Катя Милей
Морето на спокойствието (22)

Глава 21

Джош

Електрическият ми инструмент за обработка на дървото си играе с мен втора вечер подред. Мислих си, че снощи го оправих, но сега отново ме тормози. Искам да приключа с този стол до края на седмицата, защото имам още три чакащи проекта, които са приоритетни пред него. Но исках да направя стола и не мога да го изкарам от главата си. Затова сега съм изостанал и ще живея тук през следващите няколко седмици, опитвайки си да наваксам. Нямам нищо против. Има доста по-лоши места, на които може да съм.

Тишината тук е странна. Не би трябвало да бъде. Свикнал съм да е тихо, но ми трябваха два дни без нея, за да я усетя. Изнервящо е. Години, в които съм работил тук сам, са съсипани за по-малко от два месеца в компанията й. Не е идвала с дни. Може би е хубаво нещо, защото очевидно се нуждая от поглед към реалността. Опитвам се да работя при затворена врата на гаража, колкото мога повече, просто за да знам, че мога. Няма да се оставя да свикна с някой отново. Тя може да идва тук. Може да стои в гаража ми, да ми подава инструменти, да ми задава въпроси. Може да ме използва, за да изхвърля говоренето от системата си. Мога да понеса компанията, стига да не започна да я очаквам твърде силно. И няма да го направя. Не знам кога ще се върне, но се чудя колко време мога да държа вратата на гаража затворена, преди да се задуша.

* * *

Настя

Тази седмица навъртях повече километри от последните няколко взети заедно. Прекарах доста от времето ми за тичане в един определен гараж и се опитвам да наваксам. Но той ми липсва. Не е като да не съм виждала приятел от няколко дни. Той е най-добрият ми приятел в момента. Имам Дрю и изглежда, някак по пътя съм се сдобила и с Клей, но Джош е моето бягство. Той е моето скривалище.

Изминали са дни, откакто не съм ходила в къщата на Джош. Прекарах цялата седмица в един стол в къщата на Клей, чувствайки се ужасно и нелепо, искайки просто да стана и да се движа. Мразя да стоя неподвижно. Когато си прекарал месеци в леглото, оставяйки тялото ти да се лекува, след това да седиш в стол, опитвайки се да накараш ръката ти да проработи, бързо ти омръзва и ти се иска да избягаш. Така че всеки ден, щом приключа с Клей, трябва да тичам. Това е единственото, което ме предпазва да не откача. И след като Марго се предаде преди няколко седмици и ме остави да си взема подвижна боксова круша, имам нещо, което да удрям и прекарвам доста време, правейки точно това.

До петък вечер не мога да се спра. Дори не знам дали ще си е вкъщи, но краката ми въпреки това ме водят там. Чудя се дали и аз му липсвам. Намалявам ход, щом стигам до алеята. Той е отзад, намества един от трионите си и е обърнат с гръб към мен. Оглеждам се за място на плота, където да седна, но няма такова. Всеки сантиметър е зает. Купчини с дървени изрезки, различни инструменти и кутии заемат цялото пространство. Тук никога не е така нахвърляно. Джош е педантичен, което означава, че това е нарочно, и се чудя дали не е съобщение. Може би е осъзнал колко е хубаво да разполага с цялото си пространство. Отново се е потопил в самотата си и е открил, че му липсва.

Все още не съм готова да си тръгна. Ако ще ме отхвърли, искам да бъде напълно, заедно с унижението. Надявам се да излезе иззад тъпия трион и да ми каже нещо, но не изглежда сякаш бърза да го направи. С ъгъла на окото си забелязвам, че пред страничната врата, където свършва работната маса, стои столът, по който го бях видяла да работи миналата седмица. Разпознавам краката му, дизайна, който той старателно бе изгравирал на ръка и на четирите. Трябва да го е завършил тази седмица и се чудя дали го е направил по поръчка, или за себе си. Столът е невероятен, и като всеки път, когато видя нещо, което Джош е направил, го мразя малко повече. Ревността ми е живо същество. Движи се, мени се, расте. Също като гнева ми и съжалението на майка ми.

Прокарвам ръце по арката на облегалката и клякам, за да разгледам краката. Подложките за ръцете са широки и извити, за да подхождат на облегалката. Чудя се дали е започнал втори, защото този трябва да е част от комплект. Пръстите ми все още се плъзгат по другата страна, и преди да помисля, сядам на стола и тогава разбирам цялото му съвършенство. Защото този стол не би трябвало да е удобен, но може би никога няма да ми се прииска да стана. Ръцете ми са върху облегалките, аз се облягам назад, поглеждам нагоре и откривам, че Джош ме наблюдава. Начинът, по който ме гледа, е обезоръжаващ, без значение колко съм свикнала с него и ми се иска да не изглежда толкова добре, защото да погледна настрани, е трудно.

Изражението на лицето му е почти загрижено, но има и нещо като дяволитост. Същото изражение, с което Клей ми показа рисунките, които ми бе направил. Той очаква реакция и одобрение. Поглеждам надолу към стола, в който седя, след това отново към него, но Джош вече не гледа към мен. Отново се занимава с триона, сякаш всичко се е върнало към нормалното и тогава загрявам. Направил е всичко това нарочно. Убедил се е, че няма място, където да седна, за да бъда принудена да го забележа, защото столът е за мен.

Осъзнаването на този факт е достатъчен, за да изстреля задника ми от стола. Той ме поглежда, привлечен от рязкото ми движение и за момент просто се гледаме един друг. Вероятно изглеждам като подивяло животно, готово да хукне както първата вечер, в която бях дошла тук. Не мога да кажа какво си мисля, но няма нужда. Той вече знае.

— Това е просто един стол — опитва се да ме успокои той.

— Не мога да го приема — старая се да звуча, сякаш той е неразумният, че ми го дава.

— Защо не?

— Трябва да го продадеш.

— Няма нужда.

— Няма да го взема. Дай го на някой друг.

— Трябва ти нещо, на което да седиш. Уморих се да местиш всичко наоколо и да ми пречиш, докато работя. Сега имаш място, на което да седнеш. Така че седни — посочва ми с глава да седна на стола и аз го правя, и сега го усещам още по-перфектен отпреди малко.

Джош се навежда над мен, поставя ръцете си над моите върху облегалките и ме поглежда право в очите, което малко ме изнервя.

— Това е просто един стол. Спри да го премисляш. Няма да го продавам и няма да го давам на някой друг. Направих го за теб. Твой е — той се отдръпва и се изправя. Когато ръцете му вече не са върху моите, осъзнавам, че това е първият път, когато ме е докоснал в действителност и ми се приисква да ги върне обратно. — Освен това името ти вече е върху него.

— Къде?

— Погледни отдолу. Щях да го сложа на гърба, където в действителност може да се види, но не се получи.

Ставам от стола и приклякам колкото мога по-близо до земята, за да извъртя глава и да проверя за какво говори. Виждам го и не може да се сбърка. Там, от долната страна на седалката, има гравюра на слънцето.

Точно тогава разбирам какво ми дава и това не е просто един стол. Покана е, посрещане, знание, че тук съм приета. Той не ми дава място, където да седя. Дава ми място, на което да принадлежа.