Катя Милей
Морето на спокойствието (54)

Глава 53

Настя

Много мисля за всички малки неща, които се случиха в деня, когато бях нападната, и как всяко едно от тях можеше да промени всичко. Чудя се колко хиляди променливи са изиграли роля, за да ме намери той и дали е имало също толкова много в действие, за да го открия аз.

* * *

Клей ме взима в осем сутринта, облечен в риза с дълъг ръкав и тесен панталон, и дори няма лека прилика с умело занемарената бъркотия, която съм свикнала да виждам. Също така се съмнявам, че изглеждам така, както той е свикнал да ме вижда. Днес приличам на Емилия повече, отколкото от месеци насам. Не знам дали го чувствам редно, но не го усещам грешно, както преди.

Оглеждам Клей от горе до долу и поклащам глава в знак на одобрение.

— Ти също — отвръща той, отваряйки вратата на колата за мен.

Дори не съм сигурна защо ме води. Каза ми, че иска да видя за какво седях на задника си толкова дълго, но вече съм го видяла. Съмнявам се, че ще изглежда много различно закачено на стена.

Галерията отваря в девет и всеки финалист трябва да бъде регистриран и проверен за интервютата до десет. Разстоянието до там е малко повече от час с кола, така че се движим добре. Интервюто на Клей е в единайсет, което ми дава време да се разходя сред експонатите и да проверя конкуренцията му, макар че дори не мога да си представя как е възможно Клей Уитакър да има такава.

— Ето — той свързва mp3 със стереото на колата и ми го подава. — Предположих, че ще се нуждаем от музика, тъй като изчерпахме всички добри теми за разговор. Може да си диджей.

Наистина не желая да бъда диджей. Просто искам да облегна глава на стъклото и да затворя очи, преструвайки се, че пътувам към италианския ресторант в Брайтън. Включвам устройството, отивам на първата плейлиста и я пускам. Трябва всичко да е наред, докато не звучи класическа музика, или депресиращи любовни песни.

Не се върнах обратно при Джош след сряда вечерта. Когато пуснах ръката му и слязох от пикапа му, обещах на себе си, че следващият път, когато стъпя в гаража му, ще отговоря на всеки въпрос, който поиска да ми зададе, и искам да спазя това обещание.

Прекарах по-голямата част от пътя, опитвайки се да подредя точните думи в главата ми, пренареждайки ги стотици пъти, след което намирам нови и всичко започва отначало. Когато паркираме пред галерията час по-късно, бузите ми са мокри и дори не си спомням кога съм започнала да плача.

Клей минава проверката и след това откриваме залата, където е изложена работата му. Това е едно от най-големите помещения и се споделя от трима художници. Картините на Клей са окачени върху най-голямата стена. Разпознавам повечето от тях. Някои са от портфолиото му за колежа. Други са част от рисунките, които направи на мен. Но е трудно да се концентрирам върху някоя от тях, защото в центъра на стената, която гледам, има нещо съвсем различно.

Поразително е.

В центъра на изложбата е мозайка, състояща се от шестнайсет картини. На всяка отделна рисунка е изобразено част от лицето ми и той ги е събрал заедно като пъзел. Очевидно това е причината, поради която съм тук. Това не ми го е показвал. Дори не знаех, че го е направил. Кара ме да искам да избягам от залата.

Пристигат няколко души, коментират рисунките и задават въпроси на Клей и двете момичета, които се казват Софи и Миранда. Работите и на двете също са изложени тук. Аз най-вече се опитвам да стоя изправена до стената и се преструвам, че изучавам една от картините на Софи, докато Клей бъде повикан за интервюто си.

Веднъж, след като той тръгва, си позволявам да разгледам и останалата част от изложбата. Мисля, че мога да започна от задната част на галерията, защото повечето хора не са стигнали до там все още и е по-тихо. Насочвам се към задната част на сградата към една от най-малките зали.

За момент не знам къде съм. И за трети път в живота ми светът се измества под краката ми и аз просто се опитвам да остана изправена.

Защото той е тук.

Това е неговото лице и не е кошмар. Не е спомен. Той е тук и е истински и ме гледа. И аз отвръщам на погледа му. Стоя в средата на един миг, от който съм се страхувала и за който съм се надявала, от деня, в който си спомних какво ми причини той.

