Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sea of Tranquility, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитрия Петрова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катя Милей
Заглавие: Морето на спокойствието
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 06.10.2015
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-51-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130
История
- — Добавяне
Глава 29
Джош
— По дяволите!
Острието на триона порязва ръката ми и за секунди кръвта напоява панталоните ми, където притискам с дланта на другата си ръка. Не се оправям добре с кръвта. Всъщност съм напълно ужасен, когато се стигне до кръв, така че ситуацията е доста гадна за мен.
Плъзвам се надолу към земята и се облягам на шкафовете. Трябва да спра кървенето, но сядането е с приоритет, защото мисля, че мога да припадна.
— Какво, по дяволите, Джош?
Настя грабва ръката ми и аз искам да й кажа да спре, защото има прекалено много кръв, но просто изругавам отново.
— Ето.
Сега тя притиска раната и аз се опитвам да се протегна с дясната си ръка, за да грабна кърпата, която е на плота. Тя я избутва настрани.
— Това е покрито със смазка и дървени стърготини. Мамка му! — казва тя, докато кръвта ми започва да се спуска по ръката й, а дланта й остава притисната към разреза. — Дръж това! — Тя грабва дясната ми ръка отново и я притиска към кървавата рана върху лявата ми длан.
Правя грешката да погледна, преди тя да притисне ръката ми отново отгоре и получавам сериозно замайване. Кръвта е моят криптонит. Мога да се справя с огромно количество повръщано, но не и с кръв. Особено моята собствена.
— Много кръв — въздъхвам аз.
— Не, не е — отвръща тя и притиска дланта си върху моята.
— Да, много е — настоявам, защото съм прав за това.
Ако седя на пода като някой женчо заради малко кръв, то тогава ще настоявам, че има ужасно много от нея.
— Не — натъртва тя и не остава място за спор, когато ме поглежда в очите и ме принуждава да се фокусирам върху нея. — Наистина не е.
Настя продължава да се оглежда за нещо, с което може да спре кървенето.
— Можеш ли да станеш? — пита тя.
Мамка му. Ще припадна пред нея, ако точно сега ме накара да се изправя. Преди напълно да успея да преглътна унижението от тази мисъл, тя отклонява вниманието ми, като сваля блузата си. Успява да я смъкне с едно движение и я увива около ръката ми, преди да успея да я попитам какво, по дяволите, прави. Това е почти толкова впечатляващо, колкото маневрата със сутиена.
— Не трябва ли аз да съм този, който сваля ризата си? — питам, за да разведря момента. Поне за себе си. Настя изобщо не изглежда засегната.
— Ако си мислех, че можеш да я свалиш, преди да загубиш още един пинт[1] кръв, вярвай ми, щях да направя точно това — тя завързва здраво блузата около ръката ми и я задържа надолу. — Освен това трябва да се съсредоточа, а да те гледам без риза, може да ме накара да се задъхам. Тогава и двамата ще припаднем.
Саркастична умница.
— Аз не съм припаднал.
Все още.
— Все още — усмихва се тя, вдига ръката ми и проверява работата си. — Сега поне няма да кървиш по целия килим. Вътре — изкомандва, но аз съм прекалено зает да гледам гърдите й, обвити в дантелен розов сутиен.
Не съм сигурен дали съм по-шокиран от факта, че зяпам циците й, или от факта, че е розов, а не черен, но поне вече не мисля за кръвта. И тогава, преди да успея дори да се раздвижа, за да стана, предателският ми член помръдва. Кървя в средата на гаража си. Десет секунди по-рано най-лошият ми страх беше, че мога да припадна пред нея. Това вече не е най-големият ми страх. Той отново го направи и аз се озовавам с неоспорима ерекция. Сега се опитвам да мисля за кръвта, но Настя е точно пред мен, предлага да ми помогне да стана и е прекалено късно за това. Поглежда надолу. Разбира се, че поглежда надолу.
— Майтапиш се, нали? — Настя поглежда отново към лицето ми, което вероятно щеше да почервенее, ако имах някаква кръв, която да отделя. — Сериозно? Точно сега? В този момент? Сериозно? — тя поклаща глава и се засмива и това почти си струва всичкото смущение. — Сигурно е много гадно да си мъж.
— Твоя е вината. Ти си тази, която си свали блузата.
