Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Джош

— Настя няма да може да дойде на вечеря. Помоли ме да донеса това на път за работа — русата жена на вратата ми подава много висока торта с глазура.

Мога да видя синята рисунка по края на подноса. Последният път, когато я зърнах, бе на предната ми верандата, покрита с бисквитки.

— Тя те помоли? — казвам аз скептично.

Дали говори с други хора и ме лъже? Не знам защо, но това ме притеснява. Много.

— Написа този адрес под думите занеси го, неделя и 5:45. Отдолу е добавила и моля. Това е най-голямото общуване, което сме имали от години. — Жената е раздразнена, че трябва да се обяснява пред мен.

— Добре. Благодаря — взимам тортата от ръцете й и тя ме поглежда, сякаш чака нещо.

— Кой си ти? — пита тя.

— Джош Бенет. — Коя си ти?

— Мога ли да вляза?

Малко съм изненадан от въпроса, но не искам да съм груб. Отново я поглеждам. Много е слаба, с тен и руса коса и изобщо не изглежда като сериен убиец. Не прилича и на Настя, но трябва да предположа, че тя е лелята, за която говореше Дрю, затова избутвам вратата назад и я пускам да влезе. Наистина не знам какво иска от особата ми, освен ако Настя не си играе с мен по повече начини, отколкото си представям, и тази жена е наясно с неща, с които аз не съм.

— Марго Травърс. Настя живее с мен — протяга тя ръка.

В отговор аз вдигам тортата.

— Слушай, няма да те занимавам с глупости и ще мина направо на въпроса, защото скоро трябва да съм на работа и честно казано, това изобщо не е в стила ми. — Добре. — Дори и да не трябваше да донеса тортата, пак щях да дойда този уикенд, за да разбера какво става. — Сега не мога да реша дали съм по-нервен, или любопитен, но определено я слушам. — В телефона на Настя има устройство за проследяване. — Тя млъква за няколко секунди. Предполагам, че ми дава време да реагирам. Аз не го правя. — Проверявам го периодично и преди няколко седмици изникна този адрес, затова започнах да го проверявам по-често и знаеш ли какво открих? — Разбира се, че знам и ти знаеш, че съм наясно. Просто искаш да попиташ за драматичен ефект и тогава ще ми кажеш. — Този адрес изскачаше отново и отново, и отново — в девет часа, в десет, единадесет. Понякога в полунощ.

Звучи ми точно. Нито потвърждавам, нито отричам. Ще я оставя да говори, докато не ме попита нещо направо.

— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш? — пита ме тя в очакване.

— Има ли нещо, което искаш да знаеш? — имам чувството, че участвам в състезание по надглеждане със седмокласник.

— Какво става?

— Защо не питаш нея?

Марго ме поглежда, сякаш казва да бе, вярно.

— Тя не говори с мен.

Всеки път, щом направи пауза, очите й изучават стаята, сякаш търси порно колекцията ми или входа към тайната ми лаборатория за наркотици. Започвам да се чувствам малко обиден от факта, че тази жена почти беше избутала Настя навън с Дрю, измежду всички хора, но е тук, за да ме разпитва. Може би е така, защото Дрю отиде в дома й, почука на вратата и покани Настя да бъде гост на вечеря в дома му заедно със семейството му в неделя, докато аз я оставих да се крие в гаража ми късно вечер, без присъствието на възрастни.

— Тогава защо аз да го правя? — отговарям й аз, държейки се като малко дете.

Но тогава осъзнавам какво ме пита тя в действителност, какво наистина иска да знае. И не е първото ми подозрение. Защото тази жена не се опитва да разбере дали племенницата й се измъква, за да дойде при мен да правим секс. Тя иска да знае дали Настя говори с мен. Поемам дълбоко въздух, защото сега искам това да приключи и ако й дам някакъв отговор, може би ще е достатъчно, за да ме остави на мира. Освен това имам усещането, че тя ще започне да изрежда правила или заплахи, а аз не реагирам добре и на двете. Може и да не знам дали искам Настя да се мотае тук постоянно, но не ми харесва идеята някой друг да прави този избор вместо мен. Мога да й отговоря, но го правя за себе си, не заради нея.

