Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 47

Настя

Всичко е същински ад и си го заслужавам, но мога да понеса болката, когато е по мое собствено желание.

* * *

Дрю стъпва на пръсти около мен и аз го избягвам. Няма да го поставя между чука и наковалнята. Той принадлежи на Джош. Прекарвам повечето си време с Клей. Или сама. Щеше да е по-лесно да съм сама, ако се харесвах. Но точно сега не е така. Ни най-малко.

Четвъртото и петото междучасие са най-ужасни, защото трябва да го виждам, a не мога да се преструвам, че никога не е съществувал, както се опитвам да правя във всеки друг момент от деня. Сякаш че това ще помогне. Сякаш въобще нещо можеше да помогне. Бих могла да се преструвам, че не го наблюдавам и че притежавам достатъчно решителност и самоуважение, за да не му позволя да ме хване да го зяпам, но не разполагам с такава самодисциплина. Всеки ден си казвам, че няма да го гледам и отново го правя. Единственото положително нещо в случая е, че той никога не ме хваща, защото никога не поглежда към мен. А и няма смисъл. Не го заслужавам.

Би трябвало светът да е пълен с хора като Джош Бенет. Но не е. Аз притежавах единствения.

И го захвърлих на боклука.

* * *

Един ден Марго сяда на кухненската маса с мен, докато аз се преструвам, че съсредоточено чета поема, от която не съм разбрала нито дума. През последните дни домашното ми е написано доста по-често от друг път. Дори не мога да кажа колко километра съм пробягала.

— Не убягна от вниманието ми, че очевидно отново живееш тук — казва тя.

Продължавам да се взирам в поемата, сякаш думите внезапно ще отскочат от хартията и ще си проправят път до мозъка ми.

— Щях да те питам дали ти се говори за това.

Марго се усмихва съвсем леко и полага усилия, но е безсмислено. Защото в момента всичко е безсмислено. Аз съм безсмислена. Дори започнах да се прибирам у дома всеки уикенд, за да не ме очаква никой за вечеря в неделя. И може би това е единственото нещо, което правя и си струва.

Никой не ме разпитва защо изведнъж започнах да се връщам по-често. Просто ми позволяват да идвам.

В един от уикендите, в които се прибирам у дома, получавам нов подарък за рождения си ден. След като не взех телефона, майка ми ми подарява фотоапарат. По-простичък е, не е толкова откачен, колкото нейния, но не мисля, че така или иначе тя ми дава фотоапарата. Дава ми част от себе си. В опит да замени част от мен. Не знам дали това е добра идея, или не, но започва да ми писва да съдя и да се съмнявам в подбудите на всеки, защото започвам да осъзнавам кой е истинският проблем и знам, че това съм аз. Вече нямам Джош. Може да се каже, че загубих и Дрю. Нуждая се от майка си. Толкова много копнея за топлината на онази безусловна любов, че съм склонна да пренебрегна цената и за пръв път от почти три години, вероятно мога да го призная, дори и само в главата си.

Още не си говорим, но може би скоро.

Майка ми ми показва как да използвам фотоапарата и се шляем насам-натам и правим снимки на всичко и на нищо. Даже не ме тормози за формата и композицията. Понякога ръката ми трепва и съсипва някоя от снимките, но не обръщаме внимание.

В неделите се опитвам да науча баща ми как да прави палачинки от нулата вместо от смес, защото всъщност е същото, като да печеш в тиган и е нещо, което мога да правя.

Нищо не е идеално. Дори не наподобява добре, но може би скоро…

* * *

Днес ми липсва. Липсва ми всеки ден. Отидох до Хоум Депо тази вечер просто за да се разходя между рафтовете с дървесина и да се опитам да дишам.

Отново се крия в тоалетните по обяд. Клей пак подпира вратата отворена заради мен, но се преструваме, че това не означава нищо.

Ръцете ми отново стават меки.

