Джак Енгелхард
Неприлично предложение (30)

30.

И така, там, в Хайфа, от време на време мислех за нея. Бях се записал като доброволец в Израелския флот веднага след като документите за развод сложиха край на отношенията ни. Само че не беше като във Френския чуждестранен легион, където можеш да забравиш всичко. А може пък и да беше…

Обикалях из Средиземно море на борда на „Сатил“ — бойните кораби, които Америка беше използвала във Виетнам — и влизах в сражения със „Зодиак“ — надуваеми гумени лодки. На иврит няма дума за флот, затова го наричат Морска армия, и аз обикалях из Средиземно море с тази армия, състояща се от осемнадесетгодишни момчета, ако не броим офицерите, които бяха на различна възраст. Отново бях в униформа и казвах на баща ми: „Виж ме“.

И все пак беше странно, защото за израелците армията е задължение, а не място, където можеш да намериш себе си и да се самоизолираш. По-скоро прилича на домакинска шетня, прозаична работа, която ограбва от младежите трите най-хубави години от живота. Славата — тя е за американците.

Но що се отнася до тази конкретна американка — не мислех вече за нея. Всичко свърши. В началото, да, не ми излизаше от главата. Легнал в каютата си, толкова близо до морето, че чувах вълните, аз мислено й пишех. Толкова много имах да й разказвам. Когато пристигаше пощата, аз си въобразявах, че получавам писма от нея, макар че не й бях казал къде съм. Но това беше в началото. Вече не.

Както и да е, минаха петнадесет месеца откакто решихме, че всичко е свършено. И нищо чудно. Джоан бе започнала да чезне. Самата искра на живота напускаше душата й. Тя изпадаше в ужасни пристъпи на депресия, които се проявяваха в мигрена и безсъние нощем, а денем се разхождаше коравосърдечна и студена, и дори веднъж подскочи, когато се опитах да я докосна. Думите не я утешаваха и тя не вярваше на нищо, което чуваше или четеше. Тя — Джоан! — стана цинична, дори отмъстителна. Повръщаше й се от думите „Обичам те“. Романтичните двойки я изпълваха с презрение. И тъй като повечето от книгите и филмите разказваха за влюбени, тя нямаше какво да чете и да гледа.

Все още проявяваше дарбата да се изразява абсолютно точно, само че вече в отрицателен смисъл. Казваше: „Никога няма да има друг. Особено ти“.

Стана съвършено различна. Живееше като в сън. Не пускаше музика или телевизора, дори покри огледалата и домът ни потъна в траур. Не излизаше от къщи, седеше с часове в банята. Опита се да си пререже вените. Веднъж. И тогава решихме…

Що се отнася до мен, аз изгубих всякакви чувства към нея. Само киснех у дома. Нищо от нея вече не беше мое. Дори да беше останала същата… но как би могла да остане същата?

Не, беше безсмислено и ужасно. Макар че се опитах — понякога дори я закачах и се шегувах както по-рано, само и само да разбудя за миг предишната Джоан, само за да я зърна поне за малко. Но напразно. Нищо не бе останало. Всичко беше изчезнало.

И затова живеех тук, в Северен Израел, в Хайфа — красив и спокоен град, с изглед към планината Кармел, със златистия купол на Бахайската градина, който блестеше на слънцето, дори с гледка към пещерата на пророк Илия, близо до която се съревновавал с четиристотин и петдесет лъжепророци на семитския бог Ваал. Живеех тук в една военна база.

От едната страна на базата се намираше Средиземно море, а от другата — улица „Алия“. По програма една седмица обикалях с кораба и една седмица почивах, като през свободното си време можех да разглеждам толкова много неща и да посетя толкова много стари приятели. Но не правех нищо, само стоях пред базата и гледах как играят децата в съседния училищен двор.

Този училищен двор олицетворяваше Израел. Възрастните хора, преминали през Аушвиц, също гледаха тези деца — толкова буйни и безгрижни, а в гласчетата им сякаш звучеше песен, посветена на мъчениците.

Искаше ми се и тя да е тук, за да стане свидетел на тази невероятна гледка. Първо бих я завел в мемориала „Яд Вашем“, за да чуе имената на еврейските деца, изгорени в пещите на нацистите, а после щях да я доведа тук, край този училищен двор. И тогава щеше да разбере всичко, което не бях успял да й обясня.

Спомних си как ми каза, че дори и да се скараме сериозно, дори и да се разделим, при всички случаи да й съобщя къде съм. И тя щяла да дойде да ме намери. Но кой тогава е очаквал нещо подобно?

Търсех я сред хората, които гледаха децата в училищния двор, взирах се в лицата им. Лесно щях да я забележа, защото в Израел няма русокоси жени.

Но това беше в началото, а сега вече не мислех за нея.

Една нощ излязохме в морето с осемнадесет „Зодиака“ и там, на брега на Ливан, тихо им изпуснахме въздуха и ги заровихме; после отидохме да отмъстим за осемте студенти по медицина от Йерусалим, завлечени в храстите и заклани един по един от арабски бойци.

При престрелката отново си получих куршума — в същото коляно. Държах се, докато всичко свърши, и дори помагах при изравянето и надуването на лодките, но после, във водите на Средиземно море, разбрах какво е болка.

