Джак Енгелхард
Неприлично предложение (5)

5.

Джоан лежеше там, където я бях оставил.

— Много бързо се върна.

— Не исках да печеля прекалено много. Помагам им.

— Ха! — засмя се тя.

— Спомняш ли си, когато спечелих триста долара? Къде останаха тези времена?

— Може би е време за ново хоби — подметна тя.

— Като например колекциониране на марки.

— Минавало ли ти е през ума, че може никога да не забогатееш по казината?

— Не, никога.

— Те не са създадени, за да те направят богат, Джош. Целта им е самите те да забогатяват.

— Е, и как мислиш, че ще успеем, Джоан, ако не играем комар? Няма да е чрез труда ми, де.

— Ти ще успееш, Джош. Знам го. Ще забогатееш чрез таланта си.

— Моят талант е хазартът.

— Така ли?

Седнах до нея и замълчахме. После казах:

— Не се ли насити на слънцето?

— Чувствам се толкова добре. Иска ми се да останем тук цялото лято.

Късметлии бяхме, че разполагахме дори с една седмица. Завеждащият обществените отношения в „Галакси“ Сай Родриго ми беше приятел от вестникарските години и ни беше намерил стая в хотела на половин цена. След по-малко от три дни обаче почивката щеше да свърши и отново щяхме да възобновим всекидневния си живот във Филаделфия.

— Имаш вече достатъчно тен.

— Още мъничко.

— Не обичам жените си препечени.

— Предпочиташ ги сурови, а?

— Крехки.

Тя се заслуша във вълните или каквото там слушат жените, когато се затворят в себе си. После без никаква връзка промълви:

— Не искам да умирам.

— Защо мислиш за това? — учудих се.

Очите й изведнъж се подуха и зачервиха.

— Трудно ми е да си го представя — каза тя. — Искам да кажа, всички тези хора на плажа един ден ще умрат. Дори децата.

— Ау, толкова ли си нещастна?

— Не, щастлива съм. Затова съм така тъжна.

— Щастлива си…

— Много щастлива. Наистина.

Чудех се защо ли е толкова щастлива.

— Красавец е — смених темата. — Ибрахим.

— Сигурна съм.

— Право да си кажа, може да почна да ревнувам.

— Аз пък винаги ревнувам — заяви Джоан.

— Мен?

— Виждам как те гледат.

— А аз — не.

— Виждаш!

— Трябваше да видиш как гледат него. Дамата, която седеше до мен, непрекъснато говореше колко е красив и величествен. Стигна многократно до оргазъм, там, насред казиното.

— Ха! — изсмя се тя, а гласът й се извиси и достигна онази нотка наслада, която беше неин патент.

— Не се шегувам.

— Мисля, че ревността е хубаво нещо. — Лежеше по гръб с примижали срещу слънцето очи.

— Ти мислиш, че всичко е хубаво.

— А ти си щастлив само когато си тъжен.

— Защото знам откъде изхождат нещата.

Тя се обърна.

— Поразтъркай ми гърба.

Направих го и банските ми започнаха да ми отесняват.

— Престани — каза тя.

— Кое?

— Знаеш кое. Лош си. Такова лошо момче си. Как беше там?

— Къде?

— Когато си бил в пустинята. За това ли си мечтаеше? За това ли си мечтаят всички мъже?

— Да.

— А убивал ли си някого? Никога не си ми казвал.

— Някои неща не се казват на една жена.

— А някои неща не се казват на един мъж.

— Какви например?

— Първо кажи ти.

— Ако аз кажа, и ти ли ще кажеш?

— Може би. Истина ли е, че мъжете получават ерекция по време на сраженията?

— Що за мейнлайнска глупост е това? — троснах се.

— Така казват.

— Дрън-дрън.

— Добре де, няма да ти кажа нищо.

— Да ми кажеш какво?

— Тайните си. Ще си ги занеса в гроба.

— Жените от Мейн Лайн не отиват в гроба. Те ходят на купони.

— Нищо не знаеш за жените от Мейн Лайн — отсече тя.

