Катя Милей
Морето на спокойствието (36)

Глава 35

Джош

Изпращам Лий и се връщам във всекидневната, като ми се иска да съм също толкова пиян или надрусан, колкото всички останали тук. Сара и Пайпър ги няма, което означава, че вероятно са припаднали в стаята й. Мога да видя Мишел да лежи на тревата и да се взира в небето през стъклената плъзгаща се врата. Или може би спи. Не мога да преценя от тук. Бонгът е изоставен върху масичката за кафе, а Деймиън и Крис са все още нафиркани и се опитват да се избият един друг на Плейстейшън. В другия край на стаята Тиърни дава урок на Клей по свиване на джойнт и го чувам да казва, че иска да я нарисува, на което тя се засмива истерично. Дрю е на канапето, взирайки се втренчено в нея. Той поглежда нагоре, когато ме чува, и мога да видя отвращението, което завладява лицето му. Не се нуждая и от неговото. Имам си достатъчно собствено.

— Къде е тя? — питам аз.

— Грижа ли те е?

Явно иска да се увери, че знам какъв задник съм.

— Какво?

Изморен съм и искам да се прибера у дома, и търпението ми спрямо глупостите на Дрю бе достигнало до опасно ниски нива още преди часове.

— Зададох ти прост въпрос — продължава той. Юмрукът ми се свива все по-силно с всяка негова дума и се заставям да отпусна ръка. — Грижа ли те е къде е тя? Беше ли те грижа, докато беше в една от стаите ми за гости и чукаше друго момиче?

Не мога да повярвам, че има наглостта да ми каже всичко това. Не е като двамата със Слънчице да сме заедно и той очевидно го знае по-добре от всеки друг.

Тиърни е тотално замаяна и се бори да мисли ясно, докато наблюдава какво ще се случи.

— Не тук, Дрю.

— Хубаво. Навън тогава.

Той се изправя и е изненадващо трезвен, при което осъзнавам, че не съм го виждал да докосва нищо след вечеря, часове по-рано. Така и не изпи шота, който накара Тиърни да му сипе, когато отказа да ми каже дали Слънчице е била пияна, докато са правили секс.

— Отговори ми на въпроса.

Облягам се отстрани на пикапа си и пъхам ръце в джобовете си, защото имам нужда да направя нещо с тях.

— Закарах я у тях — казва той. — Сега ти отговори на моя.

Човекът не си губи времето. Вбесен е.

— Не този въпрос имах предвид.

— Знам. Първо отговори на моя.

— Да, грижа ме е къде е тя — подигравателно наподобявам тона му.

— Това ли правеше в спалнята с Лий? Беше те грижа?

Саркастичното снизхождение започва да ми лази по нервите. Не ме е грижа дали го заслужавам или не.

— Приключвах нещата — казвам му, макар да не му дължа обяснение.

И през цялото време се чудех какво, по дяволите, правех. Седях на леглото и се взирах в зелените й очи, руса коса и перфектното тяло, което беше мое, щом го пожелаех, без обвързване. Уговорката беше проста, удобна, неусложнена. И вече не я исках. Добре де, исках я, но това желание никога преди не бе включвало избор.

Наведох се и я целунах, надявайки се жестът да прогони всяка друга моя мисъл. Затворих очи и за пръв път, откакто бях с Лий, не си представих нейното лице. Не видях руса коса, зелени очи и нещо просто и неусложнено. Видях тъмна коса, тъмни очи, мрак и всичко заплетено, обезсърчаващо и сбъркано. И в мига, в който се отдръпнах и отворих очи, за да погледна момичето, което издърпваше ризата през главата ми, разбрах, че ще загубя, ако го направя. Никога преди това не е имало цена, която да трябва да заплатя, ала сега имаше и тя не си струваше.

Лий дори не се разстрои. Нямаше драма. Нямаше въпроси или сълзи. Реагира точно както и аз бих го сторил, ако ролите ни бяха разменени. Късането с нея беше като всичко останало с Лий — лесно.

