Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Настя

По времето, в което се озовавам на алеята на Марго, малко след три часа, буквално съм залята от облекчение, или може би е просто пот, защото влажността тук е абсурдна. Така или иначе нямам нищо против, защото за днес това е първият път, в който чувствам, че мога да дишам. Можеше и да е по-лошо. Всичко отлетя доста бързо след петия час, но поне денят бе почти приключил. Предполагам до утре всичко ще излезе наяве и тогава можем просто да продължим.

Дори седмият час, жестоката шега, моят избирателен предмет да е „Реч и Дебат“, мина толкова добре, колкото можеше да се очаква, което говори много, тъй като съм в неизгодно положение заради частта, свързана с речта. Трябваше отново да направим безкрайно готиния кръг, но в този момент вече бях по-малко чувствителна към страха и шепота, които започнаха да ме следват.

Моят добър приятел Дрю също беше там. Той не седна до мен, за което съм благодарна, защото коментарите му са достатъчно забавни и лесно пренебрежими, но се страхувах, че може да ми се наложи да отблъсквам и ръцете му. Облекчението ми продължи само докато разбера, че се е разположил в кръга точно срещу мен, така че, всеки път, когато вдигнех главата си, нямаше как да не видя него, погледа му мога-да-те-направя-жена и самодоволната му усмивка знам-как-изглеждаш-под-дрехите-си. Обзалагам се, че репетира пред огледалото. Мисля, че може да обучава клас. Погледнах надолу към чина си и проследих имената, издълбани в повърхността, за да спра усмивката си, не защото го намирам привлекателен, какъвто безспорно той е, а защото е страшно забавен.

Всъщност съм нещо като благодарна, че той е там. Дрю е нещо, върху което да се съсредоточа, нещо различно от останалото в този клас, което не струва; например всичко. Трябва да спомена, че това всичко включва тъмноокия, тъмнокос, страдащ от освежаваща липса на чар тъпанар от двора, чието име очевидно е Итън. За щастие, има изобилие от свободни чинове в стаята, така че не ми се наложи да се възползвам от безкрайно примамливото му предложение да седна в скута му. Не толкова за щастие, един от тези свободни чинове беше до моя, така че той се настани там. Не направи никакви други коментари, обаче се подсмихваше самодоволно, но не беше толкова добър в това, колкото Дрю.

Влизам, хвърлям раницата си на кухненската маса и изваждам всичко, което се нуждае от подпис, така че Марго да може да го подпише, преди да отиде на работа. Преди да успея да извадя всичко, телефонът ми вибрира и трябва да спра, за да го изровя. Не се мъча да го държа под ръка. Не е като да имам нужда често от него. Може да е само един от двама души. Майка ми или Марго. Никой друг не използва номера, дори баща ми.

Държа телефона за най-необходимите комуникации — съобщения, най-вече еднопосочни, от тях за мен. Когато трябва, ще го използвам, за да уведомя Марго къде съм, или дали ще закъснея. Това беше част от сделката, за да остана тук. Подразбира се, че това е цялата информация, която ще споделя. Не, Как мина денят ти? Не, Запозна ли се с нови приятели? Не, Потърси ли си терапевт вече? Само основните логистични факти. Говоренето никога не е било проблемът. Комуникацията е проблемът.

Съобщението е от Марго. Отидох да взема хапване за първия ти ден. Връщам се след малко. Все още се опитвам да свикна с яденето в четири часа. Марго работи нощна смяна, което означава, че вечеряме рано, така че тя да успее да се изкъпе и да отиде на работа. И все пак очевидно обядът тук е в 10:45ч сутринта, така че, предполагам, че всичко е обмислено.

Събувам уредите за мъчения и се преобличам в дрехи за тичане, за да мога да изляза след извънредно ранната вечеря. Бих тръгнала още сега, но е горещо и се уверявам, че никога няма да съм навън по това време на деня, когато слънцето има възможност да ме издебне, прогаряйки спомени върху кожата ми. Дори няма да изляза, за да проверя пощата, ако не се налага. Телефонът ми вибрира отново. Поглеждам екрана. Мама. Надявам се първият ти ден да е бил добър. Обичам те. М. Слагам телефона обратно на масата. Тя не очаква отговор.

