Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sea of Tranquility, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитрия Петрова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катя Милей
Заглавие: Морето на спокойствието
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 06.10.2015
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-51-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130
История
- — Добавяне
Глава 20
Настя
Мразя лявата си ръка. Мразя да я гледам. Мразя, когато се запъва и трепери и ми напомня, че същността ми я няма. Но въпреки това я гледам, защото също така ми напомня, че ще намеря момчето, което ми отне всичко. Ще убия момчето, което ме уби, и когато го направя, ще е с лявата ми ръка.
* * *
Клей Уитакър ме преследва по коридора за първия ми час в четвъртък. Косата му е толкова разрошена, колкото са раздърпани и дрехите му, и прилича на беглец от Островът на изгубените момчета. Скицникът му е затворен и прибран под мишницата му както винаги, сякаш е прикачен към него или нещо подобно. Все още ще се радвам да видя какво има в него. Чудя се през колко такива скицника е минал и колко бързо ги пълни. Не може да е един и същ постоянно. Вероятно сменя толкова много, колкото черно-бели тетрадки за композиции сменях аз преди. Гардеробът му сигурно е пълен от пода до тавана и се обзалагам, че ако ги прелистите, няма да откриете една и съща картина на всички страници. Не като в моите тетрадки. Неговите вероятно са като фотоалбум от спомени, където може да погледне и ще знае точно какво е имал наум, когато го е рисувал. Моите не са такива. Не мога да прелистя страниците, да прочета какво съм писала и да кажа какво се е случвало в живота ми, в съзнанието ми, по онова време. Мога да кажа само какво се е случило в един определен ден, и е онзи, който се предполага, че не помня.
— Здрасти, Настя! — той диша тежко, когато ме настига, усмихва се през дълбоките вдишвания.
Аз се спирам и отстъпвам встрани, за да не стоим насред коридора. Любопитна съм, защото Клей ще ме поздрави, ако се засечем, но никога не ме е търсил.
— Исках да те помоля за една услуга и реших, че тъй като си ми длъжница, ще кажеш да.
Наистина ли? Не се тревожа за услугата, която може да ми поиска, но се опитвам да разбера за какво съм му длъжница. Присвивам очи срещу него, но усмивката му все още е там.
— Колко пъти си се вмъквала в английското крило по време на обяд, защото една определена книга подпира вратата? Книга, която, между другото, е дяволски нащърбена и вероятно ще трябва да я платя, значи си ми двойно задължена.
Ще призная това. Давай. Кажи го. Правя жест с ръка.
— Искам да те нарисувам.
Не на това се надявам, но в действителност не спрях, за да помисля какво да очаквам. Не е необичаен въпрос, като се има предвид, че идва от Клей Уитакър, но не знам защо иска мен. Надявам се, че не мисли, че ще му позирам гола, защото това няма да се случи. Почуквам по скицника му и му посочвам да го отвори. Умирам да видя какво рисува и не може да ми предостави по идеално извинение. Ако е възможно, усмивката му стана още по-голяма, но сега вече е и искрена. Вече не се опитва да ми пробута нещо, въпреки че рисунките му ще направят точно това.
Стоим един срещу друг, но сега той се премества, облягайки се на стената, за да застане рамо до рамо до мен. Пуска раницата си на земята и отваря скицника си. Първата рисунка е на жена, по-възрастна, с набръчкано лице и тънки устни. Очите й са хлътнали и е ужасно депресираща. Поглеждам към него и той очаква реакцията ми. Не знам как да реагирам, затова му посочвам да отгърне на следващата страница. Там има лице на мъж. Той изглежда като възрастната версия на Клей, и вероятно е баща му, освен ако не е някакъв вид бъдещ самопортрет. Също като първата рисунка и тази е шокиращо истинска. Кълна се, че мога да погледна в очите им и да кажа какво чувстват. Не е просто вдъхновяващо; почти плашещо е. Следващата рисунка е на жена, чиито очи са силно зачервени, виждам го, въпреки че рисунката е черно-бяла и реакцията ми е почти инстинктивна. Мога да го усетя. Искам да я докосна и да разбера какво не е наред с нея. Но това е нищо в сравнение с чувството, което ме завладява, когато Клей обръща листа и виждам следващата страница.
Взирам се в себе си. На картината съм аз, но не съм аз. Това съм аз, каквато той никога не ме е виждал. Лицето ми изглежда по-младо, очите ми са чисти. Няма и следа от грим по мен, а косата ми е прибрана назад на опашка, която е преметната през дясното ми рамо. Наистина докосвам тази. Не мога да се спра. Ръката ми просто отива там. Отдръпвам я веднага щом пръстите ми докосват хартията. Иска ми се да не ми беше показал тази рисунка тук. Не мога да я гледам повече. Затварям скицника и му го подавам.
