Катя Милей
Морето на спокойствието (38)

Глава 37

Настя

Тъжно ли е да отидеш на първата си среща на осемнадесет години? Поне шест пъти днес обмислях да пиша на Джош да отложим. По някое време най-накрая му писах, че не мога да отида, защото нямам нищо, което да облека. Той ми върна съобщение:

Нищо звучи супер, до 4.

Така че сега няма измъкване. Единственото, което ме кара да се чувствам по-добре, е, че очевидно Джош е също толкова зле в социална обстановка, колкото съм и аз. Само дето той говори. Следователно предполагам, че е по-добър от мен в това отношение. И все пак. Наистина се нуждая от него. Не искам да объркам всичко. Достатъчно лошо е, че мозъкът ми е истинска помийна яма. Не мога да си представя каква адска дупка би било сърцето ми, ако той не беше там.

Тъй като да отида гола, не е особено приложим вариант, се връщам в изходна позиция. Нямам абсолютно никаква идея какво да облека. Чувството ми за стил не просто липсва, то не съществува. Преминах директно от дрехи за рецитали на болнични нощници и отблъскващи дрехи. Никога не съм се обличала нормално. Дори не знам какво значи това. Тук щеше да ми свърши работа цялата идея с най-добрата приятелка. Щях да се примиря и да драсна бележка на Марго да ми помогне, но всичко това беше в последната минута и тя вече имаше планове за този следобед, така че дори не си е вкъщи. Което означава, че аз и гардеробът ми сме съвсем сами.

А той не ми е от никаква полза. Може би дори ми се присмива. Така е. Чувам го. Ако не броим лятната рокля без презрамки, която носих вчера, нямам нищо друго, което да влиза в графа „нормално облекло“. Поглеждам дрехите си. Черно, черно, още малко черно. Не искам да нося нито една от тях. Тази вечер не искам да изглеждам като Настя Кашников. Не искам да бъда руска курва. Не желая да изглеждам и като Емилия. Може би само за тази нощ мога просто да бъда някой друг. Някое трето момиче, което не съм срещала досега.

Осъзнавам с невероятно голям ужас, че ще трябва да отида до мола. Навличам една от осемте подобни тесни черни тениски, които притежавам, и чифт дънки и излизам.

Само дето не се озовавам в мола, а в дома на Дрю. Бог, за когото наскоро взех да си мисля, че може би ме мрази, ми се усмихва днес, защото Сара не е у дома. Но пък и Дрю го няма. Госпожа Лейтън отваря вратата. Поглеждам корема й, който, изглежда, е видимо пораснал от последния път, в който я видях.

— Здравей, миличка — казва тя и е единственият човек на Земята, който не ми се приисква да зашлевя, задето ме е нарекъл „миличка“.

Пуска ме у тях, след като ми обяснява, че Дрю и Сара са отишли с господин Лейтън да плават с лодката на приятели. Сипва ми лимонада и сядаме до кухненския бар плот, загледани една в друга.

— О! — казва тя след няколко минути, а аз дотолкова бях свикнала с тишината, че за малко да падна от стола си.

Госпожа Лейтън грабва ръката ми и аз я изтръгвам инстинктивно, преди да успея да се замисля. Чувствам се като идиот, но тя не обръща внимание.

— Просто исках да усетиш как бебето рита — обяснява тя, посягайки към ръката ми, като ме оставя да я пресрещна по средата.

Поставя я върху корема си и това е най-странното усещане на света. Почти очаквам всеки момент някое извънземно да изскочи от там.

— Усещаш ли го? — гледа ме очакващо.

Издърпвам ръка. Няма как да не забележа болката върху лицето й, но съм прекалено изплашена, да не би да заплача и не мога да държа дланта си там повече.

— Извинявай — казва тя. — Просто съм леко развълнувана. Човек би помислил, че третият път няма да е кой знае какво събитие, но никога не ми омръзва. Това е любимата ми част.

Вероятно и на мен би ми била любимата, но никога няма да разбера. Може би нямаше никога да поискам дете така или иначе, но щеше да е приятно да мога да направя този избор. Боклукът, който отне ръката ми, ми отне и това.

