Джак Енгелхард
Неприлично предложение (11)

11.

Асансьорът ме смъкна в гробницата за монетни автомати. Минаваше се само през казиното и аз се запътих натам. Играеше ми се.

Светлини проблясваха в лицето ми — мигащите неонови светлини над монетните автомати, които ограждаха цифрите на големите печалби — 25 000, 50 000, 100 000, 250 000 долара, дори един милион долара!

Иначе беше тъмно. Казината се посещаваха само нощем. Нямаше часовници, та хората да забравят за времето. Прикрили бяха дори тоалетните и изходите. Това, дами и господа, е целият свят! Пред вас не трябва да има други светове!

Точно сега това ме устройваше. Изпитвах необходимост да забравя времето, мястото и себе си.

Направих една обиколка. Масите бяха отрупани с хора. Двадесет и едно, бакара, зарове, рулетка. Голямо колело. Хората седяха пред тези олтари, съсредоточени като за молитва. Тук само с едно обръщане на картата или претъркулване на зара хората получаваха бърз отговор на молитвите си, макар и невинаги утвърдителен. Тук се решаваше кой да забогатее и кой да остане беден. Тук се раздаваха милост и наказание. Това беше раят и адът.

Долових атмосферата и почувствах магията и опияняващото й привличане. Няма друго нещо като парите! Религията на парите. Култът към шанса.

Видях един да залага жетони за сто долара на всяка от тридесет и осемте цифри на рулетката — на всяка, с изключение на една. Спечели точно тази цифра. Той искаше да протестира. На лицето му беше изписан вик. Но нямаше на кого да се оплаче. Топката и колелото бяха най-висшата власт, последната дума.

Видях друг да шепне на заровете, здраво стиснати в ръката му, да им вика, след като ги хвърли. Не е ли странно, запитах се, да шепнеш на заровете, да им викаш. Но не е. Не и в този храм, където нищо не беше странно, нищо не беше грешно. Дори алчността беше нещо хубаво.

Но алчност не е точната дума. Не, тази лудост говореше за нещо по-дълбоко, за последно вкопчване в живота преди смъртта. Нека да ми се случи — това беше молитва — преди да умра.

А тези жени на средна възраст край монетните автомати — какви скъпернически физиономии! Защо си приличаха толкова много? Те бяха презрените хора от автобусите, екскурзианти за един ден. Прииждаха отвсякъде, живееха в наблъскани една до друга къщи, нищо у тях не предполагаше откритост или свобода. Имаха съсипания вид на хора, остарели изведнъж, уловени в примката на баналната сигурност. Бяха съпруги на мъже, изхранващи семействата си с една заплата; животът им се определяше по-скоро от дохода, отколкото от мечтите.

Това бяха американци, които не се виждат другаде, освен в казината. Казината ги примамваха да излязат от скривалищата си. Пристигаха на тълпи, целенасочени и освирепели, за да претендират за своя дял от американската голяма печалба. С всяко дръпване на ръчката те заявяваха: „Дай, дай! Това е мое“.

И аз не бях по-различен. Заедно с тях настоявах: „Дай! Искам по-добър живот. Полага ми се нещо по-добро“.

Ето онзи огромен тлъст плешивец на масата за зарове, който прехвърляше черни жетони за по сто долара в ръцете си и беше захапал тлъста черна пура — защо му е толкова хубаво?

Не, завистта не представляваше проблем. Нито пък алчността. Аз търсех справедливост. Всички търсехме справедливост. Животът беше несправедлив, по дяволите, освен към богатите. Целта е животът да стане справедлив. Ето за това става дума.

 

 

Джоан не беше в стаята, когато се върнах. Обадих се на информацията, за да разбера колко е часът — никога не носех часовник — и ми казаха, че е седем и половина. Бях казал на Джоан, че ще се върна от посещението при Ибрахим не по-късно от шест и половина. Сигурно вечеря сама. А може би не.

Започнах да се навивам сам и се притесних. Може да е къде ли не — включително и при Ибрахим. Не, невъзможно. Да, той беше заплашил, че ще й предложи милиона, ако не го направя аз, но толкова скоро ли — и дали вече е изтичала при него? Не ставай смешен.

