Джак Енгелхард
Неприлично предложение (3)

3.

На следващата сутрин бяхме заедно под душа и аз вече бях изпуснал сапуна, за да я подмамя да се наведе, когато чух телефона да звъни. Джоан каза да не вдигам, но аз се втурнах, гол и мокър, и се подхлъзнах на плочките. Когато стигнах до него, той беше престанал да звъни и никога нямаше да узная кой е бил. А можеше пък и да узная.

Набрах операторката и тя каза, че Ибрахим Хасан ме е търсил и че ще се обади по-късно. Почувствах се едновременно уплашен и въодушевен.

— Разбира се, че ти вярвам — каза Джоан и беше очевидно, че е така, но с известна сдържаност. Това означаваше, че не го възприема сериозно, великото събитие от снощи. Беше в настроение да се държи предизвикателно.

Закусвахме в „Галакси“, в превъзходно сепаре с изглед към океана и „Бордуок“.

Утрото преваляше и докато зяпахме през огромните прозорци, слънцето започна да прежуря през облаците. Над водата все още имаше мъгла, а снощният вятър беше утихнал и повяваше горещ бриз. Тичащи за здраве и велосипедисти се появяваха и изчезваха като на екран, а ние бяхме зрителите, наслаждаващи се на представлението. Бяхме щастливи. Щастливи, че е лято и че сме тук, на брега в Атлантик Сити, при слънцето и морето, и хазарта; че всичко би могло да се случи — и снощи почти се случи. Само да можех да го изразя с думи пред Джоан! Момчета бутаха бели рикши на колела и търсеха пътници, после полупразен трамвай премина бавно.

Джоан беше с широка розова рокля, която подчертаваше руменината на лицето й — така свежо, гладко и чисто. Очите й светеха. Беше невероятно красива. Помъчих се да си я представя като старица, но не успях. Невъзможно. Прогоних образа, който подло нахлу в съзнанието ми: Джоан мъртва.

Никога! Някои хора не би трябвало да умират. Няма да е справедливо.

Казах й, че Ибрахим Хасан се е обаждал и че ще се обади отново.

— Същият ли Абрахам, за когото ми говореше? — попита тя.

— Колко Абрахамовци познаваме? — отговорих. — И се казва Ибрахим, не Абрахам.

— О, прощавай.

— Много си умна тази сутрин.

— Просто не разбирам за какво е целият този шум, скъпи мой Джош.

— Трябваше да дойдеш.

— Какво иска?

— Да иска? Какво да иска?

— Ами нали каза, че ще се обади отново. Е, и какво иска?

— Ти ме уби!

— Все пак иска нещо.

— Хайде сега, Джоан.

— Къде ти е цинизмът?

— Не съм си го взел в Атлантик Сити.

— Той иска нещо — настоя тя.

— Нямам какво да давам.

— Ние всички имаме какво да даваме.

Неприсъщо беше за нея да е предпазлива. Повече й подхождаше първа от другите момичета да тръгне с негър (и да запази целомъдрието си, докато се омъжи), да се състезава с породисти коне във Вирджиния, да кара сърф по вълните в Калифорния и дори да се вози на мотоциклет на „Хелс Ейнджълс“^[1]. Ето такава беше Джоан.

— Донесох късмет на Ибрахим снощи. Може би това имам да давам — предположих.

— Казваш, че бил милиардер, този Абрахам…

— Ибрахим, Джоан.

— Този Ибрахим. Казваш, че е милиардер, а се нуждае от късмета ти?

— Може би аз се нуждая от неговия.

— Аха! Дойдохме си на думата. Ти искаш нещо от него. Признай си, Джош, хайде.

— Нищо не искам.

— Искаш. — Тя поклати глава и ми хвърли влюбен поглед. — Понякога, Джош, си толкова прозрачен. Такова си момченце. Мъжете никога не порастват. Но пък в последна сметка нали именно това ощастливява дните на нас, бедните беззащитни жени.

— Джоан, моят живот се промени снощи. Това е всичко.