— Тя е в часа ми по дърводелство. Наистина е изостанала от всички останали, затова идва вечер, когато тича и ме наблюдава, докато работя.

Марго ме гледа достатъчно дълго, за да ме накара да се чудя как ще отговори.

— Това е всичко? — звучи разочаровано. Очите й отново се присвиват. — Родителите ти не възразяват ли, че тя е тук постоянно?

— Изобщо не ги притеснява.

Това не е истинска лъжа. Не наистина.

* * *

— Къде е Настя? — посреща ме бащата на Дрю почти веднага щом влизам през вратата.

Въпросът довежда майка му откъм ъгъла само след секунда. Вече се чува музика и мога да позная, че Сара я е избрала. Бих предпочел да слушам шума на електрически трион, но не ни е позволено да обиждаме музиката на никого, когато е неговата седмица.

— Настя няма ли да дойде? — пита госпожа Лейтън, вземайки тортата от ръцете ми и звучи искрено разочарована. — Откъде се появи това?

— Леля й го остави този следобед и каза, че е искала да го донеса.

— Тя е толкова мила! — възкликва госпожа Лейтън, докато носи тортата към кухнята.

Не знам дали има друг човек на земята, който би нарекъл Настя мила, и се чудя дали тя вижда нещо, което ние не можем да забележим.

В крайна сметка на вечерята у Дрю сме само ние петимата, както много други вечери. Не говорим изобщо за Настя, докато не идва време за десерта и тортата е донесена.

— Тя е супер странна — казва Сара, доволна, че най-накрая има възможност да говори зад гърба й.

Поглежда към мен, докато го изрича и аз отмествам очи, защото ме ядосва.

— Сара, не всеки има толкова лесен живот. Някои хора имат проблеми и трябва да се научиш да си съпричастна, а не да ги съдиш — госпожа Лейтън я приковава с поглед, който държи трима ни в правата линия с години, четиримата, ако броим и господин Лейтън.

— Затова ли я покани? — Мамка му. Чудя се дали гласът ми звучи толкова ядосано, колкото си мисля.

— Не, наистина я харесваме.

Госпожа Лейтън звучи изненадана от въпроса ми. Отговорът й е искрен, но точно това ме дразни. Преди да успея да отговоря, Сара отваря гадната си уста и ме спасява от мен самия, макар и само за момент.

— Говори само от твое име.

— Млъкни, Сара — отвръща й Дрю с фраза, която навярно излиза от устата му хиляди пъти на ден.

— Дрю! — Госпожа Лейтън оставя вилицата си до чинията си и очевидно й е трудно да не я блъсне върху масата.

— Какво? Тя може да е кучка, но аз не мога да й кажа да млъкне? — Дрю се изправя и бута стола си назад от масата.

— Седни, Дрю. — Наложеното спокойствие в гласа на майка му е предупреждение и той сяда. Подготвя се за заслуженото си наказание, но аз все още не съм свършил.

— Как може да я харесвате? Вие дори не я познавате.

Би трябвало да оставя нещата. Знам, че трябва да го направя, но не разбирам. Сякаш тя е нещо ново или домашен любимец. Вижте нещастното, заблудено нямо момиче, което взехме при нас. Не сме ли ужасно великодушни и разбиращи? Ненавиждам това и не искам да идва от майката на Дрю.

— Не знам колко добре наистина може да познаваш едно момиче, което не може да говори — каза госпожа Лейтън със съчувствие.

Не, говори, безмълвно я поправям аз. Може, просто не желае. Поне това знам.

Сега вниманието на госпожа Лейтън е съсредоточено върху мен. Тя се опитва да обясни както на мен, така и на себе си. Иска да ме убеди, но не се налага. Аз вече знам. Отговорът е, не можеш. Изобщо не можеш да я познаваш; поне не Настя, защото тя няма да ти даде нищо, а това, което ти дава, не е истинско. Тя може и да говори с мен, но аз също не я познавам.

— Тогава как може да твърдиш, че я харесваш? — сега не съм толкова ядосан, но искам да разбера.

— Очевидно е добро момиче. Има добри обноски. Никога не идва на вечеря с празни ръце.