— Никога няма и да знам.

— Млъкни и продължавай да разтриваш.

— Твой ред е.

— По-късно.

— Аха!

— Мръсно подсъзнание — констатира тя.

— Защо е хубаво? — попитах.

— Кое?

— Ревността.

— Защото така.

— Загадъчна жена — отбелязах. — Такава си ти.

— Радвам се, че си герой от войната.

— Мислех, че мразиш войната.

— Мразя я. Но обичам героите. Чувствам, че можеш да ме защитиш от всичко.

— Не знам нищо за това „всичко“. Джоан.

— Ще отрека, че съм го казала, но жените обичат да се чувстват защитавани от мъжете.

— Това може да ти коства членството в някой клуб.

— Кажи ми какво иска един мъж.

— Не знам.

— Не знаеш?

— Да. Не е толкова просто.

— Добре, например ти какво искаш от мен?

— Всичко, предполагам.

— Всичко? Това ли искат мъжете от жените?

— Не знам.

— Много ми помагаш — каза недоволно Джоан.

— Никога не ме е бивало в проучванията.

— Нека никога да не се ревнуваме.

— Дадено.

Тя се изправи.

— Нека винаги да сме щастливи — заяви тя.

— Да те сграбча ли?

— Да.

— Не съм сигурен.

— Просто реши, и това е всичко.

— Действително.

— Хората правят своя избор още в самото начало на живота си — каза тя и повтори: — Още в самото начало на живота. Те правят своя избор.

— Понякога изборът прави тях. Стават разни неща.

— Не и ако не искаш.

— Джоан!

— И това е избор.

— Добре.

— Когато станеш сутрин, ти решаваш дали да бъдеш весел, или тъжен. Всеки прави това, съзнателно или не.

— Да предположим, че решаваш да си щастлив, но те те чакат? — запитах.

— Кои?

— Не знаеш кои.

— Но ти би бил наясно.

— Дори не говоря за себе си.

— Звучи толкова зловещо. Чакат те.

— Точно това искам да кажа.

— Е, не разбирам за какво говориш.

— Разбираш.

— Добре де, нека просто кажем, че не искам да знам. Не и днес. Реших да съм щастлива.

Тя се претърколи и показа хубавия си мейнлайнски задник. Жените изглеждат толкова опростени с бикини: едно от това, едно от онова, две от тези, и понякога се чудя за какво е цялото вълнение. Плеснах я по дупето.

— Никога не сме го опитвали — каза тя. — Имам предвид садо-мазо.

— Откъде си научила за садо-мазо?

— Ами чета.

— И къде пише за садизма и мазохизма?

— В Библията. Защо религиозните хора не са по-добри от другите?

— Обикновено са по-лоши.

— Знам — каза тя. — Странно. Би трябвало да са по-добри.

— Хората са си хора.

— Човек би си помислил, че са по-добри, предвид Божиите заповеди. Спомняш ли си онзи равин?

— Дали си спомням онзи свещеник?

— Той не беше свещеник — каза тя.

— Добре де.

— Не беше католик.

— Чудесно.

— Ти си мислиш, че е все едно, но не е.

— Той имаше свещенически сан, човек на Библията.

— Не мисля, че Библията ни е нужна — каза тя.

— Без нея щеше да съществува хаос — изтъкнах.

— Хората щяха да научат правилата.

— Дори и с правила, хората не ги знаят. Погледни какво става.

— Какво става? — попита тя.

— Джоан!

— Добре де, знам какво става. Но не искам да знам.

— Браво.

— И друг път сме говорили за това — добави тя.

— Това не е разговор за плажа. Лека нощ.

Проснах се на хавлията и затворих очи, като се опитах да правя онова, което правеха другите.

— Не мога да спя на плажа — оплаках се след малко.

— Отпусни се.

— Именно в това е проблемът. Не мога да се отпусна.

— М-м-м — загука тя. — Божествено е!

— Как можеш да спиш при това слънце?

— Не мога. Не и докато ми дърдориш.