Марго се връща с най-различни видове китайска храна. Няма да има нужда да се готви цяла седмица. Това е хубаво, защото не мога да сготвя истинска храна дори за да спася живота си и имам чувството, заради чекмеджето, пълно с менюта за бърза храна, че Марго също не може. Тук съм от пет дни и не мисля, че кухнята е била използвана дори веднъж. Поне яденето с Марго не ме кара да се чувствам неудобно. Леля ми няма проблем да говори достатъчно и за двете ни. Каквото не успея да прибавя към разговора, тя покорно го прави. Дори не съм сигурна, че има нужда да седя тук.

След по-малко от една седмица, знам с кого се е срещала през последните три години. Наясно съм с всички клюки от работното й място, въпреки че нямам представа кои са хората, които споменава. Сигурна съм, че Андреа няма да оцени факта, че Марго ми разказва за финансовите й проблеми, а Ерик не би искал да знам, че приятелката му му изневерява, а Кели ще бъде потресена от новината, че съм запозната с биполярното й разстройство и всички медикаменти, които пие заради него. Но колкото повече говори Марго, толкова по-малко неудобно е, че аз не го правя, а аз предпочитам разговори за хора, които не ме интересуват. Моментите, в които повдига въпроса за семейството ми, са по-лоши, защото не искам да мисля за тях и не мога да й кажа да си затвори устата.

След като хапваме, тя се втурва да измие потта и лосиона против изгаряне от деня, а аз прибирам кутиите с остатъците и чакам слънцето да се скрие, за да мога да тичам.

Дори не успявам да изляза през входната врата, защото небето почернява преди залез-слънце и се излива проливен дъжд. Нямам нищо против да потичам в дъжда, но все още ми идва малко в повече. Има твърде малка видимост и е невъзможно да чуеш нещо в такъв порой. Когато поглеждам навън през стъклената плъзгаща врата, в задната част на къщата, изглежда сякаш вали хоризонтално, а дори и аз не съм толкова отчаяна, за да изляза в такава светкавична буря. Събувам маратонките си и започвам да ставам и да сядам отново и отново. Мозъкът ми е като въртележка в момента.

Нямам бягаща пътека тук, така че правя скокове на място, докато се отегча, после преминавам към поредица от гръдни преси и свиване на колене, продължавам с клякания и изправяния с тежести, а после се опитвам да направя колкото е възможно повече лицеви опори, преди ръцете ми да се уморят и да забия лице в килима. Не е онзи вид душевно изтощение, което търся, но за тази вечер ще трябва да свърши работа.

Изваждам дрехи за утре, прибирам всички подписани документи и ги набутвам в раницата си. Почти си пожелавам да имам домашно, но не го правя, така че се мотая из хола. Марго има купчина вестници, струпани до входната врата, и осъзнавам, че не съм проверявала съобщенията за раждане от почти две седмици. Грабвам вестниците и ги претърсвам, докато не намирам правилния раздел. Първият от тях е разочароващ. Нищо ново. Всички възможни изтъркани класики и същите модерни глупости, с които не бих кръстила котка, още по-малко дете. Моето име, разбира се, никога не е там, но не това търся. Преглеждам четири вестника: има трима Александър, четири Еми, две Сара, купища от имена, завършващи на -дън (Джейдън, Кейдън, Брейдън, не мога да ги понасям), един куп, който не си спомням, и едно достойно да отиде на стената ми. Зарязвам ги и взимам лаптопа си. Включвам интернета и изчаквам да се зареди началната ми страница. След секунди се взирам в очарователния, изпъстрен с розово и синьо уебсайт за бебешки имена, който ме посреща всеки път, когато съм онлайн. Набирам на клавиатурата новооткритата си находка, Пааво, което не се оказва нищо повече от финландската версия на Пол. Малко съм разочарована.