Дори докато я изпращах, продължавах да си мисля колко лесно би било да променя мнението си и да върна думите си назад, а после да я изчукам на задната седалка на колата й, така че да не мога да се отметна отново след това.

— Това променя нещата.

Не съм съвсем сигурен какво точно променя за Дрю. Знам само, че току-що се отказах от секс, защото се чувствах виновен заради момиче, което дори не е мое.

— Защо не ми каза, че си спал с нея? — питам и все още искам да разбера дали е изчакал, докато тя се напие, защото, ако е така, сериозно ще го нараня.

— Защото не съм.

Не този отговор очаквах.

— Ти каза, че си.

— Предполагам, че не възприех буквално частта с истината в играта на „Истина или предизвикателство“.

Дрю свива рамене.

— Тя не отрече.

Замислям се за размяната на погледи помежду им по-рано. Той я питаше за разрешение, но не схващам защо тя му го даде.

— Имаме споразумение.

— Наруши го — казвам му, макар да нямам право.

— Защо?

— Защото постоянно флиртуваш с нея. Караш я да изглежда като уличница.

— Първо, не мисля, че аз съм единственият, който я кара да изглежда като уличница. Второ, ако тя ме помоли да спра, ще спра. Иначе защо да го правя?

— Защото аз ти казвам.

— Двамата с нея имаме взаимноизгодна връзка. Нещо подобно на твоята с Лий, но без да правим секс. И тя работи. Защо да се отказвам от нея?

Той не скрива подтекста на думите си.

— Защото не означава нищо за теб.

— А теб защо те бърка?

— Защото тя е моя и не искам да я докосваш.

Държа се като петгодишен, който се кара с някого заради играчка. В мига, в който изричам думите, се чувствам като идиот, но вече съм ги казал и са самата истина. А не искам да е така.

— Знам.

— Знаеш?

— Не съм глупак, Джош. Двамата се чукате с поглед, откакто започна учебната година. Нямаше да направя нищо с нея и тя никога нямаше да направи нищо с мен.

— Тогава за какво бяха всичките глупости тази вечер?

— Просто исках да те чуя да го казваш.

Дрю се усмихва и се отправя обратно към къщата. Чувствам се прекалено облекчен, за да му се ядосам.

— Какво става с теб и Тиърни? — питам го, когато той стига до верандата.

— Опитваме се да не се изчукаме. Опитваме се да не се избием. Все същото.

* * *

В девет часа на следващата сутрин съм в дома на Слънчице. Предполага се, че имаме планове, но след снощи не съм сигурен дали още е така. Чакам на алеята, защото Марго вероятно тъкмо си е легнала и не искам да почукам и да я събудя.

Когато вратата се отваря, излиза Настя, облечена в розова лятна рокля без презрамки на цветя и бели сандали с равни подметки, и се питам коя ли е тя днес? Качва се в пикапа и затваря вратата.

— Затваряй си устата. Беше подарък за рождения ми ден — казва тя, преди дори да успея да коментирам.

— Това не означава, че непременно трябваше да я облечеш.

Но се радвам, че го направи.

— Реших, че все нещо трябва да извлека от интервенцията, след като не взех телефона. Освен това прекарах толкова много време в пране на твоите дрехи, че не стигнах до моите.

Тя си слага колана и потегляме, без да споменаваме и думичка за снощи.

До обяд сме обиколили три магазина за антики и все още не съм намерил нищо, което дори да наподобява конзолната масичка, която търся. Ако е вярна на себе си, Слънчице ще започне да се оплаква около петия магазин. Обикновено тогава се изчерпва търпението й към търсенето на антики. Четвъртият магазин е скъпарски, през два града западно и ми се налага да й обещая сладолед след него, за да я накарам да излезе от пикапа.

