Катя Милей
Морето на спокойствието (37)

Глава 36

Настя

Гаражът на Джош е отворен, когато минавам покрай него с колата си на път за вкъщи от дома на Дрю. Той седи на табуретка и шлифова парче дърво. Явно отчаяно иска да довърши това, което прави, защото обикновено оставя на мен тази работа.

— Приключихте ли? — пита Джош, когато взимам шкурката от ръката му, за да проверя повърхността й, преди да му я върна.

Изваждам друг лист от нея от шкафа и сядам до него.

— За тази вечер, да — вдигам парче дърво към него. — С грапавата или изглаждащата страна?

— С грапавата върху всички тези.

Той посочва към дървените парчета върху работната маса помежду ни.

— Какво ще е това?

Накланям глава към купчината нарязано дърво, докато прикрепям шкурката към блокчето за шлифоване.

— Полица за книги. За рождения ден на Сара.

Кимам и започвам да работя върху едно от парчетата за лавицата.

— Преоблякла си се — казва той след няколко минути, през които слушаме единствено песента на шкурката върху дървото.

Поглеждам надолу към дънките и черната тениска, които облякох, след като Джош ме остави у дома, и свивам рамене.

— Вероятно е добра идея. Дрю въобще нямаше да може да се съсредоточи, ако носеше онази рокля.

— Можеш ли да го виниш? Аз съм разсейващо хубава.

Говоря равнодушно просто за да го отклоня от темата за Дрю и мен. Никога не завършва добре. Освен това облякох роклята за Джош, а не за Дрю.

— Няма да го забравиш, нали?

— И защо бих искала да го правя?

Имам списък с неща, които ми се щѐ да забравя, но това не е сред тях. Превъртала съм го в главата си хиляда пъти. Може би защото той не каза красива, зашеметяваща, разкошна или някоя друга подобна глупост. Каза хубава и всъщност можех и да успея да повярвам, че съм такава.

— Защото е най-глупавото нещо, което някога съм казвал, и ми се иска да го забравиш — почти ми се сопва той и това връща в ума ми картината от снощи, когато Джош изчезва надолу по коридора с едно от най-красивите момичета, които някога съм виждала.

Руса, с тен, цялата сияеща и общо взето всичко, което аз не съм.

— Смятай го за сторено — приключвам шлифоването на едната страна на полицата, върху която работех, и я поставям обратно на тезгяха. Слизам от табуретката и изтупвам прахта от панталоните си, и мога да усетя, че той ме наблюдава. — Късно е. Трябва да вървя.

Не останах след снощи и е дяволски сигурно, че няма да остана и тази вечер.

— До утре? — пита Джош, докато вървя към колата си.

Махам му през рамо, но не поглеждам назад.

* * *

Джош

Пристигам на алеята й, преди тя да успее да вкара ключа във вратата. Тръгнах от вкъщи веднага щом Слънчице се скри от улицата ми, защото, проклет да съм, ако мога да продължавам така.

— Може ли да вляза?

Тя отваря вратата и пристъпва вътре, а аз я следвам.

— Не казвай неща, които не мислиш. Не съм чак толкова жалка, че да се нуждая от празни комплименти.

Настя заключва вратата зад мен и хвърля чантата си върху предната масичка, заедно с флакон лютив спрей и онзи очукан ключодържател, който винаги носи със себе си.

— Наистина го мислех. Просто беше глупаво.

— Уау. Още по-добре. В серия си. Продължавай.

— Няма да ме улесниш, нали?

— Това беше най-милото нещо, което някой ми е казвал, откакто съм тук, и ти ми го отне. Така че, не.

— Нямах такова намерение.

— Но го направи.

Знам, че е така. Личи си. Тя не успява да скрие болката в изражението си, макар да знам, че се опитва.

— Знаеш, че наистина го мислех. Аз съм човешко същество. И мъж. И далеч не съм сляп. Искаш ли да го кажа отново? Ти си разсейващо, макар-това-да-не-е-истинска-дума, хубава. Толкова си хубава, че изнудих Клей Уитакър да ми нарисува твой портрет, за да мога да ти се любувам, когато не си наоколо. Толкова си хубава, че някой ден в близко бъдеще, ще си отрежа някой пръст в гаража, защото не мога да се съсредоточа, когато си толкова близо до мен. Толкова си хубава, че ми се иска да не беше, за да не се боря с желанието да ударя всяко момче в училище, което те погледне, особено най-добрия ми приятел. — Спирам, за да си поема дъх. — Още? Мога да продължа.