Харесвам имена. Колекционирам ги: имена, произход, значения. Лесно се събират. Не струват нищо и наистина не заемат пространство. Харесва ми да ги гледам и да се преструвам, че означават нещо; може и да не го правят, но преструването е хубаво. Държа повечето от тях по стените на спалнята си у дома — дома, в който живеех. Държа на тези, които отекват. Хубави имена със значимост. Не тъпотиите, които, изглежда, се използват тези дни. Харесвам и чуждестранните имена; онези необичайните, които рядко ще срещнеш. Ако някога имам бебе, ще избера едно от тези, но бебетата наистина не са нещо, което виждам в бъдещето си, дори и в далечното.

Сгъвам вестниците, за да ги махна, като поглеждам надолу още веднъж. С крайчеца на окото си, забелязвам отново името Сара и се усмихвам. Това ми напомня за една забавна част от деня ми.

Тичах към шкафчето си между часовете и трябваше да завия зад ъгъла и да изчакам, когато видях Дрю да спори разгорещено с Барби, две шкафчета по-надолу от моето. Реших, че ако трябва да избирам между това да закъснея за час или да премина по средата на тази словесна битка, забавянето бе по-малката злина. Не беше кой знае колко трудно да избягвам не-толкова-изтънчените подвиквания на Дрю, когато сама се натъквах на него, но със сигурност не исках да рискувам да ме заговори пред приятелката си. Това определено щеше да се прибави към моя непрестанно нарастващ списък от неща, от които не се нуждая. Така че се облегнах на стената и ги изчаках да продължат напред.

— Дай ми двайсетачка — чух Дрю да й казва.

— Защо? — Очевидно раздразнителността бе единственото качество, което гласът й притежава.

— Защото имам нужда от двайсетачка — тонът му показваше, че това трябва да е достатъчна причина.

— Не.

Последва нещо, което трябваше да е звукът от затръшването на шкафчето й. Силно.

— Ще ти ги върна. — Не, няма да го направиш.

— Не, няма да стане. — Умно момиче.

— Права си. Няма да стане — огледах се и го хванах в мига, в който й се усмихваше самонадеяно. — Какво? Поне съм честен.

— Защо не отидеш и не помолиш някоя от твоите курви? — По дяволите.

— Защото никоя от тях не ме обича толкова, колкото ти.

— Тази глупава усмивка може да работи при всяка друга жена в това училище, но ти знаеш, че няма да проработи при мен, така че забрави.

— Сара, знаеш, че ще ми дадеш, така че хайде.

Сара. Усмихнах се. Не можах да се сдържа да не оценя абсолютното съвършенство на името; меко, познато и напълно банално. Най-доброто от всичко бе, че означава принцеса.

Тя издиша шумно и аз се наведох, за да я видя как рови в чантата си. Сериозно? Тя щеше да му даде пари? Той е по-добър, отколкото предполагах. Може би аз просто я надцених прекалено много. Моето самоуважение може и да не беше особено голямо, но нейното явно не съществуваше. Тя извади банкнота от двайсет долара и я бутна към него.

— Ето. Само така мога да те накарам да ме оставиш на мира.

Той я грабна и започна да се отдалечава, но не и преди тя да извика след него:

— Ако не ми ги върнеш, ще кажа на мама!

Мама? Оу.

Това малко откритие ме накара да се зачудя дали уменията ми за наблюдение не ми изневеряват. Наистина ли го пропуснах? Двамата с брат ми Ашър преди се препирахме, подобно на всеки брат и сестра, но прагът на враждебността ни беше няколко степени по-нисък от техния.

Мятам последните вестници отново върху купчината и се връщам на компютъра, като се опитвам да измисля нещо друго, което мога да правя онлайн, за да убия времето. Вече не съм във фейсбук или нещо подобно, така че няма смисъл в това. Мога да се самоизмъчвам с името и паролата на Ашър, за да видя какво става с хората, с които преди бях приятелка, но решавам да не го правя. Няма нещо, което да искам да знам.