Не знам как обноските са в равенство с това да си добър, но си затварям устата, защото да бъда ядосан на Сара, е едно нещо, а да се ядосам на майката на Дрю, е съвсем друго. Не мисля, че преди е правила нещо, с което да ме ядоса. Чувството е гадно. Изобщо нямам идея откъде се появи.

— Очевидно в живота й става нещо и ние не може да съдим…

— Значи това е всичко? Поканихте я, защото я съжалявате и я използвате, за да научите Сара как да бъде по-добър човек?

Трябва да се спра. Достатъчно близо съм до началото на психоанализа, а не искам това да се случи. Не желая да слушам. Ще се чувствам сякаш ме психоанализират, сякаш ме отварят и разглеждат всяко мое действие, избор или мотивация, така че да се чувстват по-висши и разумни. Не искам да го правят за нейна сметка, когато не е тук. Естествено, имам усещането, че току-що съм се разголил пред тях, спестявайки им проблема и изсипах чувствата си, за да могат да ги пръснат върху масата за вечеря и да ги бутат с пръчка.

— Джош.

Госпожа Лейтън казва много с тази дума. Сякаш ме извика и осъди, разпита и прикова. Всички се вглеждат в мен. Не мога да ги виня. Поканих ги, бъдейки тъпото копеле, което не може да държи устата си затворена. Дори не е избухване. Никога не повишавам глас. Мисля, че дори тонът ми не се промени, но все пак те не са свикнали с нещо подобно. Това е еквивалентът на Джош Бенет да си татуира името й върху гърдите си. Вече съжалявам, чувствам се като идиот и съм дяволски засрамен.

— Съжалявам — продължава госпожа Лейтън и мога да кажа, че тя си мисли, че се заблуждавам. Но не аз приемам изгубени каузи. Не аз се опитвам да спася някой.

— Тя не е странична атракция — отново я отрязвам аз, защото не искам извиненията й. Не ми ги дължи. Трябваше да се откажа, докато съм напред, но това ще бъде умно, а аз не съм особено умен тази вечер.

— Обаче се облича като такова — очевидно Сара също не е умна.

— Харесва ми начинът, по който се облича — не знам дали Дрю се опитва да върне всички към нормалното, като ни напомня, че той е идиотът тук, или просто си е само идиот.

— По-малко работа за теб — отвръща му сестра му.

— Какъв ти е проблемът? — настоявам аз.

— Какъв е твоят? На родителите ми не им е позволено да бъдат любезни с нея, а аз не мога да не бъда любезна. Ти имаш проблем. — Сара не се притеснява да повиши гласа си. Най-лошото в това е, че е права. Аз съм този с проблема и дори не знам какъв е той.

Нямам идея как цялата тази вечеря се превърна в бъркотията, в която се намираме сега, но имам усещането, че цялата вина е моя. Можех да си затворя устата и да ги слушам как играят на Да разплетем Слънчицето, и да не им обръщам внимание. Но не го направих.

* * *

Госпожа Лейтън успява да ме хване до колата ми, преди да тръгна. Щѐ ми се просто да ме остави на мира като всички останали. Очевидно съм обявен за неин от нея самата, без значение дали ми харесва, или не.

— Кой от вас излиза с това момиче?

— Не мисля, че някой от нас го прави — може би Дрю, но не съм сигурен. Поне излизане не би било подходящата дума, но не искам да мисля за това. — Дрю, предполагам.

— Съмнявам се в това — поглежда ме тя знаещо.

— Тогава защо питате?

— Джош. — Иска ми се да спре да изрича името ми по този начин. Внимателно и колебливо, сякаш ближе счупено стъкло. — Виж начина, по който се облича, как прикрива лицето си с целия този грим и факта, че не говори. Може и да е мълчалива, но тя крещи за помощ.

Имам чувството, че гледам епизод от Военна болница.

— Тогава защо някой да не й я даде?

— Може би никой не знае как. Понякога е по-лесно да се преструваш, че нищо не е объркано, вместо да приемеш факта, че всичко е грешно, но си безсилен да направиш каквото и да било по въпроса. — Чудя се дали говори за мен и си мисли, че не го долавям.

— Защо ми казвате това? Не трябва ли да говорите с Дрю?

— Дрю не се интересува.

Обвинението й е ясно и аз му отговарям.

— Нито пък аз.