— Няма ли да е по-лесно да намериш това, което търсиш, в интернет?

— Кое ще му е забавното тогава? — питам аз.

Тя е права. Ще е много по-лесно, но на мен ми харесва търсенето.

— А какво му е забавното на това?

Настя отваря вратата и преувеличено бавно провлачва крака в колата.

— Знаеш, че ти харесва.

— Така ли?

— Харесва ти.

— А ти откъде знаеш?

— Защото те познавам и никой не може да те накара да направиш нещо, което не искаш. Ако не искаше да дойдеш, нямаше да го направиш. А ако не беше дошла, нямаше да си тук. Следователно, ако не искаше да дойдеш, сега нямаше да си тук. Ти си тук, така че по транзитивното^[1] правило на Слънчице, искаш да си тук.

— Мразя те.

— И това ми е ясно — казвам равнодушно и едното ъгълче на устните й се повдига нагоре в отговор.

— Струваше си да дойда, дори само за да чуя толкова много думи да излизат от устата ти наведнъж. Може никога повече да не се повтори.

— Вероятно.

— И така, припомни ми пак защо не можеш да се присъединиш към модерното общество и да използваш интернет.

Свивам рамене, защото сигурно обяснението ще прозвучи глупаво.

— Харесва ми да намирам неща, които никой друг не търси. Предмети, които хората губят или забравят, захвърлени в някой ъгъл. Вещи, които не съм и предполагал, че съществуват. Дори няма нужда да ги купувам. Просто ми харесва да ги намирам и да знам, че са там. Тази ми е любимата част.

— Някое от тези неща въобще струва ли си парите, които искат за него?

Тя поглежда етикета с цената на един махагонов бюфет с дърворезба.

— Зависи колко силно го желаеш. Струва толкова, колкото си готов да платиш за него.

— Можеш ли въобще да си позволиш нещо от тук?

— Да.

— Толкова много мебели ли продаваш?

Изглежда впечатлена.

— Не.

Справям се добре с продажбите на мебели, но далеч не чак толкова добре. Нямам достатъчно време.

— О.

Тя не пита нищо друго, но въпреки това й казвам, макар това да е нещото, което най-много мразя да споменавам.

— Имам много пари.

— Колко много?

— Милиони.

Наблюдавам лицето й. Милиони. Звучи абсурдно. На никого не съм казвал досега. Единствените хора, които знаят, са тези, които винаги са били наясно. Странно е дори да го изрека на глас. Обикновено не говоря за парите. Опитвам се дори да не мисля за тях. Имам адвокат, двама счетоводители и финансов съветник, които се тревожат за това вместо мен. Ако ми връчат цялата сума още утре, няма да знам какво да правя с нея. Вероятно накрая щях да я скрия под леглото.

— Нищо чудно, че не си имал проблем да станеш законово самостоятелен — казва тя сухо.

— Нищо чудно.

Очите й се присвиват.

— Не лъжеш. — Изучава лицето ми и аз поклащам глава. — Но не ги харчиш.

Думите й не са въпрос.

— Баща ми не искаше да ги докосва, така че се старая и аз да не го правя, доколкото мога. Използвам само колкото се налага, за да плащам сметките си, защото не успявам да спечеля достатъчно, за да живея нормално, докато съм в училище.

Не мога да кажа, че ги мразя, защото се нуждая от тях. Но ненавиждам онова, което представляват, и никога няма да си позволя да го приема.

— Купувал ли си си нещо с тях?

— Взех си пикапа миналата година, когато този на баща ми най-накрая сдаде багажа. Купих и една антична масичка.

— Коя?

— Тъмната, която стои срещу стената във всекидневната, близо до стъклената плъзгаща се врата.

— Тъмната? Това ли е?

— Какво имаш предвид?

— Обикновено ставаш доста високопарен и описателен, и говориш за извивките на дървото, симетрията на линиите и единството на формата с функционалността.