Исках само да измисля какво да облека на среща, на която вероятно дори не трябва да ходя и не знам как се озовах тук, с ръка върху корема на госпожа Лейтън, усещайки ритниците на бебето й и борейки се със сълзите си.

Госпожа Лейтън не се справя добре с тишината. Тя е от хората, които я запълват.

— Момиче е — заявява. — Току-що разбрахме.

Има един бележник и химикал до телефона на плота. Взимам ги и пиша.

Име?

— Катрин — казва тя. — На майката на Джак.

Усмихвам се, защото това го знам. Чист, неопетнен надрасквам и й подавам бележника.

Госпожа Лейтън отвръща на усмивката ми.

— Дрю спомена, че се интересуваш от имена. Какво значи моето? Лекси, така де, всъщност е Алекса. Знаеш ли?

Защитник, написвам и отдолу Ти. А после, преди да ме е попитала, допълвам за Дрю — мъжествен, смел и за Сара — принцеса. Тя завърта очи и се засмива.

— Самоизпълнили се предсказания, не мислиш ли? — Тишината се завръща и тя пита. — Ами Джош?

Мисля, че има нещо повече във въпроса, отколкото госпожа Лейтън дава да се разбере, но явно опипва почвата.

Спасение, пиша. Тя поглежда думата и кимва. И за минута изглежда също толкова тъжна, колкото се чувствам и аз.

— Мисля, че му подхожда.

Не съм сигурна какво има предвид, така че оставям химикалката. Вече изписах прекалено много за един ден.

— Трябва ли ти нещо? — пита ме. — Ти дойде…

Замислям се да я помоля за помощ за проблема с роклята. Би могла да ми помогне. Ще го направи. Но не мога да я попитам. Поклащам глава и слизам от бар стола. Още имам време да стигна до мола и да скалъпя нещо.

Госпожа Лейтън ме изпраща до вратата, но не я отваря. Когато се обръща, очите й са нежни, точно като нея самата.

— Знаеш ли, хората все си мислят, че момичетата са тези, които отчаяно искат да променят момчетата и да ги направят по-добри личности, за да станат онова, от което се нуждаят.

Тя се взира в мен, сякаш трябва да знам за какво говори, но може би съм просто тъпа, защото нямам абсолютно никаква идея.

— Джош може да изглежда като доста възрастен мъж понякога. Но в края на деня, той продължава да е тийнейджър и желае същите неща, които искат и връстниците му. — Спира, когато присвивам очи насреща й и се засмива. — Не това. Изкарай ума си от мръсотията. Не. Иска да бъде героят. Да спаси момичето. Да спаси теб. — Госпожа Лейтън млъква за момент, за да усили ефекта от факта, че ме е вкарала в ролята на девойка в беда в този конкретен сценарии. — Но в случая Джош не просто го иска, той се нуждае от това. Има нужда да знае, че може да поправи нещата и да ги направи по-добри, да повярва, че ти си добре, за да може да повярва, че и той самият е добре. И ако не успее… — тя повдига вежди и оставя мисълта да увисне във въздуха, сякаш за да ме накара да се чувствам виновна и не разбирам целта на тази реч.

Всеки, който иска да ме спаси, ще има нужда от машина на времето, защото тази мечта е обречена. Нямаше кой да го направи последния път и ако се озова в ситуация, в която трябва някой да ме спасява от нещо друго, ще го направя сама, много благодаря.

Обръщам се да си вървя и госпожа Лейтън отваря вратата. Тъкмо си мисля да й опростя думите заради хормоните от бременността, когато…

— Мисля, че и двете знаем, че Джош е този, който се нуждае от спасяване. Приятно изкарване довечера.

Сигурно се шегуваш с мен.

* * *

Джош почуква на вратата точно в четири часа. Още не знам защо тръгваме толкова рано. Надали ще вечеряме в този час, защото той мрази да яде рано също толкова, колкото и аз. Облечен е в тъмносиньо поло и панталони в цвят каки с колан. Изглежда точно така, както когато отива на вечеря в неделя. Вбесява ме, че на момчетата трябва да им е толкова лесно да се облекат. Джош, изглежда, не е имал никакъв проблем да наподоби нормален вид и в същото време да изглежда напълно и прекалено красив.

