Джак Енгелхард
Неприлично предложение (22)

22.

Оставаше Сай Родриго. Беше ми длъжник. Качих се с асансьора, в който бях заседнал. Скапаният асансьор. Но сега май не беше толкова скапан. Секретарката на Сай каза, че говорел по телефона. Трябвало да изчакам.

— Тази сутрин е много зает — допълни жената.

— Необходима ми е само минута.

Тя влезе в кабинета му. Когато се върна, каза:

— Ще ви приеме.

Сай се държеше особено. Изведнъж беше станал много официален.

— Тежка сутрин — каза. — Но ти знаеш как е.

— Да, и за мен тази сутрин е тежка, Сай. Знаеш как е.

— Чух, че си бил в медицинския ни пункт. Виж, нямам нищо против пак да ти осигуря безплатна стая. Но съм любопитен. Искам да кажа, че си добре дошъл и тъй нататък, но защо си тук? Джоан с теб ли е?

— Джоан вече е във Филаделфия, Сай. И за нея сутринта беше тежка.

— Тежка за всички, а?

— Имаш ли нещо против да седна?

— Мога да ти отделя само минута, Джош. Трябва да подготвям реч.

— Тогава ще стоя прав. Имаш ли нещо против да стоя прав?

— Няма защо да ми говориш с такъв тон, Джош. Какво се е случило?

— За кого е речта?

— О, за Ставрос, президента ни. Ще говори пред група служители от пътническите бюра. Обичайната реч.

— Ти ли я пишеш?

— Бих желал да я напишеш ти. Ти си специалист.

— Много съм добър в писането на речи.

— Току-що го казах.

— Да, бих желал да напиша тази реч вместо теб, Сай.

— Благодаря, но проблемът си е мой. И без това не знаеш какво да напишеш.

— О, знам. Например истината. За разнообразие.

— Каква истина, Джош? Спомни си, че разговаряш с мен. Твоят приятел Сай. Аз знам всички истини. Както знам всички лъжи.

— Правиш ли разлика?

— Не искам да те слушам повече, Джош. Моля те, напусни.

— Правиш ли разлика?

— Може би не. А може би вече няма разлика.

— Тук съм, за да ти кажа, че има.

— Браво. А сега, моля те, тръгвай. Нека запазим приятелството си.

— Може да си изгубя привилегиите, така ли?

— Да, може. Защо се държиш така?

— Вече нищо не е безплатно, а?

— Хайде, Джош. Какво е станало?

— Стана нещо, Сай.

— Очевидно.

— Стана нещо много лошо. Осакатени са хора.

— Злополука?

— Не, нарочно.

— Е, не идвай тук да ме обвиняваш. Нищо не съм направил.

— Не съм казал, че си направил нещо, и не съм дошъл да те обвинявам.

— Тогава какво искаш?

— Сега съм от онези, които залагат много пари, Сай.

— Поздравления. Да не си ударил голямата печалба?

— Може би дори знаеш как.

— Не, не знам.

— Точно това имам предвид, като казвам, че не правиш разлика между истината и лъжата.

— Ние търгуваме с лъжи, Джош. Това ми е работата.

— Като говорим за работа, ето какво възнамерявам да направя. Мисля да внеса един милион във вашата банка, точно тук, в „Галакси“. Може да не ги заложа, а може и да ги заложа всичките. И в двата случая ще бъда един от онези, които са залагали най-много тук, говоря потенциално.

— Да, ще бъдеш.

— Имам предвид онези, които залагат големи суми — за това става дума.

— Правилно. За това става дума.

— С кого трябва да уредя внасянето на парите?

— С мен.

— Не изглеждаш изненадан, че съм забогатял.

— Ти казваш, че имаш парите, Джош. Това ми е достатъчно. Впрочем нищо не ме изненадва.

— Да предположим, че отида направо при Ставрос.

— Това е твое право.

— Какво би направил той, за да оплете в мрежата си високопоставен играч като мен?

— Всичко.

— Значи, най-после говорим за цена, Сай. Ти и аз. Един милион долара. Това ли би била неговата цена?

— На Ставрос?

— Да.

— Един милион долара? Да. Бих казал, че това е цената.

— Ще направи ли всичко за тези пари?

— Всичко.

— Би ли предал някой приятел?

— За един милион долара, да. Всеки би го направил.

— А ти приятел ли си му?

— Близки сме.

— Ами това е цената, Сай. Това е размяната.

— Каква размяна?

— Ти, Сай. Срещу един милион долара.

— Аз? Искаш да ме уволни?

— Безусловно.

Ужасът изкриви лицето му. От устата му потече лига. Стана му ясно колко е неустойчив — той, подобно на всички нас, останалите.

Сега го държах в ръцете си — човека, който беше продал мен и съпругата ми, за да купи Ибрахим. Беше ми в ръцете и аз можех да го купувам и продавам. Това е била молитвата на цар Давид: „Направи ме по-умен от враговете ми“. Е, аз не бях по-умен. Само извадих късмет.

Ибрахим ми го беше казал. Късметът е всичко.

За Сай това би бил краят.

След безброй почтени и непочтени ходове беше стигнал до този пост. Завеждащ връзките с обществеността в хотел казино в Атлантик Сити — удовлетворителен връх на една шахматна кариера. Вече не се налагаше да преследва водещите на рубрики във вестниците. Те идваха при него. Дори имаше право да дава стаи безплатно. Имаше власт.

Сега тази власт се обръщаше срещу него.

— Признавам, че имаш възможност да ме съсипеш, и съм сигурен, че имаш причини. Но това ще те направи ли щастлив, Джош? Ще бъдеш ли щастлив, като ме съсипеш?

Преди миг, да, бих бил щастлив. Толкова бях уверен. Сега обаче мислех, че нито едно отмъщение няма да е достатъчно голямо. „Пожали го и му дай да разбере, че парите не са най-важното. Важно е друго. Друго.“