Вместо да я търся, реших да си остана в стаята. Включих телевизора за компания, но не помогна. Тя ми липсваше. Така беше запълнила празните пространства в живота ми, че без нея бях едно нищо.

На обществени места, когато тя не беше с мен, главата ми винаги се обръщаше при вида на златиста коса. И сам да бях, все разговарях с нея. Бях допуснал тя да стане всичко, а един мъж никога не трябва да прави това.

Може би някак бе разбрала за разговора ми с Ибрахим! Ако е така, с право щеше да бъде разярена. И затова може да си е опаковала багажа и да е заминала. Проверих в гардероба. Всичко си беше там — чантите „Гучи“, сандалите „Айгнер“, пантофите „Чарлс Джордън“, халат „Наайпон“ и всички останали поли и рокли, панталони и костюми, които беше успяла да спаси от предишния си брак.

Книгата, която четеше — „Триумфалната арка“ от Ерих Мария Ремарк — беше на леглото. Привършваше я. Бях я прочел пръв и вече я бяхме обсъдили. Според Ремарк любовта беше във владение на жените. Мъжът беше чужденец в чужда страна.

Джоан смяташе, че тази представа е глупава — още едно нещо, в което да обвиняват жените.

В романа на Ремарк героинята обича главния герой, но не вижда нищо лошо в това да има и други мъже. Джоан твърдеше, че това не е за нея, но че го разбира. Да, разбирала как една жена може да обича един мъж и да бъде с други. Мъжете не правели ли същото?

„При мъжете е различно“, бях казал аз.

О! Изтърканият двоен стандарт! Мъжете могат, а жените не!

Понякога я предизвиквах само за да я гледам как се наежва като таралеж от главата до петите.

Но къде беше тя?

„Трябваше да го набия“, помислих си. Но така нямаше да спечеля нищо. Той вероятно имаше план и за това. Предложението щеше да си остане в сила; и ща не ща, с бой или без бой, аз бях в ръцете му. Изцяло.

Джоан пристигна към осем часа.

— Здрасти — каза. — Къде беше толкова време? Отряза ли главата на змея?

— Ти къде беше?

— Вечерях. Сама, защото те нямаше. После играх на монетните автомати.

— Ти?

— Само за да убия малко време.

— Спечели ли?

— Да, но не голямата печалба от един милион долара.

— А може би си я спечелила.

— Какво?

Разказах й всичко.

Тя се хвърли на леглото в пристъп на задоволство.

— О, Боже! Каза ли поне „не“?

— Разбира се — отвърнах след кратка пауза.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Как да не съм сигурен!

— А защо се поколеба? Щом се колебаеш сега, значи си се колебал и тогава.

— Не съм.

Замълчахме. Всеки чакаше другият да каже нещо — нещо умно, забавно, мъдро, задълбочено или каквото изискваше случаят. Но какъв беше случаят? Коя беше засегнатата страна? Имаше ли засегната страна?

Джоан, изглежда, не мислеше така. В момента беше изпаднала в едно от мейнлайнските си настроения, които все не можех да разгадая — полусериозна, полузакачлива, типично по женски. Човек се чудеше дали да й вярва, или не.

Игривото изражение отново озари лицето й.

— Предложението звучи доста добре — отбеляза тя.

— Престани, Джоан.

— Хм-м. Един милион долара за моето тяло. Провери ли в книгата на рекордите „Гинес“?

— Не, но съм сигурен, че това е най-високата цена.

— Слисан ли си?

— О, много съм слисан, Джоан.

— Е, сега и двамата знаем точно колко струвам. Не е зле, как мислиш?

— За какво намекваш, Джоан?

— Аз ли? За нищо, скъпи. А ти за какво намекваш?

Тя употребяваше думата „скъпи“ само когато искаше да се държи нетактично.

— Хайде да не заобикаляме въпроса — казах недоволно.

— Точно така.

— Какво е точно така?

— Че съм уловка, Джош.