Опитвам се да не издавам колко неудобно се чувствам, докато той стои на входа и ме изпива с очи. В крайна сметка се оказах облечена в бледосиня рокля без ръкави с вдъхновена от гръцкия стил шарка в тъмносиньо, която обрамчваше подгъва като обръч. Със сигурност не влиза в категорията супер яка, но е семпла. Реших, че изглежда добре и в нея се чувствах така, както предполагах, че трябва да се чувствам, ако съм нормална. Извих косата си назад в хлабав кок на тила. Знам, че белегът до линията на косата ми вероятно е крещящо очевиден, но Джош го е виждал толкова много пъти досега, че просто не ми пука.

— Изглеждаш различно — казва той, повтаряйки същите думи, които използва първата нощ, в която се озовах в къщата му и се усмихва, защото точно така искам да изглеждам тази вечер. — И разсейващо хубава — добавя нежно, при което устните му се повдигат леко в краищата.

— Сега ще ми кажеш ли къде отиваме? — питам.

Въпросът ме подлудяваше цял ден. Мразя да бъда в неведение. Аз съм от хората, които съставят планове и съм маниак на тема контрол, което е трудно за човек, който обикновено няма почти никакъв контрол върху каквото и да било.

— Не — отвръща той простичко, взима ръката ми в своята и ми помага да се кача в пикапа.

И после пътуваме. И пътуваме. И пътуваме.

— Сериозно, Джош. Какво става, по дяволите?

Нищо чудно, че ме взе толкова рано. Та ние сме на екскурзия с кола.

— Това го повтори четири пъти, откакто тръгнахме.

— Аха. Защото сериозно, Джош. Какво става, по дяволите? Къде отиваме?

— Затвори очи. Отпусни се. Ще ти кажа, когато стигнем.

* * *

— Слънчице? Тук сме.

Отварям очи и поглеждам часовника на таблото. 18:10. Сериозно, Джош. Какво става, по дяволите?

— Къде сме? — питам, опитвайки се да проумея какъв е смисълът на този двучасов път с кола.

— На вечеря.

Намираме се на някакъв паркинг. Поглеждам през прозореца и виждам табелата на италиански ресторант, който ми е твърде познат, и съм убедена, че това не се случва. През стъклото от едната страна на сградата мога да видя мъж в костюм да свири на пианото, но вече не виждам него.

— В какво си се втренчила така? — пита Джош.

В себе си, в един паралелен свят, мисля си аз.

— Ние сме в Брайтън? — питам, опитвайки се да овладея надигащата се истерия в гласа ми.

— Да.

Сега е притеснен. Мисля, че малко го плаша, което е хубаво, защото и той ме плаши.

— Защо сме в Брайтън?

Налагам известно спокойствие в поведението си, защото паниката няма да ме доведе до никъде, или иначе казано, колкото се може по-далеч от Брайтън.

— Защото имаме резервации.

Гласът му е неуверен. Гледа ме така сякаш всеки момент може да загубя напълно разсъдъка си.

Не казвам нищо. Не мога да изрека нищо.

— Ти харесваш италианска храна и прегледах рейтинга на поне петдесет места в радиус от два часа път и това беше най-доброто, а и успях да уредя маса. Какво не е наред?

Объркан е и не мога да го виня.

— Джош, вероятно има близо петстотин италиански ресторанта у дома. Можеше да ме заведеш във всеки от тях. Защо пътувахме два часа, за да вечеряме?

— Исках да говоря с теб.

Исках да говоря с теб. Казва го сякаш е най-очевидният отговор на света. Шофира два часа за вечеря до място, на което никой няма да ни познава, за да проведем разговор. Приисква ми се да се засмея, да заплача и да го задуша от прегръдки. Вместо това го целувам. В мига, в който устните ми попадат върху неговите, ръката му се озовава на тила ми и той ме придърпва към гърдите си, сякаш е чакал този момент цяла вечност и няма да ми позволи да се измъкна. Но аз не искам да се измъквам и ако воланът не беше там, щях да се покатеря в скута му само за да бъда по-близо до него.

И тогава Джош се размества леко и вече не го целувам аз. Той целува мен. И щом го прави, част от мен се изгубва. Но това е изкривената, извратена и грешна част, и за един-единствен момент, докато ръцете му са в косата ми, а устните му — върху устата ми, мога да се престоря, че никога не е съществувала.