— Ако закараш задника си в къщата, мога да си сложа друга.
Нежно ме дърпа за горната част на ръката.
Възможно най-бавно се изправям. За щастие, ризата е достатъчно здраво вързана около ръката ми, така че кървенето е под контрол и аз съм способен да вляза вътре, без да жертвам това, което е останало от У-хромозомата ми.
Няколко минути по-късно Настя излиза от спалнята ми, облечена в една от тениските ми, което може би е дори по-лошо от това да я видя изобщо без блуза. Тя слага комплекта за първа помощ на масата пред нас.
— Това ли е единственото нещо, което имаш? Мисля, че ще се нуждая от повече.
— Банята за гости. Под мивката.
Вече имаме огромна бутилка от кислородна вода и допълнително марля и тя ме поглежда нервно, преди да развие плата.
— Не гледай. Разбра ли?
— Мислех, че не е толкова лошо.
— Не е. Но мисля, че и порязване от хартия може да те скапе, така че просто затвори очи или погледни натам, или нещо друго.
Аз избирам нещо друго. Протягам се със здравата си ръка и повдигам подгъва на тениската, с която е облечена и прокарвам палец по един от белезите на корема й, които бях прекалено зает, за да разгледам, докато по-рано зяпах гърдите й. Дишането й почти незабележимо се накъсва при допира, преди да отблъсне ръката ми и аз пускам блузата.
— Не си изгубил толкова много кръв, че да не те ударя. А ако го направя, ще боли.
Не се съмнявам в това дори за секунда.
— От какво е? Белегът?
— Операция.
— Без майтап, Слънчице. А какво ще кажеш за онзи до косата ти?
Исках да попитам за този от много време. Другия го видях тази нощ, заедно с дантеления розов сутиен и комплект коремни мускули, които са просто ненормални.
— Женски бой.
— Това мога да го повярвам.
— Добре. Спри да говориш. Страхувам се, че можеш да припаднеш така.
— Тогава ти ми говори.
Отпускам главата си назад и затварям очи, докато тя започва да работи върху ръката ми.
— За какво?
— Не знам. Всичко друго, освен кръв. Разкажи ми приказка.
— Каква приказка ще искаш? — приласкава ме тя като петгодишен, и като точно такъв искам се държа в момента.
Обвинявам за това загубата на кръв.
— Истинска.
— Каза, че не искаш да чуваш за кръв.
Не знам какво означава това, но разбирам, че означава нещо. Това е още една част от пъзела, който представлява тя. Опитваш се да го сглобиш, но никога не пасва и когато се опиташ да го насилиш, картинката изглежда изцяло объркана.
В този момент Настя вече е развила ръката ми и аз наблюдавам лицето й, докато я почиства. Изобщо не изглежда притеснена. В мига, в който цялата кръв е изчезнала, не мога да се сдържа да не проверя. Разрезът минава от основата на палеца ми диагонално през дланта към китката. Боли ужасно. Тя я намазва с някаква антибиотична гадост и я покрива с марля, защото няма достатъчно големи превръзки, които да я покрият.
Настя изчезва в кухнята и чувам как отваря хладилника и тършува из рафтовете. Когато се връща, ми подава кутийка с безалкохолно и парче шоколад. В допълнение към сладоледа започна да крие тук и сладкиши. Чудя се колко ли време ще мине, преди да има рафт в шкафа в банята и чекмедже в скрина ми. И когато това се случи, питам се колко ли време ще мине, преди да си отиде.
— Умирам ли? — питам аз.
— Мисля, че ще живееш. Защо?
Тя е развеселена.
— Защото да се откажеш от захарта, си е като да се окажеш от живота си. Помислих, че може да умирам.
— Считай го за преливане. В момента си блед колкото мен. Плашещо е.
— Не мисля, че нещо може да те изплаши.
— Не и гледката на кръв. За разлика от някои хора — усмихва ми се самодоволно.
— Дължа ти блуза. Не трябваше да правиш това.
— Кървеше като прасе. Нямах време да се боря с теб. Освен това знаеш ли колко хора са ме виждали без дрехите ми? Не ме притеснява.
Няма да обръщам внимание на последната част. Харесва ми да мисля за нея без дрехите й, но не ми допада да мисля, че някой друг също може да я види така.
