Джак Енгелхард
Неприлично предложение (18)

18.

Размишлявах, като не откъсвах очи от лимузината. Какво исках — да я видя ли? Естествено, не. Не и с Ибрахим. Но исках да съм близо до нея. Неизвестно защо, близостта придоби огромно значение, като че ли ако съм наблизо, няма да я изоставя напълно.

По дяволите, колко много я обичах!

Лимузината спря пред входа на „Версай“ откъм Пасифик Авеню и един от хората на Ибрахим отвори вратата, помогна й да излезе и взе чантата й. Движенията й не бяха припрени. Заела се беше смело с това, какъвто беше стилът й.

Все още имах време да изскоча и да я спася. Но нямаше какво да спасявам.

Припомних си всички случаи, при които обикновено ми казваше: „Направи нещо!“. Многобройни случаи, и аз правех много, но не и достатъчно, за да остане доволна. „Направи нещо!“ — каза тя веднъж, когато бяхме на Седемнадесета улица и Пазара във Филаделфия и един бездомник трепереше на тротоара. Аз, както и всички останали, бях минавал покрай такива много пъти и никога не ми беше минавало през ума да направя нещо. Но тя каза: „Направи нещо!“, и аз му дадох един долар, а тя добави десет.

„Направи нещо!“, каза тя, когато две момчета се бяха нахвърлили върху едно по-малко хлапе на паркинга на Калоухил. И аз отидох и направих нещо.

Тогава тя мислеше, че всички световни проблеми могат да бъдат разрешени, като се направи нещо, като се съпротивляваш срещу мълчаливото съгласие за ненамеса, присъщо на големия град, срещу примиренчеството, според което, щом е така, така и трябва да бъде. Не и Джоан.

Но сега, какво можех да направя сега? Всичко ставаше според плана — план, който се изпълняваше стъпка по стъпка. Ролите вече бяха разпределени и моята беше да я гледам как се изгубва от погледа ми.

Отидох до „Галакси“, паркираха ми колата и попитах за стая. Жената на рецепцията се казваше Маргарет Майлър. Накара ме да попълня формулярите и когато се стигна до уреждане на сметката, й подадох картата си. Тя я пъхна в компютъра, после се обади по телефона и ми предаде лошата вест. Бях превишил кредита.

Маргарет Майлър се опита да бъде любезна. Попита ме дали имам други кредитни карти. Разбира се, че имах. Имах много кредитни карти. Но и те бяха в същото състояние.

Също както когато отидохме с Джоан в магазина за мебели „Гимбел“, месец след като се бяхме оженили. Стояхме там пет часа, като избирахме това-онова, после онова-това, а продавачът пропусна почивката, дори обяда си заради тлъстата комисиона, която очакваше.

Накрая, след като бяхме изкупили дословно целия етаж, той се обади по телефона, върна се и каза, че кредитът ни е невалиден. Съсипахме му деня, горкия.

Но това не беше всичко. Той ни нареди да отидем в кредитния отдел. Една много ядосана дама вече ни чакаше.

Тя поиска да види кредитната ми карта. Дадох й я. Жената взе ножица и я наряза на парчета в знак на обществено порицание. Публично унищожаване.

Казах на Джоан, че един ден ще си разчистя сметките.

Ще имаме толкова много пари, че ще съжаляват. И не беше ли това целта на тази нощ с Ибрахим? Да си разчистим сметките с „Гимбел“ с телефонната компания, с газовата компания, с електрическата компания, с кредитните карти… Затова тя беше там, във „Версай“ — за да сложи край на унижението от бедността на средната класа. Веднъж завинаги.

От утре това ще приключи. Навсякъде ще плащаме в брой. Това не бяха фантазии. Вече не. Така щеше да бъде от утре.

Междувременно още беше днес. Голямото сега.

Използвах Сай Родриго, за да си наема стая. В края на краищата той ме беше използвал, за да се сдобие с много повече — бизнеса с Ибрахим. Заради него той беше съобщил името ми и беше потвърдил коя е Джоан, а това всъщност не представляваше голямо престъпление. Както се беше изразил Ибрахим — само споразумение. Така се управлява светът от висшите кръгове — чрез споразумения.

Споменах името на Сай Родриго пред Маргарет Майлър. Тя се обади още веднъж по телефона и този път получих одобрение. Всъщност стаята щеше да ми бъде предоставена без заплащане, но само за една нощ. Чудесно.

Нямах багаж, така че не ми трябваше пиколо, което ми спести няколко долара. У себе си имах само шестдесет и два долара. Можех да взема повече, но нали излязох бързешком от къщи…

Отпуснах се на леглото. Най-добре беше да заспя. Когато се събудя, всичко щеше да е свършило. После щеше да започне другото — възстановяването и забравата. Парите щяха да се погрижат за това.

Помислих си, че уводната част сигурно е приключила. Питиета, музика, сближаване. Ибрахим не беше от припрените. А може би е започнало веднага щом е влязла…

Предстоеше дълга нощ. Ибрахим нямаше да спи. Трябваше да си навакса за милиона. Не, и Джоан нямаше да спи.

Нито пък аз.

Мина ми през ума, че може би ще е най-добре да ида в казиното и да похарча малко пари. Не ми пукаше дали ще спечеля, като знаех, че ще притежавам един милион. Нуждаех се от активност. Да съм зает с нещо. Автоматите щяха да свършат работа. Но какво ли щеше да стане, ако спечелех голямата печалба от един милион?

Тогава щях да знам, че има Бог, но той не е добър.

