Джак Енгелхард
Неприлично предложение (4)

4.

На следващия ден отидохме на плажа рано, тъй като Джоан искаше бързо да почернее — била „твърде бяла“ на някои места. Един ревнивец би се притеснил от решението й: вечерта имахме среща с Ибрахим. За щастие, не бях ревнив и не се питах защо тази дама, обикновено толкова лишена от суета, изведнъж изпита необходимост от разкрасяване.

Тя се бе излегнала като труп, по гръб, със здраво стиснати очи, мълчалива. Проявяваше признаци на живот само когато слънцето се преместеше. Тогава тя също се преместваше, сякаш се боеше да не изпусне някой слънчев лъч.

Край нас лежаха други тела, някои под разпръснатите плажни чадъри. Всичко наоколо бе в ленивото плажно темпо, а шумът от разговорите, смеха и радиото беше мек, приглушен от вълните, които се задаваха искрящи от хоризонта.

Чух познато монотонно бръмчене и вдигнах очи. Над главите ни преминаваше самолет с реклама на ресторант за морска храна. Покрай водата се разхождаха двойки, хванати за ръце, децата хвърляха фризби или строяха пясъчни замъци. За мен плажът беше удоволствие — стига да приключваше по-бързо.

Джоан беше донесла уокмена. Слушахме „Моето отечество“^[1] — съпругата ми умееше да намира подходящата станция измежду жуженето на хардрока — и аз се чудех за какво си мисли.

В колежа в Ню Йорк написах разказ за мъж, който неочаквано се връща вкъщи. Бракът му е щастлив, жена му го обича много и му е вярна, и не, не я залавя в леглото с друг. Чува я да говори по телефона и да казва: „О, той е такъв тъпанар“.

Мъжът излиза и никога вече не се завръща у дома, сломен до края на живота си.

Разказът беше въз основа на действителен случай и макар че не бе публикуван, тази мисъл не преставаше да ме вълнува — че не знаем какво мислят другите. Че не познаваме човешкото сърце. Дори своето.

И така, слушахме „Моето отечество“ по радиото и кожата ми вече беше настръхнала от студ, когато пуснаха „Вълтава“, която Сметана бе посветил на една чешка река и която Израел беше взел за свой национален химн, „Хатиква“. Когато рефренът се извиси, Джоан се обърна за секунда, за да ми се усмихне и да ме погали по бузата.

— Това си ти — прошепна тя. — Моят герой.

Със сигурност не мислеше така, когато ми бе казала, че се чуди дали си струва да се сдобиеш със собствена държава, ако това означава да се избиват невинни хора. Предполагам, че имаше предвид двестате хиляди араби — все невинни, срещу половината милион евреи — всичките виновни, както обикновено.

Но в повечето случаи тя бе миролюбива и нямаше предвид нищо лошо, макар че аз имах лошия навик да се вълнувам за тези неща. Отчасти баща ми беше виновен за това.

Всичко започна през май 1948 година в Монреал. Още бяхме нови и неориентирани, току-що избягали от Хитлер и загубили останалата част от семейството си. Баща ми беше ходил нагоре по Феърмаунт Стрийт да си купи еврейски вестник и се върна облян в сълзи — не заради заглавието, че Израел е признат за самостоятелна държава, а заради великолепната снимка на първа страница. Той каза: „Погледни. Еврейски войник!“.

Ето такъв станах през 1967 година. Не герой, но еврейски войник. Качих се на самолета и се запознах с един човек на име Давид бен Идида, който ми каза:

— Търсим хвъргач.

— За софтбол или за хардбол? — попитах.

— За гранати — отвърна той.

Станах хвъргач за „Цахал“ — Израелските отбранителни сили — никой там не знаеше как да хвърля, не и като американец. Запознах се с Шмуел и Шломо, Моше и Дуду, Тави и Хези, Ави и Аври, Йона и Яни. Те бяха там, на Синайския полуостров, и аз хвърлях срещу Египет. Щом завзехме Синайския полуостров, обърнахме посоката и аз започнах да хвърлям срещу Йордания; и ние спечелихме. Знаех, че сме спечелили, когато застанахме на Западната стена и чухме еврейския рог, и всички заплакаха.

Ето това никой не може да разбере.

А сега се отегчавах на плажа и се притеснявах за предстоящата вечер с Ибрахим. И тогава усетих подтика — подтика да рискувам. Може би сега щеше да се случи — ударът за един милион долара, и никога вече няма да се подмазвам никому.

— Ще отида да поиграя — казах на Джоан. — Идваш ли?

Тя се изненада.

— Неспокоен ли си?

— Май да.

— Лошо момче.

— Знам.

— Аз оставам. Ще се срещнем пак тук.

Жените — жените като Джоан — не разбират какво е това подтик. Отвъд този плаж имаше истинско действие: казиното. Маси за двадесет и едно, редица подир редица, в очакване.

Какво разхищение, какво престъпление, какъв грях е да си сред тези покрити със зелено сукно високопоставени места на съдбата. Парите чакаха, за да бъдат спечелени. Тук подтикът стигаше до трескави размери — да допуснем, че ти е предопределено да извадиш невероятен късмет, а ти не си там! Ти си на плажа.

Отидох и поиграх петнадесетина минути. Това беше всичко, от което имах нужда, за да спечеля шестдесет и пет долара.

После играх още пет минути.