Тя си придава превзет тон и започва да размахва ръка във въздуха.

— Така ли говоря?

— Само когато става дума за дърво и мебели.

— Звуча като надут задник.

— Преживей го.

Тя отива към задната част на магазина, където държат рафтовете с керамични изделия, вази и лампи.

— Трябва да се прибера до пет — казва Слънчице и обръща етикета за три хиляди долара на някаква отвратителна лампа с основа, която прилича на клоун. — Имам нужда от това — добавя тя саркастично.

— Защо пет?

— Трябва да се видя с Дрю, за да обсъдим едно проучване. Задава се нов турнир. Притежание на ядрени оръжия от правителството. Вълнуваща тема.

Не съм помислял за Дрю от тази сутрин насам и наистина не ми се иска да го включвам в разговора точно сега, но като го познавам, вероятно ще й каже нещо довечера, така че се налага да взема превантивни мерки.

— За снощи… — започвам аз и осъзнавам колко клиширано звучат думите. Вече знам защо. Тя не откъсва съсредоточения си, изучаващ поглед от една отвратително грозна ваза, но знам, че ме слуша. Винаги слуша. — Казах на Дрю да си държи ръцете далеч от теб.

— Защо ще го правиш?

Темата явно я интересува повече от вазата, тъй като се обръща.

— Защото всички те клеветят заради това — и аз ревнувам, което е истинската причина, тъй като никой от нас не го е грижа за глупостите, които хората говорят. — Но не е моя работа, затова се извинявам.

— И той се съгласи?

Тя изглежда едновременно шокирана и развеселена.

— Не и без уговорки.

— Какви методи имаш, които да работят върху Дрю? — засмива се Слънчице.

— Излъгах — казвам, макар да лъжа сега. — Казах му, че си моя. — Не последва отговор, затова продължавам да говоря. — Съжалявам. Нямах намерение да се държа, сякаш си някоя екшън фигурка или нещо такова.

Чакам някакъв вид реакция, но такава няма. Тя обръща етикета с цената на някаква кутия за бижута, за да се вижда и го поставя обратно.

— Стига да е Лара Крофт, не е проблем.

— Разбира се — усмихвам се, но измъчено. — При това анатомично коректна.

— Хайде — казва тя и се отправя към предната част на магазина. — Освен ако нямаш намерение да ми купиш трихилядна доларова лампа-клоун, трябва да тръгваме. Обеща ми сладолед.

След сладоледа я завличам до още един занемарен магазин за антики в старата част на града и после тръгваме обратно. Изрисуваната с цветовете на дъгата котка, която тя настоя да й купя, стои помежду ни на седалката и нямам търпение да се прибера у дома, защото буквално ме ужасява. Мисля, че Настя видя страха в очите ми, когато я избра в магазина, и след това нямаше начин да излезе от там без нея. Казах й, че предпочитам да й купя гривна и да заменя онази, която загуби на рождения си ден, защото наистина се чувствах кофти заради случилото се, но тя отказа. Отвърна, че ще е неуместно, каквото и да значи това. Явно кошмарните керамични котки са приемливи, защото това получи накрая. Всеки път, когато я погледне, се усмихва, така че фигурката струва десет пъти повече от парите, които платих за нея.

— Благодаря ти, че дойде — казвам просто за да има какво да говоря, докато тя изравя ключовете от чантата си.

— Благодаря за котката — усмихва се отново, вдига я и я слага до лицето си. — Нарекох го Волдемор^[2].

Оставя я в скута си, сякаш е истинска котка и за момент ме хваща страх, че може наистина да я ухапе.

— Удоволствието е мое — казвам и наистина го мисля, дори и да звучи тъпо.

Слънчице гушва котката под мишница и посяга към дръжката на вратата, като се спира да ме погледне, преди да скочи навън.

— Просто, за да знаеш — казва тя и усмивката й избледнява, когато очите й се фиксират върху моите. — Не си излъгал.