Джак Енгелхард
Неприлично предложение (21)

21.

Вратите на асансьора се разтвориха. Намирах се на етажа на казиното. Един сбръчкан старец с униформа на охраната ме издърпа навън и попита:

— Колко време стояхте там?

— Не знам — отвърнах. — Колко е часът?

— Десет.

— През деня или през нощта?

Той ме изгледа.

— Десет сутринта, приятел. Какво стана?

— Ти ми кажи. Не си ли проверявате асансьорите, бе хора?

— Този е скапан.

— Много скапан.

Той каза, че трябва да докладва. Опита се да ме заведе в някаква канцелария, но аз отказах да го последвам.

— Къде отиваш? — запита ме.

— Не знам.

Излязох да си поема чист въздух. Слънцето висеше над океана като блестящ жълт балон. Все още бях ожесточен, място не можех да си намеря и това ме караше да вървя право към „Версай“.

След прекараната в асансьора нощ се чувствах мръсен и раздърпан и когато зърнах образа си в една витрина, реших да се измия.

Вместо да отида в хотелската тоалетна обаче, аз се отправих към брега на океана. Хотелът бе разумно решение, но точно сега не ми се искаше да постъпвам разумно. Харесваше ми как изглеждам и се чувствам — безразсъден и невъздържан, и затова се измих на брега на океана.

Когато пристигнах във „Версай“, пазачите на казиното ме огледаха критично, но ме пуснаха да вляза, и ето го там, Ибрахим, на същата маса, където започна всичко. Той беше все така брутално величествен и както преди аз изпитах страхопочитание, само че сега то беше примесено с възмущение, със силата на човек, който, веднъж победен, не може да бъде побеждаван повече и оттук нататък може само да печели.

Масата бе оградена с шнур, но тъй като беше рано сутринта, край него нямаше голяма тълпа. Всъщност изобщо нямаше никой. Бях само аз.

Наблюдавах го как играе. Вършеше всичко погрешно. Естествено, знаеше, че съм тук, но се преструваше, че не ме забелязва. Губеше и за нула време пропиля куп пари.

После му провървя. Направи двадесет и едно два пъти поред и крупието започна да губи. Ибрахим спечели последователно единадесет раздавания. Никога не бях виждал такава серия.

Какво, какво имаше у мен, което носеше на този човек такъв късмет? Всъщност какво е късметът? От небето ли е измислен, или е единствената власт, която небето не контролира? Сигурно е второто — не можеш да го привикаш с благородни дела или почтен живот; той каца капризно на рамото както на онези, които не го заслужават, така и на онези, които са го заслужили.

Каквото и да представляваше, аз му го носех — на него, Ибрахим.

— Отново вие — обърна се той към мен.

Прескочих шнура и седнах до него.

Шефът се приближи и ме попита дали искам да играя. Минимумът на тази маса беше десет хиляди долара. Сега ми стана ясно. Дължеше се на милиона, който Ибрахим бе внесъл в сметката на казиното на наше име.

Естествено, това бе най-доброто, което можеше да направи. Нямаше друг начин. Не в брой, не с чек, за да не опетни открито името на Джоан и моето достойнство.

Класическа постъпка, Ибрахим. Наистина невъзможно бе да го мразиш. Можеше да мразиш всичко, свързано с него, но не и него самия.

— Не — отговорих на шефа. — Само ще гледам.

— Както желаете, сър.

„Сър“. На масите за по три долара не те наричат „сър“.

Я, гледай! Значи, аз съм милионер.

Шефът отново се приближи и каза, че за мен имало приготвен апартамент в хотела. Без заплащане, разбира се. Стая без пари, храна без пари, колкото време искам.

Красива сервитьорка ми донесе безплатно питие. Нямаше нужда да поръчвам, нямаше нужда да издавам звук. Сега бях част от света, където се разговаряше с кимане — и със споразумения.

В този свят всичко е безплатно. Когато си богат, няма нужда да плащаш. А когато си беден — плащаш. Но това също е част от споразумението.

След като спечели и загуби няколко раздавания, Ибрахим ме покани в апартамента си, както и очаквах. Той знаеше, че ще дойда, не по-зле от самия мен.

Все още не беше свършило. Деянието бе извършено, но нещо оставаше неразрешено. Не попитах, но Джоан сигурно вече пътуваше към Филаделфия. Ако ли не — все още бе в леглото му и заработваше втория милион.

