Джак Енгелхард
Неприлично предложение (13)

13.

Будилникът ме събуди в шест. Понеделник сутрин във Филаделфия. Приключихме с Атлантик Сити. Започнахме с Филаделфия. Джоан дремеше до мен. Оставаше й още една седмица почивка. Моята изтече. Така каза будилникът.

— Мразя Филаделфия — заявих, докато се измъквах от леглото.

— Будиш ме — измърмори Джоан с лице във възглавницата. — По-тихо, моля те.

Наведох се и прошепнах в ухото й:

— Мразя Филаделфия. Казвал ли съм ти го напоследък?

— Да.

— Никога няма да разбереш колко много я мразя.

— Знам. Знам. Ш-шт.

Какво да си облека? Гардеробът ми се състоеше от два костюма и половина. Правех разни комбинации, подбирах различни съчетания. Реших да облека синия костюм. Трябваше да съм с костюм, щом се връщам на работа. В чудния свят на бизнеса винаги трябва да си с костюм. Не по-маловажно от връзките с обществеността. Да не говорим, че живеем в епоха, в която всички трябва да изглеждаме не като родени, а като изфабрикувани.

Често ходех с джинси в службата и това разстройваше колегите, особено заместник-президента. До мен достигна — чрез колегата ми Майер Липсън — че заместник-президентът бил казал: „По начина, по който Джош се облича, мога да кажа, че не гледа сериозно на работата си“.

Сериозно! Трябвало да гледам сериозно на работата си! Мозъчната хирургия — ето това е сериозна работа! Никой ли не разбираше колко е смешно? Аз ли бях единственият, който знае какво има под най-долната граница?

Говореха за пазари и печалби, като че ли щяха да живеят вечно. А всъщност тези бизнесмени умират по-рано от повечето хора. Животът им е кратък и те оставят всичко след себе си, дори пазарите и печалбите.

Синият костюм. Ще си облека синия костюм. Проверих в гардероба.

— Останали са ми само едни гащи — отбелязах. — И само един чифт чорапи.

— И какво от това? Обуй ги.

— Но те са кафяви. Не отиват на синия костюм.

— Облечи кафявия.

— Нямам подходящи ризи за него.

— Бялата риза — каза тя.

— На яката има петно от кръв.

— Само една точица е. Почти не се забелязва. А, и трябва да си дадеш обувките за поправка.

— Утре.

Заклатушках се към банята, взех душ и докато се бръснех, се порязах на същото място както обикновено, точно до адамовата ябълка. Бях си съсипал повечето ризи по този начин. По дяволите, това ме влудяваше.

— Защо ругаеш?

— Порязах се. Мразя Филаделфия.

Облякох синия костюм и обух кафявите чорапи. Кой ти гледа чорапите? Слязох долу за вестника.

— Знаеш ли — казах. — Няма вестник.

— Обади се.

— Нямам време. Държат линията около час. Пускат музика, докато чакаш. Ти се обади.

— Като стана.

— Няма свестни пощенски раздавачи в днешно време. Мразя Филаделфия.

Закусих с корнфлейкс и горещ чай.

— Чао — казах.

— Приятен ден.

Отидох до автобусната спирка. Съседите ме подминаваха мълчаливо с колите си. С тях разговаряме само през зимата, докато ринем снега. През лятото не разговаряме.

Веднъж заговорих един съсед и седмица по-късно той постави алуминиева ограда около къщата си. После си взе едно шантаво куче, което обезумяваше всеки път, когато минавах покрай собствеността му. Разбрах намека.

Зачаках автобуса. Моля те, Господи, нека да има климатична инсталация и свободно място!

Но никакъв автобус не се появяваше. Дали не стачкуваха? Не бях чул новините. Вечно някой стачкуваше. В този град го нямаха за нищо да се затварят училища, магистрали, да се спират влаковете, да не се събира боклукът и дори болниците да не работят. В този град просто не се работеше.

Все пак автобусът пристигна и като по поръчка беше с климатик и имаше свободни места. Невероятно, но нямах дребни пари. Три години редовно си взимам, но днес забравих. Най-дребната ми банкнота беше десетачка.

— Само точно пари — каза шофьорът.

— Искате да кажете, че нямате да ми развалите?

— Само точно пари — повтори той.

Обърнах се към хората в автобуса и попитах:

— Има ли някой да ми развали десет долара?

Все едно говорех на мъртъвци. Автобус, пълен с мъртъвци.

— Добре — обърнах се към шофьора. — Ще вземете ли десет?

— Сложете ги в автомата.

Банкнотата трябваше да се пъхне в процепа с лицевата страна нагоре. Само че аз я бях обърнал на обратно. Шофьорът трябваше да ми напомни. Но той си седеше и ме наблюдаваше. Тук, в града на братската обич, нищо не ти казват. Само те наблюдават. Накрая я мушнах както трябва.

