Джак Енгелхард
Неприлично предложение (12)

12.

Излязохме да се поразходим и да поговорим. Джоан предложи да повървим по „Бордуок“. Тълпите, които се придвижваха от едно казино в друго, смехът на двойките, разхождащи се заловени за ръце, ни поразсеяха. Поспряхме за миг край един павилион пред „Тропикана“ и се заслушахме в ентусиазирания оркестър. Някакъв тип подскачаше и се въртеше на ролкови кънки върху масичка за пикник… което ми напомни за подобни рекламни трикове в Монреал.

Спряхме пред книжарницата. Беше излязла най-новата книга на Филип Рот с меки корици и Джоан взе един екземпляр. Чух две жени — работнички с минимална надница — да разговарят до близкия магазин за евтини украшения. Едната убеждаваше другата:

— Направи го. Така денят ще минава по-бързо.

Какъв начин на живот!

Да ти минава денят по-бързо.

Значи, за всички е едно и също. Има различни нива и степени, но никой не може да отрече чувството на мъка у другия. Това е страдание.

Когато излязохме от книжарницата, попитах Джоан:

— Кой беше казал: „Животът ни е мълчаливо отчаяние“?

— Торо^[1] — отвърна тя.

— В „Уолдън“?

— Да. „Животът на масите е мълчаливо отчаяние. Онова, което наричаме примирение, е непоправимо отчаяние. Една стереотипна, но неосъзната безнадеждност е скрита дори и зад това, което наричаме игри и развлечения“.

Разбира се, че знаеше цитата. Джоан си е Джоан.

— Да, Джош. Тайната е разкрита. Торо го е знаел преди теб.

— Съгласна ли си с него?

— О, не знам. Мисля, че не. Виждала съм толкова много щастливи хора.

— Аз също. За един час. За един ден. Може дори и за седмица. Но всеки ден?

— О, да. Ден след ден. Сестра ми Съни…

— Какво Съни?

— Там, където живее, има много такива…

— Но да предположим, че Торо е прав — казах. Разбира се, че има много отчаяни хора… — И че Ибрахим направи предложение на някой от тях?

Джоан обмисли думите ми.

— Ще приемат — отвърна тя. — Отначало, ако разглеждаме нещата на хипотетична основа, сигурно ще кажат „не“. По рефлекс. Кой, аз ли? Никога. Но ако във въпроса вложим силата на парите, отговорът ще бъде „да“.

— Значи, като нас.

— Да, като нас.

— Макар че не сме отчаяни.

— Това е душевно състояние. Твоето душевно състояние.

— Аха!

— Да. Ти си обзет от мисълта за пари.

— Но не съм отчаян.

— А как наричаш човек, който няма онова, което иска?

— Значи, съм отчаян?

— Не. Нещастен. Ти си нещастен и съсипан, и затова предложението има смисъл.

— Това е единствената причина.

— Точно така — потвърди тя.

— На теб не ти пука, че сме без пукната пара… че караме тази кола…?

— Пука ми. Но какво от това? Не сме само ние.

— Приемаш го, така ли?

— Да, но ти не можеш да го приемеш. Затова трябва да съм смела.

Сдържах се да не кажа: „Може би прекалено смела“.

— Не си ли допускала, че някой ден ще успея да направя живота ни… хубав?

— Аз вярвам в теб. Ти имаш талант. Хората ще те оценят.

Също като майка ми. Същата бодрост и увереност в бъдещето. И дали също като майка ми един ден Джоан щеше да се събуди и да осъзнае всичко? Безсилието?…

В това ли превръщах Джоан? В жената, в която баща ми бе превърнал съпругата си?

При това положение Джоан имаше право. Имаше смисъл. Не оставаше нищо друго, освен да приемем.

Не, няма начин. Съгласен бях, че имам талант. Хората щяха да ме оценят. Сигурно.

А ако това станеше едва след като умра? В края на краищата много талантливи хора са били оценени чак след смъртта им.

— Така, както си говорим, ми прилича на сбогуване — промърморих.

Тя спря внезапно, обърна се и ме придърпа в силна прегръдка, като целуваше лицето ми с влажни устни.

— Никога! Никога, никога, никога! Нищо не се променя. Нищо. Ти си моят съпруг и любим за вечни времена.

Това още повече заприлича на сбогуване.

Минахме покрай Конвеншън Хол, където скоро щеше да се състои грандиозното шоу по избирането на Мис Америка, и после скочихме в трамвая в движение. Джоан беше доволна от тази лудория.

Седнахме един до друг.

— Не го правим достатъчно често — каза тя, като махаше с ръка на пешеходците.

Долу на плажа мускулест мъж по бански стоеше на ръце и дамата до Джоан каза:

— Вижте го. Прави това всяка вечер. Само това прави. Чудя се дали не е луд.