Инстинктът би трябвало да ме накара да скоча в колата и да отпраша към дома. Вместо това бях отишъл при Ибрахим. Той беше първата точка от дневния ми ред. Аз притежавах парите му, а той — жена ми, и имаше за какво да поговорим. Можеше ли Ибрахим да изпитва болка? Може би исках да знам именно това. Защото бях сигурен, че Джоан го бе накарала да я обикне. Тя не можеше да остави един мъж в друго състояние.

Телохранителите бяха на крак и обикаляха по коридорите, а в някои от стаите му се въртеше бизнес. Мъже с пустинни одежди се бяха струпали около телефоните и говореха бързо на арабски. Забелязах, че няма никакви жени. Сигурно имаше жени тук някъде, но те си знаеха мястото. Да, тези хора са различни. Нравите им са други. Жените са робини. Лицата им са закрити и ги държат отделно не защото са безлични, а защото притежават страховита сила — силата да съблазняват, да покваряват. Това бе важно и трябваше да го запомня. За Ибрахим Джоан не бе човешко същество. Тя представляваше и нещо повече, и нещо по-малко. С еднаква сила той чувстваше и желание, и презрение към нея.

Тя въплъщаваше греха.

Стояхме лице в лице в стаята му.

— Никакви сцени на обвинение, надявам се — каза той. — Би било неуместно.

— Бъдете спокоен, платено ми е.

— На мен също.

— Това вече беше наистина неуместно.

— Моля да ме извините. Да, неуместно беше. Но тази среща е толкова излишна.

Той стана и си наля пепси. На мен не предложи. Дори гостоприемството бе излишно. Не можеше да прикрие отегчението си. На светлината на слънцето, което грееше през бал конския прозорец, не изглеждаше особено привлекателен.

Беше неспокоен и раздразнителен, и причината за това бе ясна — не беше мигнал нощес. Очите му бяха зачервени и подпухнали, челюстта — отпусната. Равен нос, дебели устни — това не беше предишният Ибрахим. Явно бе човек, който се нуждае от предварителна подготовка, за да изглежда красив и чаровен. Бях го заловил неподготвен.

— Голяма грешка правите, като идвате тук — отбеляза той. — Колко пъти си мислите, че на човек му се дава шанс?

— В продължение на един обикновен живот ли? По един шанс за всичко.

— Но не повече. Смятайте се за късметлия, господин Кейн. Вие водите. Така се получава със слабите играчи. Не знаят кога водят. Не знаят кога да спрат. Мразя такива играчи. Те ме отегчават. Гади ми се от тях. Изненадвате ме, господин Кейн. Толкова силно впечатление ми направихте на масата за двадесет и едно. Тогава знаехте кога да спрете. Крупието непрекъснато отговаряше с двадесет и едно на вашето двадесет и едно и вие разбрахте, че е време. Бях смаян, господин Кейн. Но сега? Сега грешите, господин Кейн. Играйте умно. Станете от масата и изчезвайте.

— Не е настъпил моментът — отговорих.

— Продължавате да грешите. Не го ли съзнавате? Никога не се обръщайте назад.

— Правилата са ми известни.

— Вие ги нарушавате. Липсва ви класа.

— Притежавам един милион долара. Не ми трябва класа.

— Тогава взимайте парите и да ви няма.

— Не звучи привлекателно — отбелязах.

— Не, не е привлекателно. Аз ви харесвам, господин Кейн. Вие прониквате в човешката душа. Това ви прави трогателен. Но и жалък. Всеки, който прониква в човешката душа, си търси белята. Защото открива онова, което и вие открихте — че не е привлекателна. Грозна е. Казва ви го специалист. Знаете, че съм специалист, господин Кейн. Знаете го много добре. Аз мога да играя тази игра, защото оставам невредим.

— Нещо ми говори, че не е така, господин Хасан.

— Ще ви поверя една тайна.

— Обичам тайните, господин Хасан.

— Добре. Тайната е следната — започнах да играя разни игри едва след като разбрах, че няма на света човек, който да устои на богатството ми. Мислите ли, че се зарадвах на това откритие? Те сами идваха при мен — от най-низшите слоеве до най-висшите, унижаващи се, пълзящи на колене, жалки. Нямаше нещо, което не биха направили. Можех да накарам всеки да направи това, което искам. Каквото и да било. Какъв урок, а? Мислех си, че все някъде трябва да има човек с истинско достойнство. Ето, това е играта и тя ми доставя удоволствие, защото такъв човек няма. Фалшиво, мнимо достойнство — това всички го имаме. Знаете ли какво представлява истинското достойнство, господин Кейн?

— Това, което ни поставя малко по-долу от ангелите.

— Аха, цар Давид, нали?

— Да.