Тези нови автобуси са направени за хора с половин задник. Вмъкнах се на седалката в дъното между една жена на средна възраст и един добре облечен — за Филаделфия — мъж. Той беше на около тридесет и у него нямаше нищо особено отвратително.

Извадих книга от дипломатическото си куфарче, в случай че автобусът се напълни и някоя стара дама се опита да предизвика съжалението ми, за да й отстъпя мястото си. Обикновено се жертвах за възрастните дами, но тези във Филаделфия са толкова гадни, че можех само да ги презирам.

Минавахме по Бъсълтън Авеню. Навсякъде боклук! Невероятно. Вече би трябвало да съм свикнал, но не бях. Чудех се дали метачите не стачкуват. На кофите за боклук имаше надписи „Да пазим Филаделфия чиста“. Да я пазим? Това чистота ли е? Но пък за Филаделфия мръсотията значеше чистота.

Добре облеченият мъж от дясната ми страна изплю на пода тлъста сочна храчка.

— Какво правите? — попитах.

Не ме чу. И той беше мъртвец.

Какво правех тук?!

През зимата ти кашляха в лицето, кихаха, хриптяха, пръхтяха. Все едно си в зоологическата градина. През лятото не беше толкова зле. Но ето ти сега — храчка. Нещо ново.

Трябваше да изселят жителите на Филаделфия и да я взривят. Всъщност не бях много сигурен за изселването.

Чудех се как са успели всички мърлячи по света да се съберат на едно място? Как всички са открили Филаделфия? Дали не е имало някаква спогодба, според която Филаделфия е била определена за обетована земя на мърлячите?

Това бе градът на Декларацията за независимост. Градът на прецела^[1]. Това бе градът, който се побърка, когато Ленард Тосе^[2] заплаши, че ще премести футболния отбор „Ийгълс“ във Финикс. Преди години, когато стачкуваха учителите, на никой не му пукаше, поне не толкова много.

После, разбира се, дойде ред на Маскарада…

Оня пак се изплю.

— Хей — подвикнах му и го сръгах с лакът.

— Йо! — отвърна той.

Тук така казваха: „Йо!“.

Йо, Анджело!

Отново се изплю.

Помислих си: „Платих десет долара, цели десет долара — за това?“.

— Мърляч — казах му.

„Точно така — помислих си. — Град на мърлячите, Съединени американски щати.“

Нова храчка. Пред нас се насъбра цяла локва.

Огледах се наоколо за подкрепа, за някакъв протест. Нищо, другите пътници си останаха мъртъвци.

Още веднъж, и щях да го прасна в устата. Засега само забарабаних по ръцете му. Това не беше истинско насилие, а физически контакт. Изобщо не ми беше присъщо да удрям хората в мирно време. Само че това се превръщаше във война.

— Ио! — обади се глас отпред.

Моят приятел, шофьорът.

— Какво става там отзад? — искаше да знае той.

— Този ме удря — каза мърлячът.

— Този плюе — обясних аз.

Шофьорът спря автобуса — намирахме се на Бъсълтън и Рузвелт — и дойде при нас.

— Какво става?

— Той ме удря.

— Той плюе — посочих локвата. — Във вашия автобус.

— Ти не си ли оня…

— Да — отвърнах. — Аз съм.

— Мога да те сваля от автобуса.

— Платил съм десет долара за този автобус.

— Виж какво. Не искам неприятности.

— Кажи му да спре да плюе.

— Никакви неприятности, ясно ли е? Иначе ще извикам ченгетата.

Така и така повечето от ченгетата във Филаделфия бяха в затвора.

Шофьорът отново подкара автобуса.

— Искам да ви кажа нещо — обърна се към мен мърлячът. Каза го с поверителен тон, та да не се ядосам пак.

— Какво?

— Ами…

— Казвайте — насърчих го. — Съжалявам, че ви ударих…

— Не бива да се разкарвате насам-натам и да удряте хората.

— Обикновено не го правя. Вие сте първият.

Автобусът спря на последната спирка и изведнъж всички мъртъвци скочиха и се втурнаха към метрото. Излязох заедно с останалите и бях нападнат от цвъкащите гълъби, които летяха над главата ми. И гълъбите бяха филаделфийци.

Качих се във вагона, седнах до място, на което някой току-що беше повърнал, и поех на двадесет и пет минутното си пътуване към центъра — пътуване с прелитащи от двете страни боклуци. Нищо друго, освен редици от къщи без прозорци, разкапващи се фабрики, опустошени складове. Работеха само баровете. Всички стени бяха изписани от горе до долу и от край до край, като че ли с подписи за отстъпление. Град, който се задъхваше.