Името на стената до картините е Ейдън Ричър — училището му се намира в следващия след Брайтън град, а лицето пред мен принадлежи на момчето, което ме уби.

Всичко в мен се включва и изключва в един и същи миг. Аз съм слаба и силна. Ужасена и смела. Загубена и намерена. Тук съм и ме няма.

Боя се, че отново ще спра да дишам.

Изглежда по-голям, както и аз, но няма грешка. Познавам лицето му така, както познавам всеки един от белезите, които ми остави.

Искам да избягам. Искам да плача. Искам да крещя. Искам да припадна. Искам да го нараня, да го пречупя, да го убия. Искам да го попитам защо, сякаш изобщо може да съществува причина.

— Защо? — това е шепот и писък.

Аз го питам и не само в главата си. Това е думата, която избирам от всички хиляди, които мога да му кажа. Задавам въпрос, на който трудно може да се отговори. Само че вероятно отговорът не е толкова труден. Може би той е единственият човек на света, който може да ми каже.

Дори не знам за кое защо питам. Защо го направи? Защо мен? Защо си тук? Защо аз съм тук? Защо?

Той ме гледа, сякаш е уплашен и това единственото нещо, което би могло да ме направи щастлива в този момент. Хубаво. Доста хора се страхуват от мен. Момичетата в училище. Моите родители. Дори понякога и Джош Бенет. Но страхът на това момче е единствения, който искам.

— Не би трябвало да си спомняш.

Нищо в гласа му не е същото. Неговият е, но не съвсем. В него няма вкопчен гняв или мрак. Същото момче е, но не и същият глас, не и същите очи, не и същата лудост.

— Не би трябвало да ме убиваш.

— Не исках.

— Не си искал? — мозъкът ми изстисква думите, опитвайки се да открие смисъла в тях. Но такъв няма. — Как така не си искал да направиш това, което стори? Удряше ме отново и отново в лицето. Влачи ме за косата ми, докато я отскубна от тила ми. Риташе ме толкова силно и толкова много пъти, че нямаше начин да се поправи всичко счупено. Уби ръката ми. Костите ми стърчаха. Навсякъде. Не си ли спомняш? — Последният въпрос е нищо повече от един жалък, задушен шепот.

— Не. — Думата е почти като извинение.

— Не? — Аз също не си спомням как е изглеждала ръката ми. Виждала съм само снимки, които никой не искаше да ми покаже. Но той е този, който го направи. Той трябва да си спомня.

— Не всичко, само някои части.

— Части? Ти ми причини това и дори нямаш благоприличието да го запомниш? — Дори не знам откъде идват думите. Не мога да повярвам, че от благоприличие говоря на момчето, което ме преби до смърт. Не мога да повярвам, че изобщо говоря с него. От мен се очаква да го убивам в момента.

— Брат ми се самоуби.

— Съжалявам.

Съжалявам? Казах, че съжалявам на това момче. Отново вървя към училище и се усмихвам и му казвам здрасти. Не. Не го правя. Не го правя. Не го правя. Прощавам си, защото отговорът ми беше автоматичен. Не това имах предвид. Дадох му думите, но няма да му дам съчувствие. Той ме гледа, сякаш също не може да повярва, че го казах. Мисля си, че съм луда. Не знам дали този извратен разговор е реален, но трябва да е, защото не смятам, че мога да си представя това.

— Онзи ден се прибрах и го намерих. Открих тялото му. — Говори така, сякаш е репетирал тези думи хиляди пъти в главата си и просто е чакал момента, когато ще ги изрече.

И така, той го прави.

Дава ми митичното защо. Разказва ми историята. Или поне това, което си спомня от нея и си мисля колко е иронично, защото се предполага, че аз не трябва да си спомням, но помня, а умът на момчето, което трябва да разполага с всички отговори, е изпълнен с бели петна. Но той си излива всичко в един луд изблик, сякаш го е подтискал в продължение на години и иска да го изкаже преди да го спра.

Разказва ми за брат си. И за момичето, в което е бил влюбен, и с което учехме в едно и също училище. Момичето, което скъсало с брат му и което Ейдън обвинявал за самоубийството му, въпреки че сега знае, че не тя е била причината. Руското момиче. Руската курва. Момичето, което отишъл да търси онзи ден. Момичето, което видял, когато зърнал мен. Само защото аз бях там.