Непрекъснато проблясват светкавици през прозореца, дразнейки ме всеки път, когато осветяват небето. Телефонът ми е на леглото, шепне в ухото ми като бутилка скоч на възстановяващ се алкохолик, докато дъждът продължава да ми се присмива от прозореца. Всъщност може би съм достатъчно отчаяна, за да изляза в това време. Имам отчаяна нужда да тичам. Още подскоци. Вдигане на тежести. Още лицеви опори. Още вдигане на тежести. Може и да не съм в състояние да получа бягаща пътека тук, но с боксова круша мисля, че мога да се справя, дори да е от онези преносимите. Не мисля, че Марго ще ми позволи да провеся тежка торба в хола й, но не съм толкова придирчива. Ще приема всичко, което може да се удря точно сега.

Бисквити. Имам нужда да опека бисквитки. Това е следващото най-хубаво нещо, след тичането. Не много, но обичам бисквитки и не харесвам гадостите, които продават в пакети и които купува Марго. Орео са приемливи. Защото са Орео и без значение какво правиш, не можеш да ги възпроизведеш. Повярвайте ми. Прекарах повече от няколко дни в кухнята в опити да направя точно това. Никога няма да се случи. Така че, като оставим Орео настрана, фабрично опакованите начупени шоколадови бисквитки, със срок на годност до шест месеца, са друга история. Животът наистина е твърде кратък за това. Повярвайте ми, знам.

Претърсвам кухнята на Марго и нямам представа защо съм изненадана, че тя не разполага с никакво брашно, сода за хляб, бакпулвер, ванилия или почти всяка съставка, която евентуално може да се изисква за печене. Откривам малко захар и сол, и като по чудо, набор от чаши за мерене, но това няма да ми помогне особено. Решавам този уикенд да се отправя към магазин за хранителни стоки. Няма да издържа дълго без бисквитки. Или торта.

Предавам се, изяждам половин пакет желирани бонбони, като оставям черните, защото не струват, и се насочвам към душа, за да отмия от себе си гадостта, която представляваше днешния ден. Водя изключително вълнуващ разговор със себе си, докато слагам балсам на косата си. Говоря за скапаната си програма. Казвам си за нещастната ирония, която представлява часа ми по музика и се чудя дали надхвърля абсурдността на „Реч и Дебат“. Размишлявам на глас дали някоя жена в училище — ученичка или учителка — е имунизирана срещу чара на един определен блондин, наречен Дрю. После отговарям — АЗ. О, и Сара, разбира се, въпреки че той, изглежда, е в състояние да я дразни, докато отстъпи. Водя тези разговори периодично, за да съм сигурна, че гласът ми все още работи, в случай че някога поискам да го използвам отново. Планът винаги е бил да се завърна в света на говорещите, но от време на време се чудя дали някога ще го направя. През повечето време не разполагам с особено вълнуващи новини, така че повтарям имена или произволни думи, но днес беше забележително, така че това дава основание за цели изречения. Понякога дори пея, но пазя това за дните, в които самоомразата ми стига високи нива и искам да се самонараня.

Допълзявам в леглото си, покрито със свежа зелена завивка на цветя, същата като тази в спалнята ми у дома. Това бе по-скоро дело на майка ми, отколкото на Марго. Мисля, че тя има проблем със схващането на концепцията, че се опитвам да се измъкна от онова място, не да го взема със себе си. Вдигам матрака и изваждам тетрадката, която съм скрила там. Ще трябва да й намеря по-добро място в скоро време. Останалите са в дъното на гардероба ми, опаковани в картонена кутия, под стари книги с меки корици задно с училищните ми годишници от среден курс. Тази в ръцете ми е черно-бяла с думата „Стоп“, написана с червен маркер на цялата корица. Подобно на всички останали, първите няколко страници са пълни с фалшиви записки от клас. Хващам писалка и пиша. Точно три страници и половина по-късно, плъзгам тетрадката обратно в скривалището й, изключвам лампата и се чудя какъв нов ад ще ми донесе утрото.