Не, най-добре беше да заспя, за да залича часовете, прекарани от Джоан с Ибрахим. Включих телевизора без звук, мушнах се под завивките и… да спя? „Шегуваш се — казах си. — Тя определено не спи.“

Спомних си, когато учителят в неделното училище каза: „И той спал с нея“. Аз — десетгодишен тогава се чудех: и какво от това? Какво лошо има в това мъж и жена да спят заедно; освен ако, разбира се, не искаш да кажеш… да кажеш, че всъщност не спят.

Докато отивахме с хокейни стикове в ръце на игрището, Макси — много по-възрастен и по-мъдър, дванадесетгодишен, каза:

— Ти си луд. Действително ли мислиш, че като се казва, че спят, наистина спят? Не спят, Джош. Те се чукат. Къде си бил досега?

— Защо, тогава, не го казват така?

— Невъзможно хлапе си, Джош. Искаш в библията да пише „чукат се“?

— Не, но равинът…

— Искаш равинът да каже „чукат се“?

— Не, но имам предвид, че… не е ясно.

— Ясно е, Джош. Ясно е. За целия свят е напълно ясно. А за теб не знам.

— Но понякога се казва, че той проникнал в нея.

— Къде проникнал, Джош? В ухото й ли?

— Не съм толкова тъп.

— Тъп си. Като пораснеш, ще разбереш.

— Какво да разбера?

— Че всички се чукат.

Разбира се, това бяха глупости. Само лошите хора го правеха, като онези в игралните домове и онези с лъскавите костюми и рошави коси, които въртяха ключодържатели в ръка пред „Хърм Кенди Нюз“ и „Сода Шоп“. „Те са хулигани“, мислех тогава.

Но какви бяха момичетата, с които го правеха? Не можех да се сетя за нито едно момиче, което би направило това. Дори и Мария, продавачката в „Хърм“, която носеше тесни бели пуловери и винаги шепнеше нещо на момчетата — тя само ги дразнеше. Момичетата правят само това. Само дразнят. Никога не правят онова. Искам да кажа, че чукането не е за момичета.

По-късно обаче трябваше да призная, че хората действително го правеха — но само красивите. Като филмовите звезди. Мерилин Монро вероятно го правеше, може би и Ерол Флин, но не и Джеф Чандлър. Той бе евреин. Следователно и Лорън Бакол не го правеше. Тя само дразнеше Хъмфри Богарт.

Макси твърдеше настойчиво, че и грозните хора го правят. Слагаш й торба на главата. Ами ако и той е грозен? Има ги много. И двамата ли си слагат торби на главите?

Що се отнася до красивата Джоан, и тя само дразни. Дори си я представих там горе, в неговия апартамент, внезапно изправена очи в очи с него, осъзнала положението, как закрива лицето си с ръце и ахва, и както в немите филми, възкликва: „О, Боже! Но ти всъщност не мислеше, че… Всъщност не очакваш аз да…“. И после: „Аз само флиртувах“.

Но този Ибрахим, той не разбираше от флирт. Това не беше елементарният чичо Хари от Бронкс, който сваля мадамите, като ги потупва по задника. Това беше Ибрахим! Султан на Махарийн или нещо такова някъде другаде. Истински чистокръвен милиардер. Дразненето не беше в стила на този човек, пък и като си помисля — не беше и в стила на Джоан.

Щом веднъж решеше да направи нещо „само веднъж“… речено-сторено. О, да.

Преди да се оженим, се чувствах виновен и се обаждах да не се срещаме, да скъсаме, дори й казвах, че не я обичам, и така нататък, и така нататък; и след всичко това, след цялата ми реч, тя, сякаш не чула нито дума, казваше: „Ще те чакам тук след двадесет минути. Довиждане“.

Но сега… Ибрахим да прониква в нея.

Нямах справедливо основание да ревнувам, тъй като доброволно я бях отстъпил за тази нощ, бях я предал, и бях много, много виновен. Всъщност вината беше изцяло моя. Да си представям какво правят сега — това бе вмешателство, измама. Да се самосъжалявам беше утеха, която не заслужавах.

И все пак, да прониква в нея…

„Махни се от тази стая — казах си, — или ще запрепускаш надолу по хълма, както през онази нощ в Марийо в Дейтън, Охайо, когато разбра, че в целия свят няма жива душа. Тогава реши, че всеки човек е остров.“

Дявол да я вземе, нея и нейното „само веднъж“, и мен с тая жажда да забогатея. Какво безумие!

Чудех се дали ще има белези… дали създаваме, да… дали създаваме ангел?

— Да ни наблюдава? — беше се учудила, когато още се опознавахме и говорехме общи приказки. — Никой не ни наблюдава. Ти си мистик.

— Но щом никой не ни наблюдава, защо хората вършат добри дела?

— Защото са добри.

— О, не. Защото някой ни наблюдава. Поне хората така си мислят. Добрите християни се кръстят, когато са сами, нали? Те мислят, че някой ги наблюдава. Добрите евреи шепнат, когато се молят. Те също мислят, че някой ги слуша и наблюдава. Значи, някой наблюдава и си води бележки, и записва регистрационните номера на колите.

— Ха!

Само тя можеше да каже „Ха!“ точно по този начин „Да!“ на богаташко момиче с разкошни рамене, крака и коса.

Вътре в нея. О, да, определено, в нея.

И после в схватката „Ха!“ преминава в „Ах“… Ах… ах… ах… ах… ах… ах…

 

 

„Ама ти — беше казал Макси — действително ли мислиш, че спят? Боже господи, Джош! Те се чукат.“