Катя Милей
Морето на спокойствието (9)

Глава 8

Настя

Осветен от флуоресцентните лампи, Джош Бенет ме изучава от другия край на гаража. Не се движа или поглеждам встрани. Не виждам някакво разпознаване в очите му и се чудя, дали знае коя съм. Тъкмо сега си спомням, че най-вероятно изглеждам като съвсем различен човек. Косата ми е вързана на конска опашка и няма и следа от грим върху покритото ми с пот и вероятно много зачервено лице. С дрехи за тичане и маратонки съм. Не съм сигурна, че аз самата ще се позная, ако вече не знаех как би трябвало да изглеждам под боклуците, с които покривам себе си в училище. Започва да ми се иска поне да имам грима си, защото се чувствам много разголена под флуоресцентните лампи с това момче, взиращо се в мен. Той ме пронизва с тези очи. Знам, че ме оценява по някакъв начин, но не съм сигурна по какви критерии.

— Откъде знаеш къде живея? — ядосан е и не се притеснява да крие обвинението в думите си.

Очевидно не знаех, защото това щеше да е последното място на земята, на което щях да дойда, но предполагам, че сега той си мисли, че съм преследвачка. Дясната ми ръка се стяга около куботана, въпреки че не усещам някаква реална опасност, а лявата повтаря действието, макар и да не държи нищо. Може би изглеждам луда или объркана, или и двете.

Очите му се свеждат към краката ми, обсипани с кървавите резки, които проклетият храст остави след себе си, а след това се връщат на лицето ми и се чудя какво вижда там. Питам се дали усеща колко сразена се чувствам. Не планирах никой да ме вижда по този начин, още по-малко Джош Бенет, от който очевидно трябваше да се страхувам или да уважавам, въпреки че не знам защо. Дали носи пръстен? Дали чака да коленича и да го целуна?

Един от нас трябваше да примигне пръв, така че предприех колеблива крачка назад, сякаш се опитвам да избегна хищник, надявайки се, че той няма да забележи, че се движа, докато вече ме няма. Вдигам крака си и правя още една крачка.

— Искаш ли да те закарам вкъщи?

Той отмества поглед, преди да го каже и тонът му изгубва част от резкостта си. Кракът ми се отпуска по-тежко, отколкото ми се иска. Ако имах списък на нещата, които Джош Бенет може да ми каже в тази ситуация, да ме попита дали искам да ме закара у дома, нямаше да влезе в топ петдесет. Гласът му е лишен от емоции както обикновено. За протокола, не, не искам да ме закара, но мисля, че имам нужда. И е гадно да се нуждаеш от нещо от някого, който толкова явно те презира, но аз не съм достатъчно горда, за да кажа не.

Кимам като отварям и затварям устата си бързо, защото наистина искам да кажа нещо, макар и да не знам точно какво. Той става и отива до вратата, която води към къщата, отваря я достатъчно, за да се протегне и да вземе връзка ключове, която трябва да е била закачена на вътрешната стена. Обръща се да затвори вратата, но поглежда назад, спира за миг, сякаш се ослушва за нещо. Предполагам, проверява дали родителите му са будни, но сигурно не са. Вероятно са заспали в този час, заедно с останалата част от цивилизования свят. С изключение на мен. И Джош Бенет, който очевидно обича да се занимава с дърводелство посред нощ в гаража си. Оглеждам се наоколо и се опитвам да разбера върху какво точно е работел, но всичко ми изглежда просто като куп дърва и инструменти и не мога да кажа. Поглеждам към гаража още веднъж, като се опитвам да го запомня, но колкото и да не ми се иска да го призная, знам, че ще се върна тук.

Излизам и чакам на алеята до пикапа, паркиран там. Това е единствената кола тук, така че, предполагам, че той не разполага със собствена. Пикапът е красив, дори аз мога да го призная, въпреки че не си падам по тях. Баща му трябва да се грижи добре за него. Иска ми се и моята кола да беше толкова лъскава, но мразя да я мия, така че съм късметлийка, ако дори успеете да ми кажете какъв е цветът на боята в този момент.

Джош спира при малък хладилник, седящ на пода под една от работните пейки, и изважда бутилка вода от него. Идва и ми я подава безмълвно, преди да отключи вратата ми и да я отвори. Взимам бутилката от ръката му и я поглеждам, внезапно осъзнала колко много се потя. Обръщам се, за да се кача в пикапа и се радвам, че не съм с пола, защото съм наистина ниска и трябва да направя доста голяма крачка, за да вляза в него. Той затваря вратата зад мен, после обикаля и се качва от страната на водача. Изглежда много по-грациозен от мен, докато го прави, сякаш е роден, за да се качва и слиза от този пикап. Чудя се дали ми е позволено да мразя Джош Бенет, защото мисля, че мога да започна.

И тогава седим. Той не ме поглежда, но и не запалва колата. Чудя се какво, по дяволите, чака и осъзнавам, че да се скитам изгубена в тъмното, може да не е най-лошото нещо в края на краищата. Точно сега всичко ми се струва безкрайно. Глупостта ми ме удря по главата миг по-късно, когато осъзнавам, че той не седи тук, за да ме кара да се чувствам неудобно, а просто не знае накъде да кара. Оглеждането на колата за нещо, върху което да пиша, е безсмислено. Няма абсолютно нищо тук. Това е най-чистият автомобил, който някога съм виждала. За сравнение, когато се кача в колата си утре сутрин, ще имам чувството, че влизам в съборетина. Преди да успея да го изгледам с умолителен поглед, с надеждата да ме разбере, той се пресяга през таблото, откача GPS-а и ми го подава.

Пътуването е абсурдно кратко. Отнема само няколко минути, за да се върнем при Марго и се чувствам глупаво за това, че ме докара. Обърнах внимание на всичко по пътя. Казвам си, че го правя, за да не се загубя отново, но всъщност имам нужда да намеря пътя обратно до там.

Трябва да кажа благодаря, но той няма да го очаква и имам чувството, че така или иначе се чувства по-удобно с тишината. Когато отбива в алеята, посягам към вратата още преди да е паркирал, решена да избавя и двама ни от мъките. Скачам на земята и се обръщам, за да затворя вратата. Не казвам благодаря. Той не пожелава лека нощ, но проговаря.

— Изглеждаш различно — отбелязва и аз затварям вратата в лицето му.