— Защо ме дразниш, Джоан?

— Не те дразня. Ще го направя за теб, Джош. Щастлива съм от живота си. Ти си недоволният. Само си помисли! Няма да ходиш на работа. Никакви автобуси, метро. Ще можем да се махнем от Филаделфия, която мразиш. Да си купим къща, кола. Две коли. Три коли. Ще пратиш децата си в колеж. Ще пътуваме. Може да постоим година-две или колкото искаш в Израел, който обичаш. И тъй като си толкова религиозен, ще дадеш, естествено, десет процента за благотворителни цели. Кой знае? С твоите пари може да открият лекарство против рака. И всичко това за една нощ с мен. Изобщо не ми прилича на жертвоприношение.

— Ако случайно не съм се изразил правилно, става дума за тялото ти.

— Съвсем ясно се изрази. Тялото ми. Не сърцето ми. Не ума ми. Не душата ми. Те ще принадлежат винаги на теб. А тялото ми ще изгубиш само за една нощ. Голяма работа! Какво е едно тяло?

— Голяма работа е.

— Един милион долара, Джош. Голямата печалба.

— Можеш ли да повярваш, че говорим за такива неща?

— Мога — отвърна тя. — Очаквах да се случи нещо подобно. Винаги си искал да бъдеш богат. Молил си се за това и сега молитвите ти са чути. Е, има нещо жестоко. Но ти очакваш от твоя Бог да бъде жесток и той е. Да, това е цената. Винаги има цена. Но ти не даваш чак толкова много. Какво е сексът? Една от функциите на тялото.

— Това повтаря почти дума по дума, което каза и той. Доста си приличате.

— О, не го превръщай в любовна история, Джош. Това не е любов. Това са пари.

— И според теб — вземи парите, а после бъди горд?

— Не — отвърна Джоан. — Първо трябва да спечелиш парите.

Прободе ми сърцето. Много добре знаеше какво значи „да ги спечелиш“.

— Колко си практична!

— Такава съм.

Само до снощи тя ме обичаше повече от всичко. Нищо не можеше да ни раздели. А ето ти сега — практична.

— Да — повторих. — Практична си.

— А ти не си.

— И така, той печели. Арабинът печели.

— Не, ние печелим.

— Ще те докосва.

— Ще го преживея.

— Ще проникне в теб.

— Ти каза, че може би е импотентен — отбеляза тя.

— Не съм го вярвал и за секунда.

— И какво от това? Ще си затворя очите и ще мисля за милиона.

— Джоан, това те прави проститутка!

— Е, и?

— Не те ли притеснява?

— Не. Впрочем не е ли това евангелието на Сай? Всички сме проститутки.

— Искаш да кажеш, че е прав?

— Разбира се, че е прав.

— Не разбирам жените.

— Аз пък не разбирам мъжете. Ти искаш да го направя. Знам, че искаш. Личи си.

— По какво съдиш? По нещо, което съм казал?

— Не, по това, което не казваш.

— И какво е то?

— Няма значение.

— Джоан, има ли вълшебна дума, за да те убедя, че не искам да участвам в това? Дума, която да премахне тази гнусотия между нас?

— Не, твърде късно е за вълшебни думи. Нямаме друг избор. Трябва да го направим. Животът ни вече се промени. Всеки път, когато получим сметка, която не можем да платим, или пък шефът ти те тормози, или колата се счупи, или машината за миене на чинии се развали, ние ще мислим за този милион. Не, не можем да се върнем. По-скоро отхвърлянето на предложението ще ни разкъса на две, отколкото приемането му. Ще бъдеш свободен. Няма да пишеш фалшиви речи за фалшиви тузари. Свобода, Джош! Свободата да казваш „да“, когато искаш да кажеш „да“; свободата да казваш „не“, когато искаш да кажеш „не“. Сега тя ще бъде твоя.