Джош ще навърши осемнадесет следващата седмица.

* * *

Джош

— От кого е? — питам, когато госпожа Лейтън ми подава последния подарък от масата.

Вечеряхме и дори направихме цялата процедура с тортата. Пропуснах частта с желанието. Нито една частица от мен не иска да съм там.

— Беше на верандата този следобед. Отгоре имаше залепен лист хартия, но там пишеше само името ти. Нямаше картичка.

Късам хартията и веднага ми се приисква да изчезна, за да бъда сам в този момент. Искам да получа възможността да видя това, без някой да ме наблюдава.

Рамката, която държа, е обикновена черна рамка. Нищо специално. Картината в рамката е това, което ме изненадва, поваля ме на земята и изритва няколко пъти.

Когато издърпвам останалото от опаковъчната хартия, една снимка, преди това закрепена за рамката, пада на пода. Дрю я вдига и разглежда, след което ми я подава и мога да видя, че му се иска да я задържи.

Разпознавам снимката. Беше от един албум на рафта в дневната ми. На нея е майка ми и Аманда в скута й, като и двете не гледат към фотоапарата. Усмихват се една на друга, но пак можеш да видиш лицата им. И двете са красиви и осъзнавам, че бях забравил, че са такива; като всичко останало, което изгубих, защото съм го забравил и не е останал никой, който да ми напомни за него.

Из цялата ми къща има снимки. Навсякъде. Не прибрах всички хора, които някога съм обичал, в някой шкаф. Все още висят по стените, най-вече защото винаги е било така. Не аз ги сложих там, но не ги и свалих. Оставих ги на мястото им сякаш нищо не се е случило. Но не и тази снимка. Тази беше закътана в албум в продължение на години. Обожавам тази снимка. Забравих, че е така. И нея мога да я видя. Не като останалите по стените, които съм подминавал всеки ден толкова много пъти, че мозъкът ми е спрял да ги регистрира отдавна.

Изображението в рамката е перфектно нарисувана с въглен картина, същата като снимката, само че по-голяма. Макар да е черно-бяла, виждам как очите на майка ми се набраздяват в ъгълчетата, когато се усмихва, и как сестра ми диша и за момент ми се струва, че са живи. Това е работа на Клей. Без съмнение. И съществува само един човек, който би могъл да му даде тази снимка. Но нея също я няма тук, защото и тя ме изостави.

Няма право да прави това. Няма право да ми дава причини да не я мразя, защото точно сега имам нужда да я мразя повече от всичко друго.

— Забравих колко секси беше майка ти — казва Дрю, защото ненавижда неудобните ситуации и неговият начин да разсее напрежението, е да ни напомни, че е задник.

И аз го обичам заради това.

Госпожа Лейтън шляпва ръката на Дрю. Баща му се приближава и го перва по главата, а после придърпва госпожа Лейтън към себе си и целува косата й. А аз се прибирам у дома сам.

* * *

Изминали са пет седмици, откакто тя напусна къщата ми. Започнах да броя дните от мига, в който вратата се затвори. Чудя се кога ще спра да го правя.

* * *

— И кого са решили да убиват Коринтос сега?

Дрю се появява след училище и се пльосва в другия край на канапето. Изключвам телевизора, защото и без това не го гледам и наистина не ми пука.

— Е? — пита той, след като изчаква необходимите петнадесет секунди в мълчание, което е максимумът, който Дрю може да понесе. — Ще ми кажеш ли някога какво се случи между вас двамата?

— Не — отвръщам, защото е истина. Защото е последното нещо, за което искам да говоря. Защото може и да заплача, ако го направя и честно казано, защото наистина не знам какво, по дяволите, се случи. — Вероятно не.

Дрю кима и не спори. Знам, че тя избягва и него дори в часовете по дебати.

— Липсва ми да е наоколо.

— Свиквай — казвам и отново включвам телевизора.