Катя Милей
Морето на спокойствието (34)

Глава 33

Джош

— Има чисти хавлии в банята за гости. Аз ще се изкъпя в главната.

— Надявам се, че имаш голям бойлер, защото може никога да не изляза — извиква Слънчице от коридора.

Тя все още трепери, защото почти няма телесна мазнина и някак си се чувствам като боклук, заради цялото това нещо с фонтана.

— Ще сложа вода за чай. Искаш ли малко? — подвиквам от кухнята, където пълня чайника.

— Ти пиеш горещ чай?

— И?

— Ти не си стар. Или британец. Мога да преброя на един пръст тийнейджърите, които пият горещ чай.

— Правех го за дядо ми. Предполагам, че съм свикнал. Млъкни! — приключвам с пълненето на чайника и го слагам на котлона, преди да се отправя към банята. — Искаш ли, или не?

— Не. Чаят е гаден. Аз ще изляза след час. Може би два.

Вратата на банята се затръшва.

Аз излизам изпод душа десет минути по-късно, а водата все още тече в банята за гости, затова предполагам, че Настя не е излъгала. Хвърлям мокрите си дрехи в празната пералня, след което се отправям към кухнята, за да изключа котлона. Може би чаят е гаден, но така или иначе съм затоплил вода. Тя няма да откаже горещ шоколад.

Звънецът на вратата звънва и предполагам, че е Дрю, защото освен момичето, което използва цялата гореща вода в банята, той е единственият човек, който би дошъл тук. Има ключ и не знам защо просто не влиза.

— Какво?

Отварям вратата, готов да чуя за каквото й да е малко раздразнение, което го е накарало да побегне от къщата си този път, но това не е Дрю. Това е момче, което не съм виждал никога преди, и той ме зяпа толкова настойчиво, че имам чувство, че ме проверява. Не сякаш ме желае, а като че ли иска да знае кой, по дяволите, съм аз, само че той е този, който чука на вратата ми.

— Мога ли да ви помогна? — питам най-накрая, защото момчето не проговаря.

— Сестра ми тук ли е? — Сестра? — Марго каза, че вероятно е тук. Настя.

Той изплюва името й, сякаш оставя лош вкус в устата му.

— Тя ти е сестра?

Няма много голяма прилика, освен ако наистина, ама наистина, не се загледаш. Всъщност момчето прилича доста на Марго.

— Да. Тя си тръгна. Тук ли е?

Бутам вратата назад и го пускам да влезе. Водата на душа все още тече и няма как да се пренебрегне. По дяволите, Слънчице. Той не изглежда облекчен и мога да се досетя защо, след като стоя пред него по тениска и анцуг, все още мокър от душа, докато слушаме как водата тече две врати по-надолу.

— Тя е под душа — казва аз, защото независимо от всичко няма как да скрия този факт. Трябва да я предупредя, преди да излезе. — Ще отида да й кажа, че си тук.

— Защо сестра ми се къпе в твоята къща? — настоява той, преди да успея да се отдалеча.

Все още е вбесен. Получавам цялостното държане на свръхзакрилническия брат и някак си го уважавам заради това, но не ми харесва начинът, по който ми говори в собствената ми къща, сякаш съм някаква отрепка. Това е същото нещо, което направи Марго, когато дойде тук. Не мисля, че съм особено заплашителен и не е като Настя да е някакво деликатно цвете.

— Сестра ти е на осемнадесет години. Може да прави много повече тук, ако поиска.

— Сестра ми емоционално е на петнадесет.

Той изравнява очите си с мен. Това не е точно разговор, който изгарям от желание да провеждам тази нощ. Дори не знам как да отговоря на това.

— Значи, казваш, че е незряла?

Това е единственото нещо, с което мога да изляза. А и във всеки случай не мога да реша на чия страна съм. В някои дни тя изглежда много по-възрастна от всеки, който някога съм срещал, а в други е като малко момиче.

— Казвам, че е объркана.

Той издишва и изглежда уморен, сякаш е казвал това хиляди пъти преди и сега не иска да бъде тук и да го изрича.

— Не съм съгласен.

Съгласен съм. Просто не знам защо или как или нещо, което може да има значение.

— Познавам сестра си.

— Аз познавам сестра ти.

Знам какво ми казва тя. Части от живот, за който ми дава проблясъци в дни, в които се чувства много великодушна, или може би просто дръзка.

— Знаеше ли изобщо, че днес е рожденият й ден? — пита той. Не отговарям. — Не мисля. От изражението върху лицето ти по-рано също така дори не знаеше, че има брат. Чудил ли си се някога какво още не знаеш? — Винаги. — Тя си има проблеми и няма нужда от още един. Остави я на мира.

Не съм благодарен за това да ме наричат проблем.

— Ако има нещо, което искаш да знам, защо не ми кажеш? Иначе можеш да си вземеш снизходителното поведение и да се махнеш от къщата ми.

Той не отговаря. Няма да я предаде и колкото и да ми се иска да знам какво, по дяволите, става, мога да уважа това. Все пак няма да му позволя да ме изкара подлеца тук. Искам да харесам това момче, но той започва да ме ядосва.

