Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Джош

— Откъде знаеш, че няма господ? — Тиърни Лоуел пита Дрю в двадесетата минута от дебата, който стартира в петия час.

Бе започнал с дискусия върху кратка история, която четохме миналата седмица и някак си беше преминала в спор за и против съществуването на бог.

— А ти откъде знаеш, че има такъв? — отвръща Дрю.

Той дори не се опитва. Това е мързел или дори равнодушие. Виждал съм го да се упражнява за дебат и това не е нищо за него. Просто се заяжда за забавление с Тиърни.

— Никога не съм казвала, че знам. Вярата не е знание. Точно заради това се нарича вяра, задник. Изразът, показва вяра в невъзможното.

— Госпожице Лоуел?

— Слабоумен, муле, идиот, глупак, Дрю — изстрелва Тиърни.

Това е правило на госпожа МакАлистър. Ако използваш неприемлива дума, трябва да кажеш пет други, с които можеш да я заместиш. Тя оставя частта с Дрю да се разтегне.

— Кога стана толкова религиозна?

Дрю не губи и секунда. Всички следят внимателно, а главите се движат наляво и надясно като публика на тенисмач. Винаги е удоволствие за тълпата, когато неморални хора обсъждат съществуването на бог. Особено ако се усеща осезаемо сексуално напрежение. Единственият друг звук в стаята е периодичното удряне на телбода, който Слънчицето използва в ъгъла. Тя подрежда документи от началото на часа. Гърбът й е обърнат към нас, но почти мога да видя как слуша.

— Мразя религията. Вярвам в господ.

— Вярата в бог е за слабите хора.

Дрю звучи почти отегчено, но е очевидно, че се забавлява.

— Тогава е мистерия защо ти не вярваш.

Тиърни се обляга в стола си, но Дрю не захапва стръвта.

— Хората вярват в бог, защото не вярват в себе си. Имат нужда от нещо друго, на което да се уповават или да обвиняват, вместо да поемат отговорност за собствените си лайна… глупости, изпражнения, остатъци, грешки, недостатъци.

— Това е прекалено, идващо от човек, който не поема отговорност за нищо.

— Никога не се отричам от действията си.

— Което те прави такъв нравствен образец.

— Нравствен? — Дрю се задавя с думата, която вероятно изгаря езика му. — Това не е ли като присмял се хърбел на щърбел? — Кевин Ленърд и останалите друсалки в стаята мислят, че това е най-якото нещо, което някога са чували. — Не ми изнасяй лекции, Ти. Поемам отговорност за всичко, което правя.

— Не за всичко.

— Ако мислиш да ми отправяш обвинения, подкрепи ги, дай ми някакво потвърждение, иначе аргументите ти не означават нищо.

— Не се намираме на дебат, Дрю.

Тя не изглежда сплашена от него. Изглежда предадена.

— Може и да бъдем. Същите правила. Искаш да кажеш нещо, докажи го. Иначе не хвърляй нищо, защото така аргументите ти изглеждат слаби. Като хората, които вярват в бог.

Госпожа МакАлистър сменя темата и сполучливо приключва дискусията. Изненадващо е, че позволява да продължи толкова дълго. Разговорът може и да е приключил, но погледите между Дрю и Тиърни не секват до края на часа и аз се чудя дали могат да започнат да късат дрехите си направо тук.

* * *

Настя

— Иди да седнеш. Аз ще се погрижа.

Джош ме избутва от мивката, след като сме събрали чиниите от вечеря. Вече ям тук по-често, отколкото другаде. Това са единствените случаи, в които консумирам истинско ядене. Той ми приготвя реална храна, а аз му се отплащам с десерти.

— Ти сготви. Аз мога да измия съдовете.

— Не. Не можеш.

Той издърпва гъбата от ръцете ми и спира чешмата, докато аз отивам и изчиствам остатъците от масата и стоварвам чиниите в мивката. Изпаднали сме в странен домашен модел и е някак си патетично, когато спреш да мислиш защо.

— Не мога да мия съдовете? — питам невярващо аз.

— Не — поклаща той глава.

— Защо не?

— Защо не умееш.

— Не умея?

Кой не може да мие чинии? Това не е мозъчна операция, а почистване на храната от тигана.

— Да. Как може да не го знаеш? Трябва да измивам наново всички съдове всяка вечер, след като си отидеш.

— Не го правиш.

Нали?

Той ме поглежда и аз знам, че е истина.