Откараха ме в болницата „Рамбам“ и лекарят ми каза, че коляното ще ми създава главоболия. Останах повече отколкото би трябвало, защото той се съмняваше дали ми е останала воля за живот. „Дошъл си тук да умреш ли?“ — гълчеше ме доктор Аври бен Тов. — „Дошъл си, за да живееш!“

Имаше нещо странно у тези израелци. Ненавиждаха героите, дори мъчениците. Издигаха им паметници, пееха песни за тях, дори им съчиняваха легенди, но същевременно ги ненавиждаха — вероятно защото тяхното наследство и култура бяха завещани на живота, а не на смъртта, и вероятно защото имаха достатъчно герои, достатъчно мъченици и беше време за нещо друго.

В базата имаше хора, които бяха побеждавали много египтяни в Синай и сирийци в Голан, но те се разхождаха непризнати, като дори не им отдаваха чест, макар че всъщност тук никой никому не отдаваше чест и нямаше удряне на токове.

След пет седмици излязох от болницата и се върнах в базата. Накуцвах и ми дадоха отпуск по болест. Лежах си в леглото или седях на скалите, а морето се вълнуваше под краката ми и слънцето нежно галеше кожата ми.

След време с помощта на бастун можех да изминавам по-дълги разстояния и ходех до края на базата, а после и до улица „Алия“, за да стоя пред училищния двор и да гледам как играят децата.

Русокосата жена отзад… тя би могла да мине за Джоан. Не бях се сещал за нея, откак ме раниха. Изобщо. Пък и много блондинки приличаха на Джоан в гръб, но не и когато се обърнеха.

Малко след раздялата се бях опитал да пресъздам, дори да създам една Джоан, моя собствена Джоан. Хайде да си направим Джоан. Някои от блондинките, които разпалваха въображението ми, бяха почти като Джоан и си мислех, че биха могли да са Джоан… но доста трябваше да се напъна.

Сега обаче обстоятелствата бяха изключително благоприятни. Тук, в Израел. Русокоса.

Един комарджия би се обзаложил, че това е Джоан.

Такава рядкост — руса жена тук — че понечих да се приближа, но се отказах. Не още. Нека да трае по-дълго — вероятността. Докато беше с гръб към мен, можех да се надявам. Нямаше нужда да избързвам и да разбивам надеждите си. Положението беше деликатно. Представях си как се обръща и най-сетне… най-сетне Джоан! Онази усмивка…

Чудех се доколко тази жена прилича на Джоан. Дали е почти като нея? Кента флош? Кента роял? Голямата печалба! Спомних си как преди повече от година по същото време в Атлантик Сити тя направи флош роял и не спечели почти нищо, защото пускаше само по четвърт долар… а колко беше доволна само! Каква вълнуваща и вдъхновяваща мисъл — в положителен, не в отрицателен смисъл. А преди това, в трамвая — как махаше с ръка на хората по „Бордуок“, като превръщаше едно обикновено пътуване с трамвай във вълшебно приключение.

Сетих се, че в офицерския стол говореха за някаква блондинка. Няколко кадети бяха забелязали това явление и бяха изпратили разузнавачи да шпионират. Но аз не бях направил връзката или може би просто го смятах за невероятно.

Всичко беше приключило така категорично…

И така, тази русокоска беше от няколко дни тук и сега стоеше пред вратата на училищния двор, а аз гледах само нея. Приличаше абсолютно на Джоан — поне в гръб. Оставаше само да се обърне.

Типично за нея, ако действително беше Джоан — да знае, че си прекарвам свободното време да гледам тези деца.

Естествено, тя би могла просто да отиде при постовия и да попита за мен. Затова все пак може би не беше тя.

Две от момчетата в училищния двор се сборичкаха. Леката размяна на юмручни удари се разгоря в яростно сбиване и стана ясно, че отдавна си имат зъб.

Едрият повали по-дребния на земята, затисна го и взе да го души. Доста тъжна гледка, като се има предвид, че по-дребното хлапе беснееше и се бъхтеше безпомощно.

„Хайде, хлапе, пъхни палците си навътре в ноздрите му! Това е родината на Крав Мага. Би трябвало да го знаеш!“

Тогава блондинката се обърна, погледна ме в очите и каза:

— Направи нещо!

Хукнах и ги разтървах. После излязох от училищния двор и тръгнах към жената. Тя се усмихваше, а долната й устна трепереше. Аз пък треперех целият.

„Лудост“, помислих си. Не се боях дори от най-ожесточения ръкопашен бой. А сега тя се приближаваше и коленете ми омекваха.

Беше невероятно красива. Бях виждал подобно нещо само веднъж.

— Не е зле за човек с бастун — отбеляза тя.

— Да, имах малка неприятност.

— В морето ли?

— Да.

— Все още ли ти си на една страна, а светът — на друга? — Очите й се зачервиха и започнаха да подпухват. — Така ли е?

Не исках да й казвам, че вече с нищо не се надпреварвам. Светът беше отишъл доста напред.

— Мразя, когато лошите побеждават — отвърнах.

— Много добре знам какво имаш предвид. Затова човек трябва да продължава да се бори. Особено за нещо толкова рядко и ценно.

— Да — отвърнах. — Трябва да продължава да се бори.

— А ние продължаваме да се борим — допълни тя. — Предполагам, че затова съм тук, Джош.