— Сигурен съм, че каза, че кръвта не е чак толкова много.
Тя стяга марлята и слага ръката ми обратно на масата.
— Относително казано, не беше.
— Относително към какво? Да бъдеш намушкан?
— Може би все пак трябва да те зашият — погледът, който й отправям, й показва, че това няма да се случи. — Ще заздравее по-бързо. Освен това трябва да го прегледат, за да проверят дали не си прерязал сухожилие, или нещо такова.
Потрепервам при коментара за прерязано сухожилие и виждам, че ми се подсмихва отново. Тази вечер доста често се хили за моя сметка.
— Колкото по-дълго отнеме да се излекува, толкова по-дълго няма да можеш да си играеш с инструментите — напевно изрича Настя. Забелязвам двойното значение и вероятно мога да направя някакъв куц ответен отговор, че все още разполагам с дясната си ръка, но тя знае, че е уцелила десетката и аз слушам. — Компромис — добавя, сграбчва телефона и изпраща смс. — Марго не е на смяна тази вечер. Ако си е у дома, ще й позволиш да погледне.
Телефонът избипква няколко секунди по-късно и тя го вдига: Елате.
* * *
Час по-късно ние сме отново в моята къща. Ръката ми е обработена и превързана, и ми е забранено да работя с инструменти поне за седмица, в зависимост от това как зараства.
— Сега и твоята лява ръка не струва. — Настя взема превързаната ми длан и я преобръща в своите. — Ще започнеш да полудяваш, нали?
— Много вероятно.
Мисълта за седмица или повече време, през което да не мога да работя, е по-депресираща, отколкото ми се иска да призная.
— Няма да си способен дори да миеш съдовете.
Тя се наслаждава на това.
— Ще използваме картонени чинии — сухо отговарям аз.
— Аз седя с теб за твоята терапия — казва тя и на мен ми отнема минута да осъзная за какво говори. Гаражът, инструментите, дървото, работата. Моята терапия. Нещото, което запазва разсъдъка ми. — Искаш ли да дойдеш на моята?
* * *
Оказва се, че нейната терапия е нощното тичане. Не бягане. Не бавна разходка. А здраво тичане. Тормози ме три поредни дни като някой малък, порцеланов инструктор. Жалко и изтощително е. Повръщам всеки път. Иска ми се да кажа, че го мразя.
Дори не успявам да поддържам темпото й, поне не и за някакво реално разстояние. Краката ми са по-дълги и мога да я бия на спринт, но нямам издръжливост. Тя може да продължи километри, но начинът, по който го прави, няма нищо общо с упражнение. Тича сякаш някой я преследва.
— Става по-лесно — казва Настя, застанала няколко крачки напред, докато повръщам в храстите до къщата на някой нещастен непознат.
— Само ако продължа да го правя — отговарям и си мисля, че трябва да започна да тичам с шише с вода за уста. Или поне с дъвка.
— Няма ли?
Във въпроса й няма изненада или любопитство. Само разочарование.
Не се справям много добре с разочарованието. Особено с нейното. Ако тя иска да тичам с нея, ще го направя. Евентуално ще й писне да ме чака, за да я настигна и ще ме изпрати у дома, където мога да се скрия в гаража си. Да тича, е нещо нейно. Моето е криенето.
Когато се връщаме обратно в моята къща, незабавно влизам под душа и предлагам да я закарам у тях, след като изляза. Трябва да се изритам изпод водата, защото вероятно мога да стоя там цяла нощ. Всяка част на тялото ми ме боли.
Когато влизам във всекидневната, намирам бележка на масата за кафе.
Трябва да бягам — двусмислието не е нарочно. Не мога да вярвам на себе си, когато знам, че си мокър и гол в съседната стая. Не искам да изкушавам съдбата. Ще се видим утре.
ПС: Сгънах прането ти. Не се притеснявай. Не съм докосвала гащите ти.
Отдолу е подписано с малка рисунка на слънце с усмихнато лице в него, което сигурно е най-нехарактерното нещо, което някога съм виждал от нея.
Отправям се към мокрото помещение и там намирам купчина с идеално сгънатото ми, чисто пране върху пералнята. Когато отварям вратата на сушилнята, не намирам нищо останало там, с изключение на боксерките ми.