Местните жители разхождаха кучетата си и те подскачаха покрай водата, а на фона на морето се очертаваха силуетите на уединили се двойки, които правеха нещо тайно на пясъка.

В павилионите и по пейките по „Бордуок“ се бяха насъбрали млади и стари. Разговаряха, ръкомахаха, шепнеха и се смееха — тълпи от хора, дошли отвсякъде, от цял свят, с най-различни акценти, диалекти и езици, та дори и английски.

След тридесетгодишна суша в Атлантик Сити отново беше хубаво. „Бордуок“ бавно се връщаше на мода и се превръщаше в място, което трябва да се посети.

Наблюдавах Джоан с крайчеца на окото си. Определено беше щастлива… забравила предложението на Ибрахим. Тържествуваше, усмихваше се и се смееше, разговаряше за дребни неща с пътниците в трамвая. Колкото и да се опитваше да бъде обикновена, тя приличаше на кралица, слязла от трона, за да общува с поданиците си. Белият й шал падаше на дипли по раменете й като царска одежда. Та тя е била на Ривиерата! Как е възможно да харесва това място?

Возила се беше в частни самолети, спортни коли, моторници и все пак у нея имаше нещо толкова дружелюбно. Веднъж беше казала: „Наистина съм еврейска майка по сърце“.

За да проверя това, я бях завел в синагогата на религиозен празник и тя беше отвратена.

— Красиво беше — бе казала тя. — Солистът и всички мъже в бяло. Такива прекрасни мелодии и украсените с извивки и блестящи коронки старинни ръкописи. Жалко, че не можах да видя и да чуя по-голямата част, защото жените стоят отзад. Защо е така, Джош?

— Защото… Джоан, много е объркано.

— Защо?

— Говори с Глория Стейнем^[2].

— Обясни ми.

— Повярвай ми, еврейските жени са по-равни от мъжете.

— Ще отида навсякъде, където искаш, Джош, наистина ще отида, но не и във втора класа.

— И без това жените не трябва да ходят в синагогата.

— Но аз искам да отида. На следващия празник пак ще отидем там. Много прилича на църква. Защо жените не трябва да ходят в синагогата?

— Защото Господ винаги отвръща на молитвите им, тъй като са жени.

— Колко хубаво! Наистина ми харесва. Но някой ден ще разговарям с Господ за тази работа, дето държат жените отзад. Той сигурно знае нещо за това — заканила се бе тя.

Трамваят мина покрай паркинга „Бали“, „Кларидж“ и стигнахме до „Шоубоут“, където слязохме.

— Да влезем ли? — попита Джоан.

— Не.

— Не искаш ли да поиграеш?

— Не.

— Тук не си опитвал.

— Навсякъде е едно и също.

— Не говориш като моя Джош.

„Ела на себе си — помислих си. — Тази вечер е страхотна. Всъщност не остава още много.“

Тя ме помъкна вътре и каза:

— Добре, тогава аз ще играя.

И тя не говореше като моята Джоан.

— На какво?

— Няма значение.

— Внимавай!

Тя тръгна с тълпата и откри, че най-голямо движение има около видео автоматите за покер — най-новите игри в града. При тях, за разлика от повечето други автомати, имаш избор и можеш да вземаш решения.

— Знаеш ли изобщо да играеш покер? — попитах я.

— Джош, ти въобще не ме познаваш. Разбира се, че знам правилата на покера, глупчо. Играла съм в колежа.

— Покер с разсъбличане?

— Може би само веднъж — отговори тя, нашата лейди Само Веднъж.

На автоматите играеха предимно жени, но и доста мъже натискаха бутоните.

— Пази този автомат — заръча ми тя, като посочи единствения свободен сред блъсканицата от играчи.

Развали пари и се върна с четиридесет монети по двадесет и пет цента. Беше развълнувана.

Пускаше монетите една след друга.

— Сладурано — обърна се към нея една жена, — с двадесет и пет цента нищо няма да направиш. Трябва да пуснеш пет монети наведнъж.

— Благодаря — отвърна Джоан, но продължи да пъха монета след монета.

— Познавам този автомат — намеси се отново жената. — Може да се развихри.

И той действително се развихри. Четири от картите бяха кари, и то в следния ред: десетка, вале, дама, поп.

За да удари голямата печалба, й беше необходимо асо каро.

— Джош — обърна се тя към мен, — виждаш ли?

— Да — отговорих. Тя пак пусна една монета и при успех щеше да спечели само няколко долара вместо хилядарка, за което беше нужен залог от пет монети.

Джоан задържа четирите необходими й карти, натисна бутона и асото каро се появи. Флош роял.

— Джош! — изкрещя тя.

Автоматът изсвири мелодията в чест на победата.

