Джак Енгелхард
Неприлично предложение (28)

28.

Станах рано сутринта. Джоан все още спеше, когато се качих в колата и потеглих. Когато излязох на магистралата за Атлантик Сити, взе да ми се повдига и гади. Не се почувствах по-добре и когато спрях пред казиното. Паркираха ми бричката. Вътре тълпите прииждаха на вълни от четирите посоки.

Отидох право на касата.

— Дошъл съм да получа един чек — заявих.

Дадох името си и документите си за самоличност.

Служителката се казваше Дорис Уитингам — приятна лелка. Тя пусна информацията в компютъра и отиде някъде. Зачаках. Не ми беше минавало през ума, че нещо може да не е в ред.

Докато чаках, в главата ми премина един кошмар от миналото…

 

 

Пребродили планини и океани, ето ни сега тук. Не знам къде се намираме, но над главите ни в чакалнята виси огромно американско знаме. Сестра ми седи тихо и кротко и държи кукла с лицето на Шърли Темпъл. Мама и татко изглеждат изтощени, дори и след като сме прекарали няколко години в Монреал. Мъже и жени — американци! — крачат напред-назад, добре облечени, непринудени, високи.

А ние сме толкова ниски. Чакаме за документи. Преди години, отвъд планините и океаните, ги наричаха „папирен“. А сега — документи. Седим, значи, и чакаме ли, чакаме. Хората отварят и затварят врати, влизат и излизат от разни кабинети. Родителите ми чакат един човек. Къде е той? Защо се бави толкова? Какво означава това?

Какво означава това?

Най-после той се появява и тръгва с големи крачки към нас. Мама посяга към татковата ръка. Той не забелязва. Твърде зает е да гледа как мъжът се приближава все повече и повече. Най-сетне идва, но не се усмихва. Какво означава това?

— Господин Кейн? — пита той.

Баща ми става.

— Ще ни бъде приятно да ви дадем постоянна виза — казва човекът, — но синът ви има неравномерен пулс. Това показа медицинският преглед.

Баща ми знае достатъчно английски, за да разбере думите, но не и какво всъщност означават.

— Момчето е здраво — казва татко. — Това момче е качвало и слизало планини. Не е ли достатъчно здраво?

— Боледувал ли е синът ви от скарлатина?

Мама и татко разменят няколко думи на иврит.

— Не — отговаря баща ми.

— Моля, изчакайте — казва човекът и се отдалечава, а ние отново чакаме.

— Няма ли да ни пуснат? — пита мама.

А в Канада — дали ще ни приемат обратно? Поради някаква грешка канадците вече бяха скъсали документите ни за гражданство.

— Шшт — изшътка татко.

— Няма ли да ни пуснат?

— Шшт.

— Трябва ли да се връщаме?

— Шшт.

— Къде ще отидем?

Ето го — мъжът идва отново и се усмихва. Казва:

— Вероятно е било от вълнението.

А после:

— Добре дошли в Съединените щати.

 

 

„Какво означава това?“ Задавах си този въпрос, след като тази Дорис ме остави да чакам.

„Не може да бъде — мислех си. — Не, не може да бъде.“

Какъв мръсен, гаден номер. Така ми се падаше. Но после си помислих — защо? Защо така да ми се пада? Какво бях сторил? Доста неща. Добре, това беше факт. Бях направил такива и такива прегрешения. Но толкова ли ужасно нещо бях поискал — един по-добър живот? Сай имаше право в това отношение, нали? Това е слабото място на всеки човек. Това е темата на всеки живот. Всяко живо същество преследва тази цел.

Постигнеш ли я — в рая си. Това също е част от живота.

Сетих се за романиста М. Кайн. Според него всичките му книги били за хора, чиито мечти се сбъдват.

И всичките му книги са трагедии.

— Господин Кейн — каза Дорис, — ще трябват подписите и на двамата със съпругата ви.

— Искате да кажете, че парите са тук.

— О, да. Един милион долара, нали така?

— Точно така. Един милион долара.

— Тука са и ще ви ги дадем, но съпругата ви също трябва да подпише.

— Тя не е тук.

— А не може ли да дойде?

— Не. Това е невъзможно. Няма начин.

— Ще трябва да разговарям с шефа си. Не знам как се постъпва в такива случаи. Болна ли е?

— Да.

— Не можете ли да почакате, докато оздравее?

— Не.

— Парите ще си стоят тук.

— Вижте, не мога ли аз да се подпиша вместо нея?

— Това противоречи на правилника.

— Аз съм й съпруг.

Адско усложнение. Знаех, че Джоан никога няма да се съгласи да дойде тук, дори за един милион долара. Особено за един милион долара.

— Тя е много болна — поясних.

— Разбирам…

— Боя се, че не разбирате. Тя е много, много болна.

— О! — Поколеба се за миг, после ми подаде документите и каза: — Подпишете ги.

След четиридесет минути ми връчи чека.

— Надявам се, че всичко е наред — каза.

— Да. Бихте ли ми дали един плик?

— Разбира се.

Мушнах чека в плика, пъхнах плика в портфейла си и натиках портфейла в десния джоб на джинсите си. На излизане държах дясната си ръка в джоба.

Изчаках за колата и когато я докараха, чух някой да ме вика по име.

Нямах намерение да рискувам обаче и потеглих, без да се обърна.

 

 

Когато се прибрах у дома, Джоан лежеше на кушетката и четеше последната книга на Белоу.

— Защо всичките му герои се оказват застаряващи инатливи коцкари? — попитах аз.

— Чии герои?

— На Белоу.

— Белоу? — повтори тя. — А, аз всъщност не четях.

— О!

— Седях и се притеснявах.

— За какво?

— За теб.

— Казах ти къде отивам.

— Знам.

— И ти си седяла тук цял ден и си се притеснявала?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Че нещо може да се случи.

— Какво би могло да се случи?

— Не знам. Нещо.

— Какво например?

— По магистралите стрелят.

— Това е в Калифорния — посочих.

— Тези хора са навсякъде.

— Добре де, всичко е наред.

— Не искам да се случи нещо.

— Страхуваш се, че нещо може да се случи?

— Не знам. Не знам…

— Страхуваш се, че нещо може да се случи преди Ню Йорк?

— Може би.

— Суеверна? Моята Джоан?

— Не е суеверие. Може би… може би е предчувствие.

— Суеверие е.

— Мислиш ли, че всичко ще е наред?

— Разбира се. Отиваме в Ню Йорк, нали?

— Не достатъчно скоро.

— Дъра-бъра! — казах аз и измъкнах стария си бастун.

— О, Боже! Забравих! — възкликна Джоан. — Как можах да забравя? Бастунът! Разбира се! Бастунът!