— Псалмите. Но дали стоим малко по-долу от ангелите? Послушайте ме, това е единственото, в което вашият цар Давид греши. Сладкият певец на Израил — цар Давид, да, но това е прекалено сладко.

— Виновни са парите. Те правят хората марионетки. Евтина власт.

— Не ме разбирате, господин Кейн. Не са парите, хората са. Не е ли тъжно? Не сте ли научили нещо от собствения си живот? Ами научете го тогава: вярвайте на парите. Вярвайте на Бога. Но никога не вярвайте на хората, особено на жените.

Не се опитах да го опровергая, както не противоречах на лудите, които правят словоизлияния пред пешеходците по уличните ъгли в търговския център на града. Всичко, което казват, е истина. И все пак са откачени.

— А тръпката? — попитах. — Не търсите ли всъщност тръпката?

— За един сериозен човек като вас, Джошуа Кейн, това е изненадващо изявление. Разочарован съм.

— Беше само един въпрос.

— Искате да знаете какво мотивира човек като мен, така ли?

— За мен е загадка.

— Ще ви кажа. Търсене на достойнство — ето това е моето стремление. Чели сте: „Открих един мъж сред тях, но жена не открих“.

— Соломон.

— Разбира се. И така, аз, Ибрахим, следвам стъпките на Соломон. Макар че не съм открил този мъж сред хилядите, жената…

— Открихте я в лицето на Джоан?

— О, да. Но търсенето продължава, докато продължава животът.

— Сигурно е трудно да бъдеш толкова богат.

— Казвате го шеговито, но въпреки това е истина. Все едно си бог…

— Сега вече се ласкаете.

— … всички хора са разголени пред теб.

— О, хората грешат и се поддават на изкушения, господин Хасан. Кой би го оспорил? Но наистина ли е необходимо да ги подмамвате към покварата? Не го ли правите всъщност заради самата игра, заради развлечението да ги съблазнявате и лишавате от почтеност?

— Никого не подлъгвам, приятелю. Те ме подлъгват. Хора — индустриалци! — са падали на колене пред мен да ме молят да се снимам с тях, та да могат да покажат снимката в борсата. Тя струва злато! Жените? Съпругите на религиозни водачи, дори на министър-председатели… те чакат пред вратата ми. Употребихте думата „поквара“. Кажете ми, има ли непокварени хора?

— Господин Хасан, казах, че съм съгласен с вас. Уязвими създания сме. Но е ужасно това да се използва, както се използват показанията на предубеден свидетел. Искам да кажа, не е ли жестоко да ограбвате човешкото сърце?

— Нямаше да се възползвам, ако хората имаха достойнство.

— Но вие самият признахте, че сме само на косъм по-висши от по-низшите. Деликатно равновесие. Тогава защо да се намесваме? Защо да накланяме везните? Защо не оставим хората на мира?

Той се усмихна.

— Може би сте прав. Може би е заради развлечението.

Истинската подлост си има оправдание.

Бих го харесвал повече без оправданието. С оправдание всичко е законно. Изглежда, епохата е такава — на оправданията, дори Хитлер и Мансън, горките…

Значи, е открил нещо, този Ибрахим. Браво на него. Открил е за себе си истината, че хората са порочни и покварени.

Той замълча. Може би таеше и друга тайна.

— Филмът ли ви безпокои? — внезапно попита той.

Филмът? Какъв филм? Не, не се безпокоях за това, защото и през ум не ми беше минавало. Филм с Джоан и Ибрахим? Да забравим за подлостта — но това би направило Джоан вечно негова. Филм за тази нощ, на който да се наслаждава през идните дни — не, такова нещо не си бях представял.

Не беше справедливо. Сделката беше за една нощ. А филмът щеше да увековечи всичко. Това означаваше, че никога нямаше да забравя тази нощ. Нито пък Джоан. Тази нощ щеше да продължи вечно.

Ожесточеността, която мислех, че съм потушил, отново пламна.

„Трябва да има някакво решение за този човек — помислих си. — Трябва да има някакъв отговор.“

— Филм ли сте заснели? — попитах.

— Тя не знаеше.

— Заснели сте филм?

За пръв път той беше в отбрана. Самоувереността му не бе така непокътната, както обикновено. Вероятно защото вече не ме беше страх и той усещаше моята безразсъдност. За пръв път бях опасен.

Тя не е знаела. Някакво успокоение.

— Само половин час и нещо — отвърна той.

— Толкова ли презирате мен, Джоан, себе си?