— Ти си задник.

— Да, обичам да ям от чисти чинии. Имам проблем — отвръща безизразно той.

Мисля си колко ниско съм паднала. Дори не мога да мия правилно чиния. Той готви, мие съдовете, прави страхотни мебели. Чувствам се безполезна наоколо. Сушилнята избипква и осъзнавам, че мога да направя нещо друго.

— Добре. Ще отида да сгъна дрехите.

Обръщам се, за да се запътя към пералното помещение.

— Не, няма. Просто седни.

— Не мога и дрехи да сгъвам?

— Ти няма да сгъваш бельото ми.

— Шегуваш се.

— Не. Шантаво е. — Той се протяга покрай мен и отваря с мокра ръка чекмедже, пълно с кърпи. — Ето. Суши.

Той замахва с кърпата към гърдите ми и междувременно ме опръсква с вода.

Аз я грабвам от ръцете му.

— Може би ще отида и ще взема един чифт от боксерките ти и ще измия съдовете с тях.

Детинщината не е под достойнството ми.

— Откъде знаеш, че нося боксерки?

— Само се надявам.

Другата възможност е толкова непривлекателна.

Той свива рамене и ми подава чиния.

— Давай. Ти си тази, която яде от тях.

— Никой не те харесва — отговарям, защото да си мърморя под носа, като невъзпитан тийнейджър, е толкова яко.

Въпреки всичко използвам кърпата, а и Джош е прав. Той мие чиниите по-добре от мен. Най-вече защото аз съм мързелива, когато се опре до някакъв вид чистене, но няма нужда той да знае това.

— Какво беше това с Дрю и Тиърни днес в часа по английски? — питам.

— Какво? Това с бог? Двамата винаги спорят. Дрю ще се изкаже в полза на безбрачието, ако Тиърни е против.

— Може би. Просто изглежда лично.

— На Дрю му харесва да я вбесява. Само се занасяше днес с нея. Можеше да я срази с аргументи, ако беше поискал.

— Изненадах се, че не го направи. Ще унищожи всеки в дебат.

Впечатляващо е. Ако има настроение, той може словесно да напада някой до момент, в който този човек едва успява да стои прав, след като Дрю приключи. Спечели всеки рунд на състезанието, на което присъствахме преди няколко седмици, а дори не беше извадил наяве целия си запас от чар.

— Нямаше смисъл. Тя няма шанс срещу него. Дори не си заслужава усилията му.

Истина е. Това е просто Дрю. Прави го единствено за забавление, докато не се отегчи. Той е като котка, която удря гущер, докато не го осакати дотолкова, че да не става повече за игри.

— Защо госпожа МакАлистър го позволи? Дори не беше това, което се предполагаше, че трябва да обсъждаме.

— По този начин тя опознава всички. Може да те разгадае много по-лесно, ако просто те остави и слуша. Да разбере как мислиш. Да слуша силните и слабите ти страни.

Това е като разузнаване. Впечатлена съм. Но не е много ефективно, когато разполагаш само с двама души, които спорят.

— Никой друг дори не се включи — казвам аз.

— Никой друг не е достатъчно глупав да дискутира съществуването на бог. Това е спор, който не може да бъде спечелен.

Той приключва с прибирането на последните чисти чинии в шкафовете.

— От коя страна?

— И от двете.

— Вярваш ли в Бог?

— Да — отговаря той категорично. Изражението ми сигурно ме е предало, защото той пита: — Какво?

— Просто съм изненадана. Не мислех, че ще вярваш.

— Защото съм прокълнат и всички около мен умират? — пита той хладно.

Не искам да му давам потвърждение, но това си мисля.

— Вярвам в бог, Слънчице. Винаги съм вярвал, че бог съществува — казва той.

И следващото, което изрича, не е самосъжаление или угризение, или мелодрама. А истината.

— Просто знам, че ме мрази.

Може би това, което твърди, трябва да ме смае, но то дори не ме кара да примигна. Може би трябва незабавно да скоча и да му кажа, че не бива да мисли по този начин. Че естествено, бог не го мрази. Че е нещо нелепо, в което да вярваш. Само че не е. Нищо свързано с това не е нелепо. Когато наблюдаваш как всеки човек, който обичаш, методично бива премахнат от живота ти, докато само на седемнадесет не е останал никой, как може да мислиш другояче? В това има толкова идеален смисъл, че единственото нещо, което ме изненадва, е, че не съм помислила същото за себе си.