Катя Милей
Морето на спокойствието (10)

Глава 9

Настя

Джош Бенет влиза и се насочва право към моята маса в работилницата и се опитвам да не гледам, но наистина, наистина искам да го правя. Просто не желая той да знае, че гледам. Скоро нямам избор по въпроса, защото стои пред мен и се взира в лицето ми. Отвръщам на погледа му и ми се иска да изкрещя Какво?! Почти мога да видя думата наред с въпросителната и удивителната и всичко останало, изплъзващо се от устните ми с неизказан плам, защото той е единственият човек, когото познавам, който може да изглежда сериозно възмутен с напълно безизразно лице. Всички ли го дразнят толкова много, или това е просто специална дарба, която притежавам? Той изглежда разстроен от факта, че дори съществувам, да не говорим и че обитавам едно и също пространство с него в скъпоценния му клас по дърводелство.

— Аз седя тук — казва той най-накрая и отново не звучи ядосан, просто факт, като така стоят нещата и аз трябва да го знам като всички останали.

Означава ли това, че трябва да стана? Да се преместя? Къде? Това е мястото, на което г-н Търнър ме сложи и аз се опитвам да реша, дали искам да се гледам с Джош Бенет, или да стана и да се преместя, защото нашият буквално мълчалив спор вече има публика. Преди да успея да взема решението си, г-н Търнър извиква Джош до бюрото си. Той оставя книгите си на моята — неговата? — маса в очевиден знак на собственост и отказ да отстъпи и отива към предната част на стаята. Виждам г-н Търнър да поглежда в моята посока и обратно към Джош и предполагам, че му обяснява, че той ми е казал да седя тук. Не знам дали Джош ще получи това, което иска, но като гледам как се случват нещата наоколо, обикновено така става. Няма да му дам шанс да злорадства, така че преди той да се обърне и да се върне, аз ще се преместя.

Няма никакви други свободни маси. Тази, на която седях, беше последната. Има празни места на другите, но аз не искам да седя до никого — става твърде неудобно за мен и за човека до мен. Плюс това, обичам да седя отзад, така че да знам, че никой не е зад мен.

Има тезгях, поставен покрай стената на стаята с шкафчета отдолу, така че взимам учебниците си и ги поставям върху него и дяволски се надявам, че ще мога да седя тук, без да заслепя света. Набирам се на тезгяха и се обръщам с лице към предната част. Докато го правя, виждам Джош да се връща. Не гледа към мен, но проговаря. С гръб към останалата част от класа, а гласът му е нисък, така че съм сигурна, че никой, освен мен не може да го чуе.

— Нямаше да те накарам да се преместиш.

Не съм сигурна дали трябваше да се подразня, че той предполага, че има силата да ме накара да се преместя, или дали трябва да се чувствам зле, защото не съм го разбрала правилно. Мисля, че никога няма да разбера Джош Бенет, а след това се чудя защо се опитвам.

* * *

— Тази вечер ще има парти у Тревър Мейсън. Искаш ли да дойдеш?

Поглеждам към Дрю. Седим в часа по Дебат. Почти два и половина е и се опитвам да изтегля последните пет факта, от които имам нужда, за да завърша задачата си от интернет преди звънеца, така че да не трябва да се занимавам с нея тази вечер или по някое време този уикенд. Не знам върху какво работи Дрю, освен върху мен, защото не мисля, че е завършил дори едно нещо през цялото това време. Той без съмнение ще получи отличен за бездействието си. Ето как работят нещата за Дрю тук.

Какво ме попита той току-що? Това беше доста недвусмислено и шокиращо, понеже не съдържаше намеци, така че за миг съм втрещена. Да отида на парти довечера? Не е това, което очаквах. Той мята целия си сексуално зареден арсенал в моята посока от първия ден на училище. Наричам ги задявки, но всъщност не са, тъй като моето участие се изчерпва с остри погледи и жестове с ръце и дори тези са малко и рядко. Опита се да ме накара да прибегна до писане на бележки преди няколко дни, но аз прекратих това достатъчно бързо. Писането на бележки е за установяване на факти само за конкретна информация, а не за разговори.

Да отида на парти с Дрю? Защо не? Изненадвам дори себе си, но наистина, защо не? Добре, вероятно има около сто причини защо не. Защото, нека си го кажем, той най-вероятно не ме кани заради блестящото ми остроумие и забавни анекдоти. Но за мое огорчение, Дрю всъщност е едно от малкото неща в ежедневието ми, които не ме ужасяват напълно, защото с него поне усещам известно чувство за контрол. Мога да се справя с Дрю. Той не ме плаши и точно сега това може да се окаже достатъчно. Намирам, че въпреки очевидното му мъжко развратничество и измамно наперен предизвикателен поглед, аз го харесвам. Не като харесвам, но наистина го харесвам и се чудя какво ли говори това за мен. Той е забавен, а аз крайно се нуждая от развлечение. Кимам му. Разбира се, парти, естествено. Той изглежда изненадан за миг. По дяволите, за един миг изненадах себе си. Тогава изненадата изчезва и самоуверената му усмивка разбира-се-че-ще-кажеш-да се разлива по лицето му.

— Ще те взема в девет? — пита той.

Кимам, като изравям една тетрадка от раницата си и откъсвам страница от нея. Грабвам химикалката, която държи в ръката си, и записвам адреса, защото адресите са приемлив материал за бележка.

— Може би трябва да носиш черно — присмива се той, докато пиша адреса.

Не съм носила друго, освен черно през последните две седмици. Подавам му листа, виждайки онзи покоряващ блясък да тлее в очите му. Накланям глава настрани и го оглеждам от горе до долу в целия му класически сексапил, докато очите ми не се връщат отново на лицето му. После свивам рамене и си тръгвам.