— Току-що загубихте хиляда долара — отбеляза жената.

За Джоан това нямаше значение. Тя беше направила флош роял!

И за мен нямаше значение. Какво от това? Хиляда долара.

Пропиляхме хиляда долара.

На кого са му необходими хилядата долара?

Потях се. Какво ставаше с климатичната инсталация? Нямаше ли вече климатици в тези места? Сетих се за един филм — „Дупка в главата“ или нещо подобно — с Франк Синатра, който играе окаян некадърник срещу големия тузар Кийнан Уин. Стари приятели са и Синатра се опитва да се представи също като преуспяващ. На хиподрума и двамата са заложили много пари на един и същ кон, всъщност Синатра е вложил всичките си пари. Старт и конете тръгват. Синатра се надига на пръсти, вика, поти се, а Уин си седи спокойно, защото за него това е само едно от многото залагания. Наблюдава Синатра и като вижда отчаянието му, разбира, че е човек, който губи. За миг Синатра се беше издал.

„Не се издавай“, казах си и когато излязохме от казиното, се опитах да бъда весел.

— Направих флош роял! — възторжено възкликна Джоан.

— Да, наистина.

— Надявам се, че не се увлякох. Истински се забавлявах.

— Да.

Нищо за хилядата долара. Тя не гледаше на нещата по този начин.

Тръгнахме по обратния път. Близо до Бали Парк Плейс полицията беше повалила на земята един чернокож. Стоящите наоколо казваха, че откраднал дамска чантичка. Чернокожият повтаряше: „Не бях аз. Пуснете ме“.

Бяха го заковали в полицейска хватка номер две.

Обърнах се към Джоан:

— Да направя ли нещо?

— Нищо не може да се направи.

Ускорихме ход към „Галакси“.

Но преди да се отправим към стаята — наистина потискаща идея, — се поразходихме покрай парапета на „Бордуок“ и позяпахме океана. Постояхме, без да говорим, но аз знаех, че мисълта й работи — стрелваше ме косо с поглед, въздишаше от време на време, усмихваше се и току докосваше нежно лицето ми.

Едно от момчетата с рикшите се провикна:

— Поразходете дамата!

Махнах отрицателно с ръка.

Преди да отмине, той добави:

— Такава красива дама!

После настъпи тишина, сякаш всички си бяха отишли. Тя отново взе да изучава океана, като следваше с поглед вълните, които леко се плискаха, и изведнъж се обърна към мен, твърдо решена да ми каже нещо знаменателно — гледаше ме втренчено в очите, притиснала ръка към гърдите си. Но думите не излизаха. Тя беше казала нещо знаменателно, но наум. После отново извърна поглед от лицето ми и се втренчи в океана.

Почувствах, че между нас току-що премина нещо велико и дълбоко, чудесно и страховито, само че не знаех точно какво. Остана силното въздействие на неизказаното.

— Баща ми… — започна тя. — Известно време мислех, че всички мъже са като баща ми. Той беше и още е брутален човек. Не физически. Никога не ме е докосвал, нито пък майка ми или сестра ми, но това не го правеше по-малко брутален. Беше искал синове, а му се родиха момичета и той никога не ни водеше никъде и рядко разговаряше с нас. Нямаше никакво търпение спрямо момичетата, а и не съм много убедена, че би се държал по-различно, ако бяхме момчета. Всъщност обвиняваше майка ми, че е родила момичета, като че ли грешката беше нейна. Тя казваше, че го попитала: „Щеше ли да си по-щастлив, ако изобщо нямахме деца?“. Той отвърнал: „Да“. Веднъж дори ни го каза в очите и Съни рева цяла седмица.

Взаимоотношенията между бащи и дъщери са странни. Спомням си, когато веднъж ходихме да го изпращаме на летището — тръгна да се качва и аз чаках да се обърне и да ми махне с ръка, но той не го направи. Почувствах се съкрушена. Сигурно съм била на дванадесет и това ми направи дълбоко впечатление. Мислех, че всички мъже са такива… като баща ми. О, имах чудесно детство в много отношения. Разбира се, бяхме богати, но когато израстваш богат, не съзнаваш, че си такъв. Имам предвид, че минахме покрай всички онези предградия, когато трябваше да отидем във Филаделфия, но това беше само част от пейзажа. Баща ми дори каза: „Това не са истински хора. Мислете за тях като за фигуранти“. Чарлс беше същият. Съжалявам, че отново споменавам името му, но той беше първият ми съпруг. Искам да кажа, че това е факт. Мислех, че го обичам. Защото се предполагаше, че трябва да го обичам. Той беше добър човек и ме обичаше, но беше толкова… Никога не прехвърляше границата. Никога не ме изненадваше.