Наистина мога продължа, но дори докато казвам всичко това, знам, че не е съвсем вярно. Тя не е просто разсейващо хубава. Тя е най-красивото момиче, което някога съм виждал и толкова много искам да я докосна сега, че е почти невъзможно да спра ръцете си да не се пресегнат и да го сторят.

— Как е възможно? — Очите й търсят моите сякаш не ми вярва съвсем и са толкова ококорени, та чак ми се струва, че мога да пристъпя в тях, ако тя ми позволи. — Преобличах се в дома ти стотици пъти. Ти нито веднъж не се опита да надникнеш. Спя в леглото ти. Ти нито веднъж не се доближи до мен.

— Не знаех, че ми е позволено.

— Чакал си позволение?

Тя ме поглежда сякаш съм се побъркал и се питам дали не е така.

— Казах, че съм мъж, а не, че съм задник — тишината, която преди беше толкова утешителна, сега е истинско мъчение, затова я запълвам. — Не съм Дрю.

Тя вдига очуканото нещо от масичката и започва да го размахва насам-натам, и осъзнавам, че е оръжие. Ключовете й са закрепени в единия му край и се въртят толкова бързо, че са само едно размазано петно. Искам да се пресегна и да ги спра, но си мисля, че сериозно ще ме заболи, ако ме ударят.

— Дрю всъщност не е задник, само играе такъв по телевизията — казва тя, поклащайки глава и трепва. — Извинявай. Това въобще не беше смешно.

— Ни най-малко — усмихвам се. — Но си права. Наистина не е задник.

Не знам защо ме радва, че тя вижда това у него, но е така.

— Защо говорим за Дрю?

Добър въпрос, Слънчице. Защото е лесно. Защото, ако спрем, ще трябва да се изправим пред въпроса какво правим тук и никой от нас не знае как. В това отношение сме безнадеждни.

— Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

Изплювам думите, преди да успея сам да се разубедя.

— Неделя е. Винаги вечеряме заедно.

— Не. Само ние двамата.

— Не искаш да ходим у Дрю?

Тя изглежда объркана.

— Не.

Определено не искам да ходя у Дрю.

— Защо не? Още ли си ядосан за цялата история със секса? Той ми каза, че ти е признал, че не е истина.

— Опитвам се да те поканя да излезем, а ти го правиш направо невъзможно.

Тя спира да върти вехторията.

— Защо ще ме каниш да излезем?

— Не правят ли така хората? Ходят на срещи?

Още го правят, нали? Лий никога не очакваше първо да я заведа на кино или вечеря, така че всъщност нямам идея.

— Не знам. Никога не съм била на среща.

И ключодържателят отново се завърта.

— Никога?

— Не, съжалявам. Никога не ми се удавало възможност. Животът ми трудно може да се определи като нормален. Ти на колко срещи си бил?

Отбранителното й поведение се проявява.

— На нито една. — И моят живот никога не е бил особено нормален. — Явно и двамата сме откачалки.

— Мисля, че това го установихме отдавна.

— Тогава нека се престорим. Само за една вечер. Ще излезем и ще се правим на нормални.

Дори не бяхме излезли от фоайето, така че още стоя до вратата, макар да не съм готов да я отворя. Слънчице изглежда изплашена. Сякаш смята, че това е много лоша идея и всеки момент ще го изрече на глас. Поставям ръце от двете страни на лицето й, за да я накарам да ме погледне.

— Само за една вечер — повтарям, като не й давам възможност да измисли някое извинение. — Ще те взема утре.

Притискам устни към челото й, макар това далеч да не е мястото, на което искам те да бъдат.

— Още ли си с нея? — прошепва тя и не мога да повярвам, че не се сетих да й кажа.

Всъщност мога, защото никога не съм обсъждал Лий с нея. Нито веднъж. Чудя се дали въпросът се е въртял в главата й по време на целия разговор.

— Не — отвръщам.

— Нито дори за… — Слънчице спира и изглежда засрамена, и почти ми се приисква да се засмея, защото някои от разговорите й с Дрю биха накарали и порнозвезда да се изчерви, а сега не може да изрече думите.

Вглеждам се в нея и съм принуден да призная уязвимостта, която тя винаги е крила зад всяка сексуална закачка и тясна черна рокля.