И тогава изрича думите. И за мен е невъзможно да мразя повече това момче, но го правя.

— Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Главата ми иска да експлодира. Не това е начинът, по който трябваше да се случи. Не трябва да се извинява. Предполага се, че трябва да е зъл, а от мен се очаква да го нараня.

Ръцете ми са свити в юмруци без цел. Не знам откъде идва дъхът ми, само знам, че продължавам да дишам. Не мога да слушам повече от това. Защото той краде гнева ми, а това е единственото, което имам. Не може да ми вземе и това. Не може да ме накара да не го мразя. Нищо няма да ми остане.

Започва да говори за родителите си, които го завели на терапия след самоубийството и за вината, с която живеел, защото никога не признал на никой какво ми е направил. Как продължил да чака да бъде заловен и чакал, но никой дори не дошъл за него. И си помислил, че е получил втори шанс; понеже не съм умряла, той смятал, че съм добре и това е някакъв вид ново начало. Каквото и беше. Просто на по-гадна история.

Думи, толкова много думи. Нямам нужда да знам защо е станал зъл, а само че го е направил. Няма абсолютно никаква част от мен, която иска да го слуша да говори за вината и терапията му, и за изкуството му и за неговото изцеление. Той няма да се почувства по-добре. Няма да си прости. Аз няма да му дам разрешение.

И все пак не мисля, че си е простил. Има толкова много разкаяние, болка и самоомраза по лицето му, които ме карат да страдам за него, защото знам какво е и се мразя за състраданието.

То спира да говори. Изслушах всяка дума, която каза и сега е мой ред. Мой ред е да му кажа всичко, което се нуждая да изрека от деня, когато си спомних какво ми причини. Мой ред е да го накарам да слуша. Но не получавам тази възможност. Клей влиза, преди да мога да си представя коя от хилядите думи в главата ми ще изрека първо.

— Ето къде си — Клей поглежда към мен. — Вече разходи ли се навсякъде?

Обръщам се към Ейдън Ричър, който изглежда обладан и се взира в мен, сякаш е видял призрак. Дух от миналото дошъл, за да поиска дължимото.

— Здрасти — поздравява Клей и се приближава, за да му предложи ръката си. Искам да я сграбча и да му изкрещя да не го докосва. Знам какво са направили тези ръце и не ги искам в близост до приятеля ми. — Аз съм Клей Уитакър. Твоите неща?

Клей оглежда стените, които едва сега започвам да забелязвам. Изкуството на това момче е толкова различно от картините на Клей. Няма нищо дори смътно подобно. Но е невероятно и искам да се зашлевя, задето мисля така. Презирам го заради способността му да го създаде.

И тогава я виждам. Не съществуват думи, които да опишат омразата, която изпитвам към него. Картината. На далечната стена по цялата й площ, като определен период или мисъл. Но това не е картина. Това е спомен, който не се случи.

Не знам нищо за изкуството, така че не мога да кажа дали е акварел, или акрил, дали е нарисувана върху платно, или не, но мога да заявя, че е картина на ръка, моята ръка, обърната и отворена към света, която достига тялото ми и разкъсва всичко, което е останало. Защото в дланта, точно в центъра, е перленото копче, което никога не достигнах.

* * *

Ейдън Ричър си тръгна, а аз все още чакам.

Трябва да го намеря. Той си каза всичко, а аз не промълвих и дума. Няма да му позволя да се освободи от вината си за моя сметка. Не може да ме използва и за това. Няма право да ме кара да се съмнявам във всичко, в което съм вярвала почти три години, и след това да си тръгне, без да ме изслуша.

Искам моя ред, за да му крещя. За да го попитам дали знае, че е убиец. Да знае това, че макар да съм жива, не означава, че не ме е убил. Само защото ме върнаха обратно, не означава, че не съм мъртва. Само защото сърцето ми работи отново, не означава, че не е спряло. Не променя нищо, което ми причини. Той уби момичето от Брайтън, което свири на пиано, макар да не уби Емилия Уорд. И аз искам да му го кажа. Искам да знае това, което аз знам. Искам да страда. Бясна съм с всички тези неизречени думи.

Никой не го намери преди, но сега знам кой е. Знам името му. Мога да го открия така, както той откри мен.

И когато го направя, няма да бъде случайно.