Сега не съм толкова сигурна, че втората рисунка не е бъдещ самопортрет. Уверена съм, че Клей лесно може да погледне към едно лице и да промени възрастта не само на кожата, но и на човека зад нея. Това направи за мен на обратно. Беше ме подмладил. Беше взел възрастта, дните и годините и всичко, което ми се бе случило през тях, и ме бе нарисувал такава, каквато бях преди.
Когато се обръщам да го погледна, не знам какво е изражението ми. Може да бъде всяка една от хилядите емоции, която не искам да разнищвам в коридора преди първия час. Всеки момент ще бие звънецът и коридорите ще са пълни.
Клей се взира в мен. Чака и вече не се усмихва. Сигурно ме е наблюдавал през цялото време, докато аз гледах скицника, преценявайки реакциите ми, докато ми разкриваше душата си. Без значение колко горд може бъде, знам, че да ми покаже работата си, трябва да е като да разкъса дрехите си, да се завърти гол и да чака да отсъдя. Чувствах се по същия начин преди, когато свирех нещо, което съм композирала сама.
— Е?
Изваждам тетрадка със спирала от чантата си. Първите два звънеца се чуват в коридора и трябва да влизам в час. Час и място? Написвам и му подавам бележката точно когато Мишел Годишника дотичва и го сграбчва за ръката, дърпайки го със себе си.
— Хайде! Ще закъснеем! — Мисля, че тя дори не забелязва, че той говори с мен.
— Намери ме на обяд! — извиква Клей през рамо, докато аз тръгвам в обратна посока, преследвана от собственото си лице.
* * *
— Надясно. Само малко. Върни малко. Забрави. Светлината тук е скапана. Нека да се върнем отново долу. Кухнята е единствената стая в тази къща с достатъчно свястна светлина. — Клей взима скицника си, въглените си моливи и останалите си художествени материали и аз го следвам обратно долу по стълбите в къщата, в която идвам през последните три дни. Той е обсебен. Не мога да го виня. Разпознавам чувството. Познавам изумителната нужда да създам нещо. Наблюдавам го как рисува и малко го мразя заради това. Не се чувствам лоша. Чувствам се сякаш имам право. Липсва ми. Искам го толкова силно, че бих счупила ръката си отново само за да изпитвам нещо друго. Понякога желанието почти ме убива отново.
Малко е унищожително да си обграден от хора, които могат да правят това, което ти желаеш, но вече не си способен. Хора, които създават. Хора, чиито души не живеят в телата им, защото изливат толкова много от себе си в работата си. Джош. Клей. Майка ми. Искам да открадна от тях, за да мога да живея.
— Отново долу? — пита Мади Уитакър, която е тук всеки ден, откакто идвам.
Тя въвежда данни от вкъщи, затова Клей казва, че винаги си е у дома. Той се вижда с баща си през уикендите в другия край на града, затова ме вика да му позирам през седмицата.
— Скапана светлина — обяснява Клей и това е достатъчен отговор за нея.
През следващия час седя, наблюдавайки го с въглен в ръка, веждите му са се смръщили по начина, по който го правят, когато е съсредоточен. Не ме оставя да видя нищо, което е нарисувал досега. Не знам дори колко е нарисувал. Мислих, че се съгласявам за една картина, може би две, но изглежда, сме подминали тази бройка. С около осемдесет.
Клей най-после се смилява над мен и ме оставя да използвам тоалетната.
— Още колко? — написвам върху кубче с бележки, което намирам на шкафа в кухнята, защото се разхождам, преди да се наложи да седна отново.
— Не съм сигурен. Ще знам, когато свърша с тях, но не знам колко точно е това.
— Много сме потайни? — надрасквам в отговор, защото, ако щях да прекарвам толкова време с него, трябва да може да комуникираме поне малко. Освен това Клей няма да ме издаде.
— Не го правя нарочно. Успявам да уловя някои хора само с една рисунка. За повечето са нужни две или три. За теб е повече.
Сега вече ме хваща. Вътре съм. Защо са необходими толкова много рисунки, за да уловиш нечие лице?
— Не се опитвам да уловя лицето ти. Старая се да пресъздам всичките ти лица — той се спира, за да види дали съм го разбрала. — Повечето хора нямат само едно лице. Ти притежаваш повече от останалите.
Клей разкъсва лицата, а след това ги събира отново цели, както аз бих направила с музиката. Можех да я свиря по стотици различни начини, да я напоя с различни чувства всеки път и да се опитам да открия истината в нея. Той прави това с лицата, само че не слага истината в тях, той я рисува наяве. Търси истината в мен. Чудя се дали ще я открие и ако го направи, дали ще ми покаже къде е тя.