— Така ли? — засия тя с бляскава усмивка. — Но ти си изглеждаш същият.

Ето я отново в едно от мейнлайнските си настроения да дразни — дяволски непочтителна и игрива; правеше се на лошо момиче заради удоволствието от това, като предвкусваше с наслада как ще ме предизвика и вбеси.

Ето отново и нещо друго — страхът да не загуби индивидуалността си заради мъжа, когото обича. И за да брани неповторимостта си, тя се бунтуваше не само срещу мен, но и срещу всичко останало, което предполагаше власт. Говореше се, и тя не го отричаше, че когато професорът й по английска литература заявил, че талантът на Кафка е прехвален, тя — богаташката и олицетворението на протестантска етика — му показала среден пръст.

— Значи да забравим плажа този следобед? — запита тя.

— Защо?

— Мислех, че ще седим в стаята и ще чакаме да се обади Абрахам.

— Не е смешно, Джоан. Аз наистина чакам това телефонно обаждане.

— Но не знаеш защо.

— Не, не знам защо.

— Но очакваш нещо вълнуващо. Като например да те короняса за принц.

— В известен смисъл той вече го направи. Като човека, който се ръкувал с Дж. П. Морган^[2] в Нюйоркската борса и казал: „Господин Морган, бих желал да ми направите една услуга“. Морган отвърнал: „Вече я направих, сър“. Ясно ли ти е? Ето това направи и Ибрахим. Чуй ме добре! Аз залагах милиони.

— Но негови — отбеляза тя. — Не твои.

— Позна.

— Наистина ли парите те впечатляват толкова? Не би трябвало. Неприлично е.

Забележката й ме притесни и аз поисках сметката. Ресторант „Галакси“ и без това се изпълваше с хора, макар че те бяха такива като мен. Комарджии, дошли тук за лекарството, което търсех и аз. Тук се бяхме събрали финансово сакатите. Всъщност трябва да уточня — не сме такива по рождение, а не сме успели да получим богатство с труд и затова сме тук да го изтръгнем от ръцете на Негово величество Шанса. Бог е забравил да ни благослови. Може някой монетен автомат или маса за двадесет и едно да чуят молитвите ни.

Дали богаташите не бяха тук по същата причина? Не е ли всеки един от тях достатъчно богат?

Излязохме да се поразходим по „Бордуок“, както обикновено правехме след закуска. Изнервях се при всяка крачка, която ме отдалечаваше от „Галакси“ и от телефонното обаждане на Ибрахим. Какво искаше? Нещо хубаво или лошо? Или пък нищо?

— Може изобщо да не се обади — каза Джоан — и ти ще трябва да продължиш живота си като обикновен човек.

Нямах нищо против да ми се подиграва, но не ми се понрави особено онова, което каза преди това — че не е прилично да се впечатлявам толкова от парите. Защото именно заради парите майка й — мейнлайнският матриарх — се беше опитала да ни раздели. По време на коледната ваканция при родителите й майка й ме беше привикала настрана, за да ме попита:

— Дъщеря ми играе тенис и голф. Вие какво играете?

Да играя ли? Трябва ли всички да играят?

— Тя язди коне — продължи майка й.

— И аз някога яздех един кон — отговорих. — Казваше се Малкълм.

— Член ли сте на нещо?

— На нещо? — Направих се, че не разбирам.

— Имам предвид клубове, общности, търговски камари и други такива. Джоан членува навсякъде.

— Навсякъде? — попитах.

— Навсякъде — повтори тя.

— Възможно е. Но може би не е желателно.

— Имате ли някаква страст?

Да се осмеля ли да спомена Израел? Учтиво ли беше?

Направих го и тя каза:

— Това е държава.

— Знам.

Тя реши да спре разпита и отсече:

— Няма да трае дълго. Бракът. Джоан има многообразни вкусове.

— И това знам.

— Знаете ли го?

— Мислим да опитаме година-две.

— Никак не е смешно!

