Джак Енгелхард
Неприлично предложение (24)

24.

През следващите дни непрекъснато ме разпитваше за филма и аз я увещавах, че съм блъфирал, че няма запис, но тя не ми вярваше. Толкова съжалявах, че й го казах заради непреодолимото желание да си разчистя сметките. Когато яростта ми се поуталожи, реших, че всъщност съм си разчистил сметките и че освен това отмъщението, което търсех, няма нито лице, нито форма, нито име.

Но настроението ми беше отвратително и мразех живота. Опитах се да слушам музика, но нищо не излезе — дори Бетовен ме разпалваше срещу германците. Опитах се да чета и попаднах на следното от сина на Давид: „Аз, Соломон, бях цар на Израил в Йерусалим. Използвах ума си, за да търся и проникна с мъдрост във всичко, дето става под небето — трудна задача, която Господ предостави на синовете на човека. Видях всички дела под слънцето и станах свидетел на всичко безполезно и на душевни терзания. Изкривеното не може да се изправи и онова, което не е налице, не може да се преброи“.

Казах си: „Ето, придобих голяма мъдрост, по-голяма от тази на моите деди в Йерусалим, и умът ми много се обогати с мъдрост и опит. Използвах ума си, за да опозная мъдростта, лудостта и глупостта. Осъзнах, че те също са душевни терзания. Защото с голямата мъдрост идва голямото страдание и онзи, който увеличава познанията си, увеличава болката“.

Джоан ме обвини, че се самосъжалявам, и аз се съгласих, като казах, че това е хубаво нещо. Това е осъзнаване на пълната истина — ти срещу целия свят. „Но — добавих — аз съжалявам всички хора.“

— Включително и мен? — попита тя.

— Разбира се.

— А това означава ли, че ми прощаваш?

— С течение на времето.

— А аз ти прощавам, Джош. Не изпитвам лоши чувства.

В това се състоеше разликата помежду ни. Аз съжалявах всички. Тя прощаваше на всички.

Нещо ми нашепваше, че ако продължавам да бъда груб, тя също ще стане груба — а когато жените станат груби, свършено е.

Джоан трябваше да се върне на работа. Вместо това седеше вкъщи. Смени тапетите. Готвеше ястия, които й отнемаха по три часа. Не разговаряхме много. Тя продължаваше да ме гледа изпитателно.

По радиото пуснаха „Неделя с Франк“ — песен за онова, което е умряло, онова мъничко нещо, наречено любов — и тя скочи да го изключи. Зае се отново да чисти къщата и аз се сетих за телевизионната компания, в която работех по-рано и която стоеше все на последно място в класациите; и как непрекъснато променяха интериора в помещението за новините.

Бях изненадан. Искам да кажа, че никога не е била Мисис Домакиня, а сега всичкото това готвене, печене, чистене, пазаруване… Тя — дамата, която желаеше да опита от всичко само по веднъж — сега казваше, че в живота има граници, кръг, отвъд който е опасно да пристъпиш. А нейният кръг непрестанно се стесняваше.

Отхвърли поканата за ежегодната Бурна Нощ на Момичетата. Всяка година по това време те прекарваха по една нощ и един ден в „Пиер“, което означаваше, че приятелките й от Мейн Лайн — Дъфи, Бъфи, Бутси и Кътси, са там, за да се измъкнат от съпрузите и децата си, да се отпуснат на свобода, да се напият и развеселят и да опитат Нещо Ново.

Обземаха ме мрачни мисли по повод на ежегодното Ново Нещо. Според Бъфи тази година щяло да бъде по-готино от всякога. Джоан категорично отказа. Опитах се да я убедя да отиде, но не успях. Тя показа някаква необичайна страна от характера си, като настояваше да знае защо не искам да е у дома, очаквал ли съм някого.

Говореше, че трябва да оградим брака си с плет.

— Стига толкова плетове, кръгове и граници — казах й. — Отиди. Вдъхни малко чист въздух. Какво стана с жената на осемдесетте години, за която се ожених? — попитах, за да я поразвеселя.

— Остаря. Точно както и осемдесетте.

Започнах да прекарвам дните си в библиотеката срещу търговския център. Седях на маса с изглед към изкуственото езеро и четях същите книги, които бях чел като дете — за Бейби Рут, Лу Гериг, Тай Коб, Роджърс Хорнсби, Джо Димаджио, Тед Уилямс. Спомнях си как понякога, след като им се наситех, се разхождах из магазините — вечно празни — а в ушите ми бучеше ревът на тълпата, докато настъпвах педала и играех по седем игри „Световна серия“ на автомата — девет до долу, три надолу, основата претоварена. Карай плътно вляво…

Една вечер, когато се прибрах, у дома беше тъмно и чух Нат Кинг Кол по стереото. Джоан беше запалила свещи и тамян и се беше свила на кушетката, облечена с розов пеньоар, а ягодовочервените й зърна надничаха изпод прозрачната материя. Дясната й ръка бе провесена между бедрата — спомен от ексцентрично минало.

— Това пък какво е? — попитах.

— Прелъстяване, тъпчо.

— Аха.

— Навит ли си?

— Има ли някакъв специален повод?

— Жените понякога изпитват сексуални желания — отвърна тя.

— Добра вест — казах.

— Трябва ли да има повод? Надървена съм. Ясно ли е?

— Знаеш, че не харесвам думата „надървена“.

— Имам нужда от теб. Така добре ли е?

— Това е нещо ново.

— Хайде да се преструваме, че не сме женени. Спомняш ли си как беше? Какви неща правехме?

— Забравил съм.

— Не, не си.

— Мислиш, че сексът ще върне нещо ли?

— Ами, сексът беше причината за всичко — каза тя, като престана да се лигави.

— Сексът и всичко останало — отговорих. После запалих лампите и духнах свещите.

— Джош, трябва да възвърнем всичко.

— Знам.

— Иначе… иначе, ще бъде ужасно поражение.

— Съгласен съм.

— Имам предвид, би означавало, че между нас вече няма нищо.

— И аз чувствам същото.

— Чувстваш, че няма нищо — повтори тя.

— Точно така. Нищо.

— Ясно. Не че не съм го забелязала. Очевидно е, че ме мразиш.

— Не те мразя. Просто не изпитвам нищо.

— Още по-зле.

— А как можеш ти да чувстваш нещо? — попитах.

— Може би и аз не чувствам нищо. Но се опитвам, Джош. Опитвам се.

— Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но и аз се опитвам.

— Започни отново да ме обичаш, дявол да го вземе! — избухна яростно тя.

— Никога не съм преставал.

— Затова ли не се доближаваш до мен? Не си ме докосвал, откакто…

— Да, оттогава.

— Добре де, да не съм омърсена?!

— Не, не си.

— Аз съм си същата.

Не отговорих.

— Аз съм същата. Джошуа, аз съм същата. Честно, същата съм!