина имах компания, но определено не беше дядо ми, но не мисля да доближавам ситуацията с Лий с това момиче. Нито сега, нито някога.

— Един приятел бе в града — очаквам нова атака от въпроси, но такива не последват.

Аз имам доста питания за нея, но изглежда, че засега тя е приключила с говоренето и се опасявам, че ако продължа с разговора тази вечер, вероятно ще съжалявам.

След около десет минути поклащане на краката й и тишина, тя отново започва да задава въпроси. Не са това, което очаквам, но нищо с това момиче не е такова. А срещу тези въпроси нямам нищо против. Тя пита за инструментите и дървените мебели, които строя. Не знам колко въпроса зададе, но в края на вечерта гласът ми е станал дрезгав.

Когато скача от тезгяха — запазеният й знак за сега си тръгвам — казвам това, което си мисля цяла вечер.

— Не си такава, каквато очаквах.

Виждам как се изненадва и изглежда доста любопитна, но се опитва да го прикрие.

— Каква очакваше да бъда?

— Тиха.