— Време е да се прибираме — казах.

— Знам какво си мислиш. Не!

Не започна ли всичко точно по този начин?

 

 

Когато се срещнахме за пръв път, Джоан беше единствената жена сред двадесет мъже, събрали се на петдесет и шестия етаж на Емпайър Стейт Билдинг на съвещание по въпросите на етиката в бизнеса, спонсорирано от моята компания.

Беше красива и много компетентна. Носеше делови син костюм, който скриваше всичко, освен стройните й американски крака, а когато се загледах в тях, докато седяхме около масата и говорехме за етика, тя придърпа края на полата си над коленете. И така установихме контакт, но не точно по въпросите на етиката.

— Знам за какво мислите — каза ми тя по време на почивката.

— За какво?

— Приемате всичко на шега.

— А вие? Наистина ли говорите за етика?

— Мисля, че хората тук са откровени — отвърна тя.

— Не съм сигурен дори дали са хора. Те са общинари.

— Общинари — повтори тя. — Ваша ли е думата?

— Да.

— И общинските хора не са хора?

— Те са общински хора. Общинари.

— А вие какъв сте? — попита тя.

— И аз съм общинар.

— А аз общинарка ли съм?

— Погледнете се. Делови костюм. Вратовръзка дори. Дипломатическо куфарче вместо чантичка. Тази изопната усмивка.

Всъщност усмивката й изобщо не беше изопната. Беше цъфтяща.

— Продължавайте — настоя тя. — Кажете ми повече.

„Чакай малко — помислих си. — Това е флирт.“

— Вие сте общинарка. Поне на външен вид.

— О! — прошепна тя. — И знаете ли какво крия вътре?

— Прониквам право през вас.

— Хм!

Тя се отдалечи надуто, с изправени рамене. Харесах тези широки рамене — така характерни за богатите и разглезените. Прецених, че е волева, съобразителна, щастливо омъжена. Обаче й липсваше нещо — нещо в живота. Смехът й я издаваше. В него се долавяше ридание.

Когато съвещанието приключи, всички се ръкувахме и си казахме: „Добре мина“. Срещнах я при асансьора — случи се така, че останахме последни, след като всички си бяха отишли — и тя каза:

— Добре мина.

— Никога не казвай „добре мина“ — отвърнах.

— Защо не?

— Звучи като от осемдесетте години.

— Толкова общинарско, така ли?

— Мъжете и жените си задаваха едно време разни такива въпроси.

— Какви например?

— Например: „Свърши ли?“.

— Имаш предвид сексуално?

— Сега му казват „Добре ли мина“.

— Разбирам. Не звучи сексуално. Значи, това ти е проблемът.

— Проблемът ли?

— За теб жените означават секс, а това си е проблем. На кой свят живеем?

— Все там, където не трябва.

— Много си старомоден — каза тя. — Не казвам, че е лошо. Но не казвам, че е и хубаво. Такъв си и толкова.

— И ти виждаш вътре в мен?

— Да.

— И какво виждаш — хубаво или лошо?

— Току-що ти казах. Не знам. Но е интригуващо.

— Добре ли мина?

— Да — засмя се тя. — А за теб?

— Искаш ли да се качим горе? Чувал съм, че при ясно време може да се види Камдън, Ню Джърси.

Видяхме поне Ню Йорк. Ветровито беше горе, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Тя отмяташе косата ми от челото с три пръста, а накрая ме попита за бастуна, който носех.

— Лявото коляно — отвърнах. — Войната, нали знаеш.

— Не може ли да се оперира?

— Не искам. Заболява ме само веднъж годишно за няколко седмици.

— Аз ще го оправя.

Трябваше да обяснявам, че на човек винаги му има нещо и ако оправят едно, със сигурност се появява друго, още по-лошо.

— Суеверен си! — възкликна тя. — О, Боже!

— Не съм суеверен. Просто лош късмет.

— Признавам, че има нещо около този бастун — каза тя. — Нещо романтично. Заради него те забелязах.

— Нямам нужда от състрадание.