— Харесва ти да се възползваш от объркани момичета? Това ли е твоето нещо? — пита той.

— Какво е твоето? Безсмислени обвинения и заплахи?

Водата спира и аз съм готов да се втурна надолу по коридора, за да я пресрещна, преди да е дошла, но вратата се отваря, преди да съм успял да стигна до там. Дори нямах възможност да й оставя сухи дрехи. Тя излиза от коридора мокра, с хавлия, увита около нея и цялата кръв се спуска от мозъка ми надолу и глупавият ми пенис помръдва, защото това е, което прави, когато красиво, мокро, обвито само с хавлия момиче излиза изпод душа ми. Иска ми се да мога да се насладя на гледката, защото… сериозно. Но сега не е времето и за щастие, пенисът ми схваща съобщението, че брат й, който изглежда крайно вбесен, стои до мен.

Тя отваря уста, но го вижда преди някакви думи да излязат от нея. Не знам чий очи са по-широко отворени. Нещо неизказано минава между тях. Не мога да кажа дали тя изглежда изплашена, или засрамена, но сякаш стана по-млада само като го видя. Чайникът изсвирва, а всички сме толкова напрегнати, че си мисля, че можем да се напикаем в гащите точно тук. С изключение на Настя, защото точно сега тя не носи никакви. Поглеждам между тях и се спирам на нея.

— Имаме си компания, Слънчице. Някой да иска чай?

* * *

В крайна сметка брат й си тръгна веднага след като прие, че тя няма да се върне с него. Чудя се колко много ще отнесе за това. Отговарянето пред хора не е нещо, за което някога е трябвало да се притеснявам, така че никога не ми е хрумвало, но тя има семейство и не знам как ще й се размине за това, че не се прибира у дома, макар че е на осемнадесет. Веднъж беше направила коментар, че родителите й се страхуват да я възпитават, но не даде повече информация. Чудя се дали те също се страхуват от нея. Тя вече прекарва повечето от времето си тук, но нямам представа колко от тази информация е стигнала до тях. Ако досега родителите й не са мислели, че се чукахме, вече го правят.

— Няма да спиш на дивана.

Казвам й това, когато тя издърпва възглавницата и одеялото, които беше използвала преди от шкафа за бельо.

— Добре. Съжалявам.

Тя ги пуска и започва да се оглежда за ключовете си.

— Не е нужно да си тръгваш.

— Но ти каза…

— Просто казвам, че диванът е много неудобен. Можеш да вземеш леглото ми. Аз ще спя на дивана.

— Няма да ти взема леглото. Нямам нищо против дивана. Спала съм на него преди.

— Значи, знаеш, че е скапан.

— По-добре е от това да се връщам у Марго и да бъда сама. Не искам да се отказваш от леглото си.

Тя сяда на дивана и стиска възглавницата в скута си.

— Тогава спи с мен.

— Какво?

Очите й се разширяват и аз се засмивам.

— Не този вид спане. Само сън. Леглото е огромно, няма дори да разбереш, че съм там.

— Някак си се съмнявам в това — тя се оглежда наоколо, сякаш се опитва да разбере нещо. — Все пак, как е възможно да имаш само едно легло в тази къща?

— Има единично легло в стаята на Аманда, но вече няма да можеш да го намериш, защото започнах да подреждам там и е зарито под купчина с разни неща. Отървах се от онова, което беше в старата ми стая, когато трябваше да донесат болнично легло за дядо ми. Така че сега имам само онова в главната спалня.

Тя не поглежда към мен, сякаш се чувства зле, сякаш разбира.

— Не може наистина да е чак толкова лошо — казва тя и тръгва към стаята на Аманда.

Вратата е винаги затворена и никога преди не е ходила там, но сега го прави.

Пристъпва вътре в почти несъществуващата пътека от видимия килим и оглежда стаята. Има кутии и купчини със стари дрехи, натрупани върху леглото. Парчета от произволни части от мебелировка, които съм направил, но не съм харесал, са стоварени наоколо; неща, които бих запазил в гаража, но не съм го направил, понеже се нуждая от мястото там повече, отколкото тук.

— Добре, толкова е зле — засмива се тя, преди да присвие очи с любопитство и се обръщам, за да видя какво гледа. — Имаш пиано — тихо казва тя и пристъпва към него. — Защо е тук?

— Аманда вземаше уроци. Аз никога не съм го правил. Преместих го тук преди няколко години, когато се нуждаех от повече пространство във всекидневната за една от масите.

Тя прокарва пръсти по горната част на клавишите толкова леко, че не съм сигурен дали изобщо ги докосва. Има някакво благоговеене в начина, по който го прави.

— Свириш ли? — питам аз, защото тя никога не го е споменавала.

— Не — казва тя. Отнема й секунда да ме погледне, защото все още гледа клавишите. — Изобщо.