Спомних си какво ми беше казал Ибрахим: да отречеш вечността, да отхвърлиш рая. За един милион можеш да си купиш не само материалните неща. Голямата придобивка е свободата, да, свободата, която мъжът изгубва, когато се ожени, когато стане баща, когато тръгне на работа. От мига, в който се събуди сутрин, докато дойде време за лягане той непрекъснато трябва да отговаря пред някого. Винаги съм казвал, че всеки носи това тегло. Да, но това е вярно само за бедняка и за средната класа. Богаташът разполага със себе си. Как ли се чувства човек, когато може да говори това, което иска, и да прави каквото иска? Джоан е толкова права! Колко хора могат да си го позволят? Съвсем малко.

— Само че това е противно на всичко, в което вярваме — възразих аз. — После какво ще правим?

— Имаш предвид след деянието? Ще живеем както обикновено. Само че с повече пари.

Практично. Логично. Прекалено практично. Прекалено логично.

Да, деянието. Ами деянието?

— Винаги ще си мисля, че си била с друг.

— Вече съм била. Бях женена, помниш ли? Ти също.

— Но тогава не бяхме женени един за друг.

— Не, но правехме секс с бившите си. И това не омаловажаваше нищо между нас.

— Но това беше преди. Не сега.

— Ами представяй си, че е преди.

Жонглирай с времето, както правят фокусниците. Миналото, настоящето, бъдещето не са задължително в този ред. Великите умове не са обвързани със земното шествие на времето. Великите умове са свободни да превърнат бъдещето в минало. Но кой казва, че аз съм велик ум?

— Нищо няма да се промени, Джош, ще забравиш.

— Да предположим, че ти няма да забравиш?

— О, мислиш, че ще е толкова страхотен? Джош, жените не се влюбват заради секса. Никога.

Учех се. Изведнъж правенето на любов се превърна в дреболия. Функция на тялото. Ако, естествено, не е между влюбени, а аз и Джоан бяхме влюбени. Значи, между нас имаше нещо по-висше. А с Ибрахим щеше да е различно. Тя поне смяташе така.

Беше права за едно: животът ни вече се беше променил. Приемането на предложението можеше да ни съсипе, но отхвърлянето му със сигурност щеше да ни погуби. Този милион винаги щеше да е с нас, ако не в ръцете ни, то в мислите ни — а това е по-лошо.

Жените не се влюбвали заради секса ли?

— Колко пъти си се любил? — попита Джоан. — С мен, с бившата си жена, с други жени?

— Не знам. Не си записвам.

— Различаваш ли единия път от другия?

— Не ги различавам.

— Не ги различаваш, защото сексът просто не е нищо особено. Като пушенето е.

— Като пушенето ли?

— Питай някой пушач дали различава една цигара от друга.

— Щом е нещо толкова обикновено, защо Ибрахим на драго сърце дава един милион за теб?

— О, изкушението е друго нещо. Съвсем друго.

Отново имаше право. Това започна да ме озадачава.

Всички имахме право. Все някой трябваше да греши.

Що се отнася до Джоан, не можех да разбера доколко е искрена. Мислех, че си играе с мен, изпитва ме, преценява ме. Истината беше там, скрита зад усмивката, която засияваше на лицето й от време на време. Но не знаех каква е. Може би нямаше истина, нито за нея, нито за мен — за никого. Може би постоянството не съществуваше.

Изкушението действително бе друго нещо. Но може би говорехме за друг вид изкушение. Не от страна на Ибрахим, а от нейна страна. В края на краищата тя бе момиче, което опитва от всичко само по веднъж, а това щеше да бъде веднъж!

Липсата на груби нападки от нейна страна ме тревожеше. Виждаше ми се доста склонна да приеме. Никакви съмнения, никакви възражения, никакви задръжки, никакво възмущение от страна на тази дама, която толкова силно вярваше в светостта на женската личност. Никакво отвращение от страна на тази дама, която мразеше да гледа как хората кашлят, кихат, почесват се или прочистват гърлото си. Никаква вярност от страна на тази дама, която ми беше казала веднъж, че ще ме убие, ако ме хване с друга. Само едно мълчаливо одобрение, любопитство и нещо, което се доближаваше до наслада.