— Няма нищо лошо в това да запазиш един миг — най-хубавия миг в моя живот, ако държите да знаете. Не е презрение. Точно обратното. Аз ценя Джоан и искам да я запазя, а не мога да го направя по друг начин.

— Значи, сте заснели филм.

— Искате ли да го видите? — попита Ибрахим.

Предложението му като че ли не съдържаше подигравка. Не, той искаше просто да сподели филма с мен. Той беше неговата награда, най-ценната му награда. Беше открил начин да запази Джоан, да я притежава.

Не виждаше цинизъм във всичко това. Беше постигнал нещо трайно с нея, дори по-трайно, по-обвързващо от брачната клетва. Филмът винаги е при теб, винаги ти е верен, винаги е искрен. Чрез филма той можеше да притежава Джоан отново и отново, дори както аз не можех да я притежавам. И така, бяхме партньори и той искаше да сподели плячката като партньор с партньор — и това беше толкова жалко.

Все пак имаше някакъв нюанс на презрение в този замисъл. Тази среща демонстрираше крайното му задоволство. А аз не можех да му отмъстя. Поне не можех да измисля начин. Обаче трябваше да му отмъстя. Да, трябваше.

От началото до края — ако това бе краят — той ме държеше в клопката си. Изглеждаше непобедим. Изглеждаше непогрешим. Шахматист, който предвижда десет хода напред, а аз — само един.

Как, чудех се, как да го надвия? Как да победя този непобедим човек? Нямаше да мога да бъда с Джоан, нямаше да мога да продължа живота си, ако не го надвия. Трябваше да измисля нещо.

Някъде в своите пресмятания той сигурно бе допуснал грешка.

— Не съм дошъл тук да гледам филм — отговорих аз.

— Не изпитвате ли любопитство?

— Да гледам как жена ми се люби с друг?

— Не гледам на това по същия начин. Ние сме двама мъже, свързани с нещо изключително, ако се съгласите, че Джоан е изключителна, в което, разбира се, сте убеден. И двамата й принадлежим, както и тя принадлежи на двама ни.

— Грешите, господин Хасан. Джоан принадлежи на мен.

— Вие я заложихте, господин Кейн.

— За една-единствена нощ.

— О, не. Завинаги, приятелю. Завинаги.

„Същото важи и за Джоан“, помислих си. Тя не притежаваше филм, но споменът щеше да е с нея, щеше да остане у нея за цял живот. Споменът е по-силен от един филм. Споменът може да бъде истински и неподправен, може да разкраси и подсили момента много повече, отколкото действителността или нещо заснето на филмова лента. Филм в главата на Джоан — това бях заложил аз.

Но филмът на Ибрахим бе нещо материално. Той не беше достатъчно романтичен, за да разчита на спомена. Имаше нужда от нещо реално, за да си я припомня и да съживява усещането. Той имаше нужда от филма, за да гледа как я обича и как тя го обича. Филмът струваше повече от един милион. Да, струваше колкото всичките му милиарди.

— От друга страна — казах аз, — да, бих желал да видя записа.

— Ще приготвя всичко — отвърна той.

Излезе и аз дочух гласове, по-точно неговия, силен и развълнуван. Този хладнокръвен комарджия, този непроницаем манипулатор беше възбуден като ученик. Аз бях спокоен. Знаех нещо, което той не знаеше. Видях един ход, който той не бе предвидил.

Границата беше достигната, дори надхвърлена. Невъобразимото беше реализирано. Неизказаното стана изказано. Трябваше да се спаси каквото бе останало за спасяване. Джоан — все още можех да я спася. По някакъв начин все още можех да я спася от Ибрахим. Беше ми предоставен втори шанс.

Имаше отговор за Ибрахим. И този отговор бе Джоан. Неговият коз се обърна в мое преимущество. Той се улови в капана, предназначен за мен. Неговата сила се превърна в моя сила. Колкото и да бе могъщ, Ибрахим беше повален от една жена — моята жена, така както аз рухнах пред парите му — неговите пари.

Всичко, от което се нуждаех, беше късмет. Поне този път, молех се, поне този път. Достатъчно бях дал. Сега бе мой ред. Поне веднъж победителят трябва да загуби и губещият да стане победител.

Не търсех отмъщение, само равновесие. Животът така ме беше прекатурил, че горе и долу си бяха разменили местата. Въртях се в един свят, където правилното беше грешно, а грешното се беше превърнало в правилно. Всичко, което търсех, бе равновесие.

Може би в края на краищата трябваше да го нарека отмъщение.