Баща й беше забавен. Разказа вица за Исус и четирите начина, по които се разбирало, че е евреин: „Не е напускал дома си до тридесетгодишна възраст. Заловил се със занаята на баща си. Майка му го смятала за Бог. Мислел, че майка му е девствена“.

— Баща ми! — викна Джоан. — Това е обидно.

— Пиленце, няма нищо обидно — отвърна баща й.

По-късно я попитах:

— „Баща ми“ ли? Наричаш баща си „баща ми“? Не „татко“ или „тате“?

— Обичам го — отвърна тя, — но сме различни. Честно казано, не мога да повярвам, че са ми родители. Не го и вярвам.

По това време вече я бяха лишили от наследство заради мен. Питах се каква ли беше цената й?

— Ни повече, ни по-малко от тази на всяка друга плът.

— Знаеш какво искам да кажа.

— О, какво значение има, Джош?

— Искам да знам. Възбуждащо е.

— Десет милиона. Така чух.

— Долара?

— Точно така.

— И ти ги заряза заради мен? Ти си луда.

— Нямам представа каква част щеше да е моя. А и не ме интересува. Може би няколкостотин хиляди, така че не се оценявай много високо. Освен това той първо трябва да умре, само че няма да го направи.

Джоан не защитаваше баща си, а за майка си го беше направила само веднъж. Един високопоставен училищен шеф се оплакал, че Джоан е чувствителна, а майка й отвърнала: „Точно така, сър. Джоан е отгледана да бъде чувствителна“.

Джоан одобряваше този отговор, аз — също.

Не споменах пред Джоан разговора с майка й. Не споменах и пред майка й, че играя хокей и бейзбол, защото хокеят не е като тениса, а бейзболът не е като голфа. Не й споменах също, че ако оставим настрана конете, съм яздил камили на Синайския полуостров и съм карал танкове по Голанските възвишения.

 

 

Когато стигнахме до „Оушън Уан“, Джоан долови безпокойството ми и се върнахме.

— Все още ли мислиш за велики неща? — попита тя.

— Слушай, до края на годината ще ти купя палто от норка. Ще купя къща. Ще ти купя кола. Да, кола. Ще се развихря. Казах ти, полага ми се.

Единствената ни кола беше малибу, навършило тринадесет години. Автомобилът имаше един ужасен проблем. Казано по човешки — задържаше газове. Ауспухът гърмеше като картечница. Най-силното „бум!“ се чуваше, след като спре. Прозорците се тресяха. Хората залягаха, за да се скрият.

Щом наближихме „Галакси“, Джоан беше тази, която повдигна въпроса за Ибрахим.

— Казваш, че е красив — отбеляза.

— О, да, и знаеш ли, снощи си доказах нещо…

— Така ли?

— Че не робувам на такива хора.

— Така ли?

— Престани, Джоан.

— Добре. Как така не робуваш на такива хора?

— Спечелих за него всичките онези пари и той обеща да се отплати.

— Може да ти бутне няколко милиона.

— Стига, Джоан.

— И не удържа на думата си, така ли? Типично за арабин.

— Джоан!

— Добре де, не става ли дума за това?

— Не!

— Ти не мразиш арабите. Дори и арабите.

— Това е друг въпрос и сега не говорим за това.

— Точно така. Сега говорим за Ибрахим.

— Толкова е богат, че дори вече не е арабин — казах.

— Значи, този арабин, който дори не е арабин, е толкова богат — разсмя се тя.

— Той притежава хората, Джоан.

— Никой не притежава хората, Джош.

— Той — да. Но снощи не ме притежаваше.

— Как така?

— Не поисках парите. Те ми се полагаха, но аз не се изправих на задни крачета да прося.

— Ясно — каза тя. — Също като родителите ти. Още си чувствителен на тази тема и няма да вземеш и пени, което не е твое. Но това не е взимане назаем, Джош. Съжалявам. Трябвало е да ти плати.

— Ами самоуважението?

— Ако го имаше, Джош, щеше да настояваш за своя дял.

— Не!