Би трябвало да е ужасена, а не беше. Нейното тяло, човече! Остави сърцето, ума и душата. Очакваше се, че сделката ще бъде сключена, независимо от плюсовете и минусите й. Какво ли сънуват там, в Мейн Лайн, в розовите си спални?

Що се отнася до мен, аз чувствах жилото на измяната. Но кой беше изменил? Виновен бях колкото и Джоан.

„Ти искаш да го направя“, беше казала.

Не беше истина. Макар че действително правех компромис със себе си пет дни всяка седмица — и затова, какво бе една нощ за дамата? Тази нощ щеше да е нейна. Заради големите пари. Да, неин ред беше.

„Помисли за наградата! — казах си. — Денят на отплатата води към вечността.“

И така, правилно ли беше? Не.

Грешно ли беше?

Можеше ли нещо да бъде едновременно правилно и грешно и да съществува дребен грях?

Една нощ на прелюбодейство, и то със съгласието на съпруга, същото ли беше както да го правиш цял живот?

Никога.

Абсолютно никога.

— Всъщност това не е проституция — каза Джоан.

— Всъщност е.

— Не, точно обратното. Приключваме с тази една нощ и се връщаме у дома свободни. А начинът, по който живеем, не е ли проституция? Други да ти диктуват! Да те използват. Не е ли това истинското определение за проституция? Поне ще променим посоката на проституцията, която всекидневно извършваме.

— Ето това се казва умно разсъждение.

— Това е действителността.

„Задай си този въпрос, тест на тестовете — помислих си. — Допусни, че същото неприлично предложение е било отправено към майка ти, святата ти майка? Как щеше да я накараш да постъпи? Да откаже, естествено!“

О, така ли?

Спомних си я… как се втурва да угаси радиото, преди хитрия и лукав хазяин господин Шерчок да се върне и да разбере, че е работило, като сложи ръка върху него, за да провери дали е топло.

Такава внезапна прозорливост от собственик на магазин за козметика на Парк Авеню; от ерген, който се перчеше пред жените и оставяше пепел от пура върху бюрото си, за да провери изпълнителността на мама. Оползотворяваше си времето, като измисляше такива неща.

Ужасът, изписан върху лицето на мама, която в родината си имаше три прислужнички.

Упрекът: „Не ви ли казах, госпожо Кейн? Не ви ли предупредих? Никакво радио. Нямам пари за електричество. По-добре да не ви хващам друг път“.

Спомних си таланта й да бъде енергична и дарбата й да изпитва радост. А после деня, в който раменете й се превиха, ъгълчетата на устата й увиснаха, походката й изгуби пъргавината си, очите й потъмняха и дори гласът й като че ли идваше от някакъв далечен свят. И това продължи до края на живота й, защото в един миг беше прозряла истината — и то в деня, в който татко се завърна не с лоши, а с хубави новини. Беше намерил нов съдружник и щяха да се заемат с нов бизнес, а след година — „ще видите как отново ще танцуваме заедно със семейство Бронфамс“.

В този ден тя разбра: никога няма да стане по-добре.

През следващите двадесет години нищо не можа да я развълнува. Вършеше всичко като по задължение, автоматично, вяло. Изживяла си беше живота и й оставаше да чака — смъртта. Дори завръщането на сина й — герой от войната — не представляваше нищо за нея. Съпругът й нека си празнува, но за нея герой беше човек, който прави пари.

Бедността, оскъдицата — те нямаха значение, но унижението — ето кое беше най-ужасното.

И сега… трябваше да си припомня този миг на откровение и да взема решение.

Да приема или да откажа?

Ставаше дума за живота, едничкия ни живот.

Да откажа, разбира се. Тази работа не беше редна. И все пак… имаше ли човек правото да избере мизерията? При положение че имаше друга възможност един милион долара за една нощ?

Да избереш доброто, за да живееш. Но да допуснем, че и лошото ти позволява да живееш?

Какво е определението за мизерия? Физическо изпитание, заради избавлението от което почти всичко може да бъде оправдано. Но бедността — или усещането за бедност — не е ли тя страдание?