Джак Енгелхард
Неприлично предложение (26)

26.

Бейзболната случка стана тема на разговор в продължение на седмици. Джоан говореше за нея с чувство на задоволство. Толкова се гордеела със себе си. Трябвало да я запишат в отбора. Можела да играе по-добре от участниците. „Нали видя как улових онази топка?“, питаше тя.

Отговарях: „Да. Всички видяха“.

„С голи ръце. А на тях са им нужни ръкавици“, добавяше тя. И самодоволно продължаваше: „Правилно била насочена, как ли пък не! Топката не беше насочена правилно. Тези рефери са загубеняци. Онези филаделфийци са загубеняци. Всички са загубеняци. Целият гаден смърдящ свят. Голяма работа! Какво им пука на хората за някаква си скапана, смърдяща бейзболна игра впрочем? Това не е реалният живот. Защо на хората изобщо им пука? Едно и също е. Всичко е едно и също. Накрая всички ще умрем.“

Друг път се възмущаваше: „По начина, по който се държаха, човек ще си помисли, че действително е сторил нещо лошо“.

„А къде остана перспективността?“, питаше в заключение.

Същевременно се осланяше на онова, което четеше тайно в книги със заглавия като „Как да спечелим отново любовта“. Бяха пълни с разумни съвети.

По-рано се шегувахме за всички онези безсмислени книги, които излизаха. Само кажи нещо, и ето ти книга по въпроса. Биографията на Хулио Иглесиас заемаше първото място в нашия списък от ненужна литература, докато не видях едно заглавие на витрина на Самсон Стрийт — „История на устните звуци“.

Книгата, която тя четеше в банята обаче, беше съвсем друго нещо — „Как да сложим край, когато всичко е свършено“.

— Книга за самоубийство, а? — предизвиках я.

— Мога да чета, каквото си искам. Живеем в свободна страна.

Накъсах книгата, страница по страница.

— Мислех, че времето, когато са изгаряли книгите на клада, е отминало — рече тя.

— Това не е книга.

— Нямаше да предприемам нищо.

— Тогава защо я четеш?

— Обичам да чета.

— Това четиво ли е?

— Ако исках да направя нещо, просто щях да го направя, и толкова.

— Защо изобщо си мислиш за такива неща? Мислех, че си доволна от себе си.

— Доволна съм. — После добави: — Видя ли как онези хора ме освиркаха? Мен!

— Това свърши.

— И аз искам да им отвърна със същото.

— Престани, Джоан. Мислех, че сме от печелившите.

— И аз мислех така.

— Е, и?

— Всички губим, Джош. Не го ли знаеш? Никой не печели.

 

 

Капката, от която чашата преля, беше онова петънце, цъфнало на лицето й край лявата ноздра — съвсем дребно, нищо работа.

Убеждавах я, че почти не се вижда, тази пъпчица.

— Не казвай „пъпка“ — каза тя. — Мразя тази дума.

Нищо чудно. Никога не бе имала пъпки, дори през пубертета. Не бе свикнала с този недостатък. Това според нея беше зла прокоба.

— Нямам представа защо ми излиза точно сега — оплака се тя.

— Пъпката не „излиза“.

— Не казвай „пъпка“!

Непрекъснато се занимаваше с тази пъпка.

— Знам, че я зяпаш — обвиняваше ме Джоан.

Мислеше, че целият свят я зяпа. Пък и пъпката растеше от ден на ден. „Скоро, мислех си, ще бъде готова за изцеждане.“

— Отвратително — повтаряше тя.

Веднъж обмисляхме да излезем на вечеря и тя предложи:

— Да отидем в „Антонио“.

— Много е скъпо.

— И какво от това?

Когато влязохме, разбрах защо беше предпочела това заведение — осветлението беше слабо.

— Отново я зяпаш — каза тя.

— Стига, Джоан. Тук човек направо се нуждае от меню за слепи.

— Престани да я зяпаш, моля те!

— Кое?

— Престани!

— Пъпката ли?

— Престани!

Седяхме там, поръчахме, ядохме и мълчахме. Наблюдавах двойката в съседното сепаре — начумерен мъж на средна възраст и жена му. Не си размениха нито дума: двадесетгодишният им брак ги беше обучил на изтънченото изкуство на отчуждението. И преди бях виждал такива двойки и тръпнех радостно, като си мислех, че такова нещо никога няма да се случи с нас — а ето че се случи. И ние станахме такава двойка.

— Ти ще ме зарежеш заради това — каза тя най-сетне.

— Заради една пъпка.

— Не ставай смешна.

— Вече не ме намираш за привлекателна. Видях те как ме гледаше на стадиона.

— Нищо не си видяла.

— Вече няма да посещаваме силно осветени места.

— Стига де.

— А сега и това. Пъпка. Шибана пъпка.

— Никога не съм те чувал да употребяваш тази дума.

— „Пъпка“ или „шибана“?

— Не си същата, Джоан.

— Прав си. Има възмездие. Връща си го, този твой Господ.

— Ставаш религиозна?

— Не бих го нарекла точно така.

Джоан отиде на лекар, който разряза глупавата пъпка и тя изчезна. Но не и в мислите й. В мислите й пъпката все още си стоеше, придобила размерите на планина. Джоан слагаше разни помади на мястото — на мястото, където вече нямаше нищо, криеше тази страна на лицето си, като заставаше в профил. Повечето сутрини не искаше да става от леглото. Страхуваше се да излиза от къщи, за да не я гледат.

Опитах се да я вразумя, но постепенно разбрах, че няма да успея. Нещо се беше случило.

Джоан си бе внушила, че е настъпил краят на света.

Някога й бях обяснявал за мистицизма на равновесието: светът е разделен по равно на добро и зло. Следователно всеки индивид има абсолютна власт. Като постъпва по един или друг начин, отделният човек може да наклони земните везни в една или друга посока.

И не, не заради онова, което направихме в Атлантик Сити. Заради това, което направихме във Филаделфия — престанахме да се обичаме. Това за нея представляваше унищожаване на вселената. Бяхме унищожили не само самите себе си, но и целия свят.