— За нищо. Заклевам се.

Прокарвам палеца си под долната й устна и отстъпвам назад, преди да си позволя да я целуна, защото чакам да го направя от месеци, а не искам да го сторя, докато стоя във фоайето, а тя държи оръжие в ръката си и тъкмо сме обсъдили Лий.

Тя кимва и изглежда й е неудобно, че е попитала, макар да не трябва. Аз също щях да искам да зная, ако бях на нейно място.

— Тогава до утре. Само двамата. Нормални. Става ли?

— Става.

Слънчице се усмихва, но усмивката й дори не е истинска, а бледо подобие.

Обръщам се към вратата, но тя ме спира.

— Какво да облека?

Свивам рамене, защото още дори не знам къде ще ходим.

— Облечи нещо нормално.

* * *

Паркирам до къщата си тъкмо навреме, за да видя как Клей Уитакър върви обратно към колата си по алеята ми. Изглежда нервен, когато ме забелязва.

— Какво става? — питам.

Дори не знаех, че той знае къде живея.

— Така и не ми каза какво мислиш за портрета.

Добър опит, Клей, но не заради това си тук.

— Портретът беше идеален, Клей. Знаеш, че е така. Какво искаш? Защото не си много добър в намеците.

— Защо ме накара да го нарисувам?

Имам чувството, че всички, които ме познават, искат да изтръгнат признание от мен тази вечер.

— Веднага ще вляза в тази къща и ще ти върна проклетата картина, за да не ми се налага да чуя дори още една проклета дума за нея.

Насочвам се към предната веранда и сензорите за движение включват светлините.

— Ти не видя лицето й.

Клей вече няма предвид портрета. Говори за миналата нощ у Дрю, когато тръгнах с Лий, но греши. Видях лицето й и беше ужасно и ще е хубаво, ако всички ме оставят да го забравя.

— Какво има в това момиче, та кара всички да мислят, че имат някакви права над нея или задължението да я закрилят? — Включително и аз. — В случай че не си забелязал, по-скоро тя трябва да пази нас.

— Нас двамата с Дрю, може би. За теб не съм сигурен.

Той подритва някакъв невидим камък с крак напред-назад и започвам да се оглеждам наоколо, за да си намеря и аз един.

— Добре, Клей. Кажи ми какво да правя.

— Мен ли питаш? — Шокиран е. Както и аз. — Осъзнаваш, че обратните тийнмомчета и хетеросексуалните момичета не са едно и също, нали? Същите тактики не работят особено.

— Знам. Никога досега не съм правил нещо подобно.

Опитвам се да проумея как се докарах дотам, че да стоя на алеята си и да разпитвам Клей Уитакър за съвет. Как така, предвид всичко, което се случва в живота ми, това момиче ще се окаже нещото, което ще ме побърка?

— Никога не си го правил? — пита ме той, и то с не малко недоверие.

Поглеждам го като оскърбителния идиот, който е всъщност особено като се има предвид какво си мисли, че съм правил с Лий снощи.

— Онова съм го правил. Просто това не съм го правил до сега.

Местя ръка между себе си и посоката, в която е къщата на Настя, макар че Клей вероятно си няма и на идея какво правя.

— Никога не си излизал на среща с момиче? — Той се засмива, но аз не виждам какво му е смешното и се старая изражението ми да му го каже. — Добре, не е смешно. Сериозно, защо просто не попиташ Дрю за съвет? — Замисля се над думите си за момент. — Зачеркни това. Както и да е. — Отива до колата си и се обляга срещу вратата. — Добре тогава. Какво харесва тя?

— Сладолед и да тича. И да удря разни неща. И имена.

— Имена?

— Не питай.

— Е, цялото изпотяване и повдигане на адреналина от тичането може да е подходящо за любовна игра, но не мисля, че ще сработи добре на първа среща. Най-добре заложи на сладоледа. Съвсем целомъдрено. Като нея — подсмихва се.

— Мислех, че ще си сериозен.

— Сериозно говорех. — Спира и мога да усетя, че се опитва да реши нещо. — Откъде знаеш толкова много неща за нея, така или иначе? Тя дори не говори.

Думите му са почти едно към едно с това, което казах на госпожа Лейтън, но намеренията на Клей са различни.

— Вече пробвах със сладоледа — пренебрегвам въпроса му.

— Тогава, изглежда, ти остава удрянето на разни неща.