Взехме такси до Гринуич Вилидж, показах й Блийкър Стрийт и я описах каквато е била през шестдесетте години. Показах й „Битър Енд“, където някога работех като портиер и където нощем кипеше живот; споменах имената на Лени Брус, Боб Дилън, Леели Пол и Мери Форд.^[1]

Отидохме до предната част на сградата и тя отбеляза:

— Сега е бар.

— Да.

— Хайде да се върнем в центъра — предложи тя. — Да хапнем нещо в „Алгонкин“. Винаги ми се е искало да се правя на Дороти Паркър^[2]. Хората тогава са били толкова умни и остроумни.

Установихме, че някои хора, ако не и повечето, жадуват да се прехвърлят в друго поколение — например чрез прераждане.

— Ти със сигурност не си от осемдесетте — каза Джоан. — Да видим. Според мен си от…

— Аз водя началото си от епохата на цар Давид.

— Така си и мислех. Той е твоят герой.

— Любовник, поет, воин, грешник, цар — да, това съм аз.

— А ти кое от всички тези си? — запита тя.

— Едно, но не знам кое.

— Избирам поета!

— Онова, което го прави герой за мен, преди всичко е изумителната му вяра. На моменти и аз я имам, но не мога да се усъвършенствам. Освен това той е бил толкова уязвим. Бил отчаян, че Господ не иска да говори с него, както е говорил с пророци като Авраам. Вместо това Давид е говорил на Бога. Ето оттам произхождат псалмите.

— Наистина ли четеш псалмите? — учуди се Джоан.

— Какво друго да чета?

— „Спасителят в ръжта“.

— Любимата ти книга?

— Да, аз съм я писала.

— А Селинджър знае ли това?

— Това е тайната. Всеки, който я чете, мисли, че… тя я е написала.

— И аз понякога имам чувството, че съм написал музиката, когато слушам Бетовен… „Тя“ ли каза?

— Не бъди такъв…

— Но Холдън Колфийлд е момче.

— Той е онова, което искаш да бъде. За мен е момиче.

Обсъдихме други велики книги и какъв боклук щяха да са, ако се обърнат заглавията им. Предложих „Мир и война“, но Джоан ме надцака с „Карамазовите братя“.

— Май че не си такава общинарка в крайна сметка — отбелязах аз.

Тя стисна ръката ми и каза:

— Джошуа, аз съм щастливо омъжена жена. Имала съм само една любовна забежка и това беше преди години. Отмъщавах на съпруга си, който призна, че е прекарал една нощ извън града с курва. Тогава не се разбирахме. Сега се разбираме чудесно и не ми трябва нищо друго. Добре ми е така. Аз съм много зает човек и нямам време за увлечения. Теб те харесвам. Ти си добър. Ти си различен. Провокиращ. Забавен. Но…

Вместо да отговоря, наблюдавах Манхатън. Джоан продължи:

— Ти ме привличаш. Мисля, че го разбра. И двамата знаем, че нещо се случи. Не сме деца. Но това е просто химия, нищо друго, освен химия и тя ще изчезне след час, когато всеки поеме по своя път. Била съм изкушавана и преди, сега отново се изкушавам. Такъв е животът. Но нищо няма да се получи. Вече съм решила.

Не бях сигурен, но като че ли хлипаше. Очите й се зачервиха.

— Лесно се разплаквам — обясни тя. После добави: — Не е вярно. Не съм плакала от години.

— Съжалявам, че те накарах да се чувстваш нещастна.

— Не бъди толкова нахален — шляпна ме леко по бузата тя.

— Нахален?

— Да, нахален. Знаеш, че е точно обратното. Има някакво чувство, а аз… обичам чувството.

— Но всичко това е химия — отвърнах аз.

— Молекули и разни други неща.

— Нищо няма да се получи.

— Нищо — повтори тя. — Гарантирам.

— Пито — платено.

— Точно така.

— Ами моите чувства?

— Ти нямаш чувства. Ти си мъж.

— Хубаво откровение.

