Катя Милей
Морето на спокойствието (46)

Глава 45

Настя

Не помнех какво всъщност се случи с мен в продължение на повече от година след това. Цели дни, после седмици и месеци, знаех същото, което и всички останали. Знаех, че съм излязла от вкъщи, за да отида пеша до училище и да запиша последното си изпълнение за прослушването. Първо се бях прибрала у дома, за да се преоблека и приготвя, преди да се върна в кампуса. Тормозех се за всеки детайл от вида си в онзи ден, особено за ръцете си. Педантично си лакирах ноктите, до съвършенство. Носех бледорозова блуза с перлени копчета и бяла пола с бродерия и всички знаеха с какво съм била облечена, защото ме намериха с тези дрехи, макар копчетата да бяха скъсани.

Знаех точно къде са ме намерили — в гъсто залесен участък от резервата, отделящ парка, през който минах онзи ден, от подразделението зад него. Знаех, че не са ме намерили до късно през нощта, защото е започнала гръмотевична буря, която е направила търсенето почти невъзможно. Междувременно тревогата за изчезването ми е обикаляла целия щат в продължение на часове. Името, снимката и описанието ми. Навсякъде. Дори след като ме откриха, нездравото любопитство не спря. На хората никога не им омръзва да слушат трагични истории за малки хубави момиченца. Аз бях добро забавление за известно време, особено по време на ще оцелее ли, или не периода, в който не се знаеше дали ще оживея.

Знаех, че са ме вкарали в операционната веднага след като съм пристигнала в болницата и сърцето ми е спряло на операционната маса за цели деветдесет и шест секунди, преди да успеят да възстановят пулса ми.

Разбрах какво се е случило с мен, като навързах дългия списък от травми. В продължение на месеци се чувствах точно това. Списък от травми. Сбор от наранявания. Цялото ми тяло беше изтъкано от болка.

Един ден дочух един от многобройните ми лекари да говори с някакъв полицейски детектив, като не знаеше, че мога да ги чуя. Хванахте ли вече това чудовище? Попита той. Детективът му отвърна, че не са. Трябва да го окачите на бесилото, като го откриете. Съсипал е горкото момиче. Предполагам, че беше прав, защото точно така се чувствах, а когато чуеш собствения ти лекар да каже, че си съсипан, решаваш, че той знае за какво говори.

* * *

— Винаги ли си спял с тениска? Преди мен? — питам Джош, когато си лягаме.

Ашър мрази да спи с тениска. Той настоява, че всички мъже мразят да спят облечени, но не знам дали е истина. Джош винаги си ляга с тениска и боксерки, както и аз обикновено. Не ми дава да му сгъвам бельото, но очевидно няма проблем да го нося.

— Преди теб спях, без да слагам нищо по себе си — отвръща той и мога да чуя усмивката в гласа му, макар да не я виждам.

— О — усещам как лицето ми се зачервява. — Съжалявам.

— Недей — засмива се Джош. — Заслужава си.

Ръката му си проправя път до бузата ми. Навежда се и ме целува, а устните му са покана, която ще трябва да приема рано или късно.

— Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че си се изчервила.

Но в действителност той не ме познава по-добре. Всъщност въобще не ме познава.

* * *

За пръв път от седмици насам не прекарваме половината вечер в гаража. Още е рано, но аз му казвам, че съм уморена и искам да си легна. Не съм уморена. Просто се надявам той да ме последва. След около петнадесет минути го чувам да излиза от душа и после се настанява до мен. Целува ме отстрани по главата и ми казва лека нощ, след което преплита пръсти с моите, както прави винаги, сякаш ми напомня, че още е тук или може би обратното.

Плъзгам ръка под материята на тениската му, нагоре по корема му, докато не стигам до гърдите му и мога да усетя сърцето му да бие срещу дланта ми. Чувам как дъхът му секва, защото не го е очаквал. Той е топъл и солиден и искам да докосна всяка част от него. Най-добре да спра, защото знам накъде отиват нещата. Но аз започнах всичко и наистина не ми се иска да го правя.

— Слънчице.

Това е всичко, което казва.

Поставя ръка върху моята, през материята на тениската.

— Можеш да я свалиш, ако искаш — казвам му.

— Предпочитам да сваля твоята — шегува се Джош.

— И това също — отвръщам, но не се шегувам.

Усещам, че се напряга съвсем леко под ръката ми, но не помръдва, за да направи нещо и стоим така там цяла минута, като просто дишаме и се опитваме да прочетем мислите на другия.

— Имаш позволението ми — прошепвам.

Не е като никога да не съм го докосвала или той мен. Просто никога навсякъде и едновременно. Облечена съм в една от тениските му както обикновено и той я издърпва през главата ми, а аз му позволявам, защото точно това искам. Искам да ме докосне. Тук. Сега. Навсякъде. Винаги.

— Иска ми се да можех да те видя — казва той.

— Радвам се, че не можеш — признавам.

Прекалено много белези. Мога да ги виня, дори и да не са истинската причина.

По-спокойна съм с Джош, отколкото където и да било другаде и ми се иска да побягна, преди да съм съсипала и двама ни. Но тогава и неговата тениска изчезва и тялото му се притиска до моето, така че не остава никакво пространство помежду ни. Той отмята косата ми назад, като мърмори нещо за „глупавата ти коса постоянно е върху лицето ти“, но задържа ръката си, преплетена в нея и ме целува и доста дълго правим само това.

Някак Джош оставя тялото ми, колкото да посегне към нощното си шкафче и да вземе презерватив, за който се замислям да му кажа, че не му трябва. След това се навежда над мен и отново ме целува и решавам да се концентрирам само върху това. Защото е реално. Истина е. Едно реално, невероятно, истинско нещо. И тогава коляното му се плъзга между бедрата ми и нежно ги разделя, а секунда по-късно мога да почувствам натиска му. Усещам точния момент, в който го осъзнава, разбира едно от хилядите неща, който така и не му казах. Защото застива на място внезапно, странно неподвижен. Вече не ме целува. Взира се в мен и лицето му е толкова близо до моето, че ми се струва, че може да прочете мислите ми.

Знам, че ще каже нещо, но не искам да го прави, защото така ще ме принуди да споделя много. Ще ме накара да се почувствам в безопасност, а това е нещо, което никога не бива да изпитам отново.

В очите му има хиляди думи, но всичко, което изрича, е:

— Слънчице?

Не е името ми. А въпрос. Или може би е повече от това, но не му позволявам да каже нищо повече.

Пресягам се покрай него, макар да не знам дали това въобще ще свърши работа и надигам хълбоци, а него издърпвам към себе си. И само за секунда има разкъсване и парене и всичко свършва. Стисвам очи, защото болката ми е позната и отрезвяваща, и предпочитам да се оставя на нея. Свикнала съм на болка и наистина не е чак толкова зле. Изражението върху лицето му е това, с което не съм свикнала — благоговение, объркване, учудване и моля те, моля те, моля те нека не е любов.

— Добре ли си?

Той е вътре в мен, но все още не се движи. Ръцете му са от двете страни на лицето ми и изглежда така, сякаш го плаша.

— Да — прошепвам, но не знам дали думата излиза от устата ми.

Не знам дали съм добре. Не трябва да е възможно човек да е толкова близо до някой друг. Да му позволиш да пропълзи в теб.