* * *

Когато се стоварвам с нея в леглото по-късно, няма никакво значение колко огромен е матракът. Не съм изпаднал в мозъчна смърт. Осъзнавам, че това е много лоша идея с последици, написани навсякъде върху нея. Но тя е права. Просто е хубаво да не си сам. А и диванът е дяволски неудобен.

— В мен ли е причината, или това е наистина странно? — пита тя най-накрая след около двадесет минути в неловко мълчание, защото никой от нас не спи.

— Не е в теб — съгласявам се.

— Искаш ли да се махна? — пита тя.

— Не.

Дори нямам нужда да правя нещо с нея. Не че не искам, защото желая да я докосна повече, отколкото вероятно трябва. Но наистина не е това. Просто ми харесва да е тук.

Тя се протяга и намира ръката ми, точно под рамото, и я проследява, докато стигне дланта ми. Напомня ми на начина, по който беше докосвала клавишите на пианото по-рано, и мога да почувствам следата, която пръстите й оставят по целия път. Има някакво успокоение, каквото нямаше преди малко. След това безмълвно тя се свива около мен и точно така заспиваме. Ръката й в моята. Заедно.

* * *

В сряда в часа по изкуство Клей Уитакър ми показва портфолиото, върху което беше работил, и ми се приисква да го ударя. Той винаги преработва, добавя, изтрива, в зависимост от това за какво състезание участва или в кой колеж кандидатства, и после винаги ми показва, макар никога да не съм го молил, и да не знам абсолютно нищо за изкуството. Не искам да го ударя заради самото портфолио, а за това, че ми го показва тук, по средата на класа, където е почти невъзможно да запазя изражението си празно. Мисля, че това е тест. Поглеждам как Клей ме наблюдава и знам, че това е тест.

Всяка рисунка е на Слънчице. Той има лицето й от всеки ъгъл. Всяка емоция, която мога да си представя, че някой може да изпита, е в очите й на тези картини. Прощавам му за всяка минута, в която я беше открадвал от гаража ми.

— Нарисувай една за мен.

Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги потуша.

— Искаш да те нарисувам?

Той е раздразнен или разочарован. Не му бях дал реакцията, която очакваше.

— Не. Искам да нарисуваш нея. За мен.

Клей изглежда малко по-доволен от това.

— Как? — пита той.

— Какво имаш предвид с как?

Звуча ядосано и го имам предвид, но съм ядосан на самия себе си. Току-що бях излял душата си в класа по изкуство и сега той има намерение да ме подритва за забавление.

— Как я виждаш? Ако искаш да я нарисувам за теб, трябва да бъде така, както я виждаш. Не както аз я виждам.

— Нарисувал си стотици картини с нея. Просто нарисувай още една или ми дай една от тези.

Посочвам към портфолиото.

— Когато погледнеш към нея, какво чувстваш?

— Ти сериозно ли? Забрави!

Може да целуне задника ми, ако иска да започне да си говори за чувства с мен.

— Очевидно я искаш поради някаква причина.

— Искам картина, за да мастурбирам. Какво те е грижа?

Продължавам да рисувам, за да не се налага да го поглеждам, но осакатявам скицата, върху която работя. Ще трябва да започна отново, но не ме е грижа.

— Радост, страх, неудовлетвореност, копнеж, приятелство, гняв, нужда, отчаяние, любов, похот?

— Да.

— Да, какво?

— Всички — отговарям, защото съм вътре без значение дали ми харесва, или не.

— Мога да ти я дам до няколко дни.

* * *

Верен на думата си, Клей влиза в клас два дни по-късно и ми подава огромна картонена папка и ми казва да не я отварям, докато не се прибера у дома. Част от мен почти се беше надявала, че той е забравил или че това е било лош сън и аз наистина никога не съм питал. Тогава той ми показва още една картина, която е добавил към портфолиото си и вече знам къде е била Слънчице през последните два дни.

— Ти си обладан — казвам му и му я подавам обратно.

— Аз ли съм единственият?

— Да — той ме поглежда скептично и знам, че това е голяма грешка, но е такава, която не мога да взема обратно. — Аз просто исках картина. Нямаше да ти я поискам, ако знаех, че ще си такъв задник заради това.

— Не се притеснявай — отвръща той и за момент самодоволният Клей си е отишъл. — Нямам намерение да й казвам.

Приемам това и за минута не си говорим, а през това време умът ми напуска тялото и ме изоставя.

— Какво ще правиш тази вечер? — питам го аз.

— Каниш ме на среща?

— Вечеря в Дрю в шест.

Официално съм полудял. Родителите на Дрю са извън града за почивните дни, но майка му е направила тонове храна и настояваше все пак да имаме неделната вечеря. После решиха да се върнат у дома по-рано, и Дрю я премести за тази вечер.

— Ти си полудял — съгласява се Клей. — Първо картината и сега това? Няма да съм жертва в каквото и саморазрушение да си планирал.

— Можеш да преследваш обекта на манията си още малко — накланям глава към скицника му. — Доведи и Мишел Годишника, ако искаш.

— Нали осъзнаваш, че Дрю ще откачи, ако двамата с Мишел се появим пред къщата му.

— Дам.

— Шест часа?

— Шест часа.