— Добре де. Искаш да кажеш, че те привличам ли? По някакъв особен начин?

— Имам чувството, че се нуждая от теб.

— О, никога, никога не изпитвай нужда от мен. Това е лоша дума.

— Ти никога ли не се нуждаеш от някого? — запитах.

— Никога.

Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Това мейнлайнска целувка ли беше? — попитах.

— Как разбра, че съм от Мейн Лайн?

— Току-що ти казах. По целувката.

— Тя ли ти говори за Мейн Лайн?

— Разбира се. Толкова е консервативна.

— А как се целуват там, откъдето си ти?

— Аз съм от Франция — отвърнах и й го показах с целувка.

— Как се представих? — попита тя след това.

— Все още по мейнлайнски. Необходима е практика — въздъхнах аз. — Но естествено, ти вече си решила.

— Точно така, решила съм. Защо да мисля другояче? Не ме гледай така.

Всъщност се зазяпах по зъбите й. С тях можеше да прави реклама на паста за зъби. С косата си можеше да рекламира шампоани. А с кожата си можеше да е първокласен модел. Горната й устна обаче беше леко подпухнала отляво и затова фъфлеше.

— Доброкачествен тумор — обясни тя.

— Къде?

— Устната. Откриха тумор, но доброкачествен. Оперираха ме.

— А аз мислех, че си съвършената…

— Shiksa^[3]?

— Как можа да кажеш такова нещо?

— Защото това е една от причините да изпитваме взаимно привличане. Толкова сме различни, а непознатото е така вълнуващо. Ти си цар Давид, а аз съм Дороти Паркър.

— А може би Вирсавия^[4].

— Shiksa лоша дума ли е?

— Зависи как се използва.

— Ако се бяхме срещнали по-рано, вероятно щях да съм твоята shiksa.

— Харесваш тази дума.

— Shiksa? Да. Харесвам еврейски думи. Като shmatteh^[5], schmuck^[6]. Ти си един shmatteh.

— Това значи парцал.

— Така ли? А какво значи schmuck?

— Аз ли съм schmuck!

— Да, ти си schmuck. Аз съм shiksa, а ти си schmuck.

— Голям schmuck ли съм?

— Да, ти си голям schmuck.

— Schmuck означава пенис.

— Не.

— Да.

— Ужасен си. Само как ме подведе! Отвратително. И аз знам една дума за теб.

— Каква?

— Schmuck.

Трапезарията в „Алгонкин“ беше празна, тъй като бе късен следобед, но всички маси бяха покрити с бели ленени покривки. Настани ни един надут сервитьор. Поръчахме ябълков пай и кафе.

— Къде са останалите? — попита тя.

— Нито Дороти Паркър. Нито Джордж С. Кауфман^[7]. Какво разочарование.

Джоан се оплака, че паят е студен. Доброто й настроение като че ли се изпари.

— Мисля, че трябва да хвана следващия влак за Филаделфия — каза тя. — Готова съм да се прибирам.

— Готова си за този час?

— Какъв час?

— Каза, че един час след като всеки поеме по пътя си, ти ще забравиш за мен.

— Така ли казах?

— Да.

— Не си спомням да съм казвала такова нещо. Добре де, може да са два часа.

Тогава пристигна сметката. Огромна сума.

— Трябваше да я прегледаме предварително — казах.

— Само за пай и кафе? — учуди се тя. — Не вярвам на тази сметка.

— За толкова пари трябваше да ни дадат и стая — добавих.

— Ами да — каза тя. — Хайде да си вземем една.

Останахме изненадани един от друг в много отношения в онази стая в „Алгонкин“, но връхната точка, може би най-великият миг в историята на човечеството, беше началото: тя стоеше гордо изправена, така твърда и така мека, толкова руса и толкова бяла, и ме гледаше втренчено в очите, смъквайки розовите си гащички.

 

 

— Мислех, че не можеш да спиш тук — каза ми тя, както се бяхме излегнали на плажа в Атлантик Сити.

— Не спях.

— За какво мислеше тогава?

— За нищо.