— Мислех, че си бясна — казва Джош, когато се отдръпвам. — Не че се оплаквам.

— Така е, но не на теб.

Дланите ми все още обгръщат горната част на ръцете му и наистина не ми се иска да го пускам.

— На какво, тогава? — пита ме, отмятайки от очите ми косата, която се е измъкнала.

— На всичко останало.

Той направи това, за да можем просто да излезем и наистина да поговорим един с друг, но ме доведе на единственото място, на което не можем да го направим. Сега се взира в мен, сякаш не знае какво значат думите ми и не е сигурен къде ще отидем. А аз просто искам да се прибера у дома, да седна в гаража му, където всичко е толкова уютно и мога да шлифовам дърво, и да наблюдавам как около краката ми се трупат купчинки дървени стърготини, и да усещам, че съм добре поне докато съм там.

Има нещо в начина, по който ме гледа, което ме плаши, но не мога да извърна поглед. Джош се навежда отново и аз не мърдам, докато не усещам устните му върху своите. Има някакво благоговение в начина, по който ме целува, което ме кара да се страхувам, защото е най-прекрасното нещо, което съм усещала.

— Извинявай — казва той. — Исках да го направя от наистина много време и просто ми се прииска да го сторя отново.

— От колко дълго?

— От първата вечер, в която стъпи в гаража ми.

— Радвам се, че не го направи — признавам си.

— Защо?

— Тъкмо бях повърнала. Мисля, че това щеше да развали момента.

— За разлика от този, който сега е изпълнен с романтика.

Джош се усмихва и аз пускам ръцете му и сядам назад, като се опитвам да реша какво да кажа.

— Искаш ли да влезем? — пита ме накрая.

Поклащам глава.

— Не можем да останем тук.

— Защо не? — пита той и се чувствам ужасно, че му отнемам това.

Още едно нещо, което мога да добавя към списъка с разочарования, които съм причинила на хората, за които ме е грижа. Не искам и разочарованието на Джош Бенет. Не мисля, че мога да го понеса. Но нямам избор в случая. Нито едно разочарование, независимо колко голямо е то, не би могло да ме накара да вляза в този ресторант. Поглеждам Джош и ми се иска да можех просто да го целуна отново, вместо да трябва да отговоря, но знам, че няма как да се измъкна от въпроса.

— Защото съм от тук.

* * *

Опитът ни за нормалност накрая се оказва кофти пица в някакво занемарено заведение, което открихме някъде по пътя между Брайтън и вкъщи, и няма нищо в него, което да е нормално. Дори не е забележително. Идеално е и ми се иска да си остане такова, но нищо друго не остава същото. Хора, като двама ни с Джош Бенет, не получават идеалното. През повечето време не получаваме дори относително поносимо. И точно заради това ме плаши. Защото, дори и да има такова нещо, като идеално, то никога не просъществува.

* * *

Спираме до алеята на Марго малко преди единадесет и аз поглеждам към Джош, защото не знам защо ме е довел тук вместо в дома си.

— Изкарах приятно тази вечер — казва той.

— Не трябва ли това аз да ти го кажа?

— Не знам. Има ли някакво правило? — пита ме.

— Не знам — признавам. — И аз си изкарах приятно. Беше забавно. Предвид обстоятелствата.

Още се чувствам зле, задето му развалих плановете.

— Остави обстоятелствата — казва Джош нежно и повдига ръка към бузата ми, преди да се наведе да ме целуне. Само веднъж. И целувката не е идеална. Нежна е и топла, истинска и реална. — Беше забавно. Нищо друго няма значение.

Нищо друго няма значение. Ако имах едно пени в този момент, щях да си пожелая това да е вярно. Иска ми се да го повярвам повече, отколкото някога съм искала да вярвам на нещо.

— Тогава защо ме връщаш тук? — питам.

Той свива рамене смутено.

— Помислих, че ще е някак арогантно от моя страна да очаквам да спиш с мен на първа среща.

Прозявам се още преди да е завършил изречението.

— Ако единственото, което очакваш, е да спим, тогава брой ме.

— Е — усмихва се той, — тогава кой съм аз, че да отказвам нещо сигурно.

И с тези думи Джош излиза на заден с пикапа си от алеята и си отиваме у дома.