— Да. Той те е използвал и това не ми харесва. Не те ли използват достатъчно в работата?

— Но ми плащат.

— Използват те, Джош. Както и Ибрахим. Но знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че точно за това те търси. Мисля, че ти се обажда, за да се отплати за това, което си направил снощи. Така и трябва да бъде.

Съгласих се. Той ми беше длъжник и бе време да се разплатим.

Когато се върнахме в хотелската стая, бяхме доволни от себе си, че сме стигнали до приемливо заключение. Естествено, червената лампичка на телефона мигаше.

— Не се обаждай — каза Джоан.

Докато сваляше дрехите си, аз се съгласих, че е глупаво от моя страна да се безпокоя прекалено много за Ибрахим. Любихме се, дори опитахме нещо ново и в един миг тя извика силно — както обикновено правеше — а после започна да въздиша дълбоко и да стене, и тези звуци според мен бяха най-важното нещо.

За разлика от много двойки, женени от почти три години, ние все още се любехме с голяма жар.

После се свързах с телефонистката.

— Ибрахим е оставил номера си. Иска да му се обадя — обърнах се към Джоан, след като приключих разговора.

— Е, и?

— Не знам.

— Но ти беше толкова нетърпелив. Като че ли целият ти живот зависеше от това.

— Сега размислям.

Изпитвах съмнения. Безпокоях се. Не му бях казвал адреса на хотела ни, а той знаеше къде да ме намери. Човек като него, разбира се, си имаше начини. Но не това ме притесняваше.

Обикновеното приятелство бе немислимо. Аз не бях от неговата класа. Нито дори от по-низшата. Очевидно искаше нещо от мен. Дори и на масата за двадесет и едно, увлечен в играта, чувствах настойчивото му внимание. Той ме познаваше.

А и преди това, като лице в тълпата, усещах притегателната му сила. Когато ми даде знак да отида при него, самият жест — повдигането на царствената ръка, извръщането на царственото лице — не беше импулсивен. Беше планиран. Колкото повече мислех за това, толкова повече нарастваше убеждението ми, че всичко е било нагласено предварително.

С каква цел?

Това, че му нося късмет, разбира се, беше несериозно. Той искаше нещо друго.

— Готова съм да изляза с най-богатия човек в света за една нощ — каза Джоан. — А ти?

Джоан винаги беше готова за авантюри. Тя живееше с философията, че от всичко трябва да се опита поне веднъж. Не вярваше в бъдещето. Настоящият живот беше начало и край.

Набрах номера на Ибрахим в апартамента му във „Версай“, но никой не вдигна. Оставих телефона да звънне седем пъти и затворих. Джоан беше разочарована.

И точно тогава телефонът ни иззвъня.

— Джошуа ли е?

— Да.

— Благодаря, че ми позвънихте — каза Ибрахим.

Попитах го как е разбрал, че съм се обаждал. А той знаеше не само това, защото отговори:

— Изчакахте седем сигнала.

Което му говореше, че съм заинтригуван. Човек не оставя телефона да звъни седем пъти, ако не е заинтригуван. Ибрахим е бил там, в апартамента, и е броял, измервал е степента на моята уязвимост.

— Твърде бързо приключихме снощи — продължи той. — Нямах възможността да се отплатя за вашата любезност. Твърде неучтиво от моя страна. Вие бяхте изключителен, господин Кейн. Трябва да ви се реванширам. Бихте ли дошли със съпругата си на вечеря днес?

Откъде знаеше, че съм женен? Сигурно е видял венчалния ми пръстен.

— Винаги планираме предварително вечерите си. — Възвърнах си преимуществото да бъда безразличен.

— Колко жалко — отвърна той.

— Благодаря, че се обадихте — добавих аз.

— Тогава утре вечер в девет. Утре ще вечеряме заедно. Настоявам.

Уговорихме се и след като затворих, казах:

— Принцът настоява.

Джоан изпадна в екстаз. Направи пирует. После ме прегърна — или може би прегръщаше някой друг?