Веднъж му подарих книга за рождения ден. Той четеше само юридическа литература и аз реших да му купя нещо художествено, мисля, че взех Ъпдайк. А той каза: „Какво да правя с това нещо?“. И така. Отново баща ми, все същият. Ти познаваш баща ми… Беше там, когато той каза, че „нищо не е обидно“. Е, Чарлс беше по-чувствителен, но не много. После се появи ти… Джош, беше толкова различен… толкова вълнуващ. Само да знаеш колко те обичам, още от самото начало. Ти си толкова съвършен. Така смел по своя тих начин. Едновременно си срамежлив и дързък, уверен и несигурен, така мъжествен и така уязвим, и все си край мен, и разбираш всичко, вършиш всичко и въпреки това изобщо не си покварен или съсипан; дори не си циничен, макар че се мислиш за такъв.

Не, Джош. Ти си откровен и отзивчив. Аз също съм все до теб, макар и не по същия начин. Всички онези неща в Европа и после в Израел, и жените, за които се опитваше да не ми казваш — но аз чух. Доста голям женкар си бил. Казах ти, че съм била само с двама мъже — с Чарлс и с теб — и това е истина. Но моят живот започна истински, когато срещнах теб. Точно тогава започна приключението. Ти си моето приключение. Не си жена и няма как да разбереш, но знай го от мен: колкото и да е освободена жената, тя живее, за да доставя удоволствие на избраника си. Така е откакто свят светува и има много изключения, но правилото е това.

Аз съм жена, Джош, и знам как да се боря за правата си. Можеш да се подиграваш колкото искаш, че хленчим за неизгодното си положение, докато сърбаме чай с лед на верандата на някой клуб извън града. Добре, не съм изцяло на тяхна страна, но не съм изцяло и против тях. Аз съм си аз, индивид, незаменима душа, както ти казваш, и въпросът е в това, че аз мога да се боря, когато усетя, че ме ограничаваш прекалено много, че ме всмукваш вътре в себе си, че ставам част от теб. Но въпреки това аз съм твоя. Аз искам да ти доставям удоволствие. Толкова съм старомодна. Имам предвид дори секса, който правим… Трябва да признаеш, че някои неща са изчанчени. Но те ти доставят удоволствие и съответно и аз ги обожавам! Никога не съм помисляла, че ще върша такива неща, но наистина ги обожавам, Джош!

И не е само сексът, той дори е най-малкото. Книгите, които четеш, мислите ти, чувствата ти — искам ги всичките за себе си. Ще ми се да съм била с теб във Франция, по тротоарите на Монреал и дори да участвам с теб в сраженията. Не, аз никога няма да те разбера и ти никога няма да ме разбереш — но това също е забавно. Дори сънувам, че съм медицинска сестра, спасявам ти живота и се влюбваме. Необичайно, нали — да мечтаеш за мъж, който вече имаш! Трябва да знаеш всичко това, Джош, независимо какво ще се случи. Ние с теб сме изплашени и имаме пълно право да сме, защото — ще използвам тази дума — това е страховито. Но ти трябва да знаеш тези неща. Дори ако стана много модерна, освободена и бунтовна, аз ще си остана твоята Сара, твоята Ребека, твоята Рахил, твоята Леа.^[3] Хайде да влизаме.

Но в стаята действителността се възвърна. Ибрахим и предложението му си бяха тук, в Атлантик Сити.

Време беше да си ходим.

Джоан взе обичайния душ и облече нощницата си, а аз казах:

— Аз съм готов.

— Така ли?

— Готов да си ходим — уточних.

— Но почивката не е свършила.

— За мен свърши.

— Това не е ли бягство?

— Да, бягство е.

— Не можеш да избягаш от това, Джош.

— Стой и гледай.

— Ти си човек, който се бори, Джош.

— Ето, боря се.

— Като бягаш?

— Стратегическо отстъпление.

— Ти си герой от войната. Имаш всичките медали от Израел.

— Мога да застана пред някой арабин с пушка. Но как да се изправя пред арабин с един милион долара?

Седнахме на леглото. Бяхме изморени. Изтощението завладя и двама ни едновременно. Като по даден знак знаехме, че сме стигнали докрай, поне засега. Лицето на Джоан, обикновено румено, беше бяло като тебешир.

— И така, какво ще правим?

— Ще забравим — отговорих. — Ще забравим цялата работа.

— Както кажеш.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома.

— Добре. Обичам те, Джош.

— Обичам те, Джоан.

Реших да не си лягам с нея. Отидох в казиното да поиграя. На моята игра двадесет и едно.

Спечелих сто и осемдесет долара. Едно време това би било цяло състояние. Щях да изтичам при Джоан, за да й съобщя хубавата вест. Но сега… какво са сто и осемдесет долара? В сравнение с хиляда…

В сравнение с един милион?

Заминахме на другата сутрин.