Ибрахим се върна с един прислужник, който внесе поднос с безалкохолни напитки и ядки и си излезе. „Ха! — помислих си жлъчно. — Нямат ли пуканки?“ Друг прислужник донесе видеокасетофон. Ибрахим държеше касетата — касета, струваща колкото цялото му богатство.

Застанах нащрек. Знаех, че пред вратата има пазачи. Значи, за бягство не можеше и дума да става. Прозорците не се отваряха отвътре. Оставаше балконът. На дръжката на балконската врата й трябваше само едно врътване. Океанът не беше толкова далеч — можех да хвърля касетата в него с едно замахване, каквото правех във войната между араби и евреи, когато мятах ръчни гранати срещу йорданската армия.

Онова не беше сблъсък само на араби срещу евреи. А на човек срещу човека. Най-после го разбрах — разбрах, че Ибрахим не е бог. А аз мислех, че е. Това беше грешката ми. Бях го въздигнал в божество заради парите му. Но вече не се страхувах от тях.

Оставаше само един голям въпрос, но засега го премълчавах, за да не се издам.

Той придърпа пердетата, за да стане тъмно, сложи касетата и настана време за шоу. Затворих очи, но звукът също беше записан и това беше най-лошото от всичко.

Затова погледнах и видях Джоан — така, както цяла нощ се мъчих да не си я представям — да го целува от главата до петите, после спря, а главата й се поклащаше, докато смучеше твърдия му пулсиращ пенис. Той пъшкаше и викаше името й. Тя беше гола и на колене.

Джоан го загледа, като дишаше учестено и се усмихваше. Ибрахим се опита да я повдигне, но тя искаше още. Той хвана гърдите й и ги стисна, а тя отново засмука пениса му.

Накрая му позволи да я повдигне. Той я сграбчи за задника и я сложи върху себе си, а Джоан се притисна силно в него. Извика: „Ох!“, и започна да се движи върху него. Звуците, да, звуците бяха най-лошото от всичко — нейните звуци на екстаз.

Снимано беше отзад. Виждах само поклащащия се задник, широк колкото екрана, широк колкото целия ми свят. После той я вдигна и я обърна, и докато тя помпаше, лявата му ръка галеше гърдата й, а пръстите на дясната бяха пъхнати вътре в нея заедно с вирнатия пенис.

Сега камерата фокусираше лицето й. То изпълни екрана с животинското си изражение. Тайната, която беше видял у нея, беше разбулена. Страстта, която беше подозирал, отдаването — всичко беше налице в една женска експлозивност.

Тя гледаше към пениса му, как влиза и излиза; гледаше как я чукат.

Ето, за това мечтаят в Мейн Лайн, в розовите си спални…

Тя затвори очи и направи гримаса, като че ли той бе достигнал някаква нова дълбочина в нея, чак до сърцето й. Учестеното й дишане премина в хриптене. Сега му помагаше. Мушна един от пръстите си във влагалището си и то стана толкова оживено, колкото изобщо може да бъде едно влагалище.

Ибрахим я отмести, придърпа се под нея и започна да я ближе. Но тя не пускаше пениса му. Милваше го с ръка. Той облиза и задника й. Езикът му се движеше между задника и влагалището. После, усетил наближаването на оргазма, той отново я постави върху себе си, а лицето й пак изпълни екрана. Очите й бяха на едно ниво с моите. Сякаш бях там, пред нея. „Виж ме — казваше тя. — Виж ме…“

Но това беше мое предположение, основано на самонадеяност. Тя достигаше до кулминацията не за мен, а за него. Любовникът й. Виковете й не бяха за мен. Всичко беше за Ибрахим. За мен нищо. Нито в душата, нито в мислите дори.

Кулминацията беше бурна. Тя изкрещя името му, като че ли молеше за милост. Изкрещя неговото име.

Хвърлих поглед на Ибрахим. Този последен миг бе съвършен.

— Достатъчно — казах.

Той щракна видеото. Трепереше. Очите му бяха станали заплашително черни, лишени от искрата, която отличава човека от звяра. Мълчеше. Сякаш с мъка удържаше дивото в себе си. Беше в състояние да извърши убийство. Вече знаех, че е в състояние да го направи.

Що се отнася до мен — не, не ми беше приятно. Но не можа да ми причини и болка. Бях се подготвил предварително. Знаех, че в живота има моменти, когато нямаш избор, и този момент беше именно такъв. Нямах друг избор, освен да изтърпя обидата. Нямах друг избор, освен да стана свидетел на финала. Бях извършил грях и това беше наказанието ми. Заключителното наказание. Това беше — око за око, зъб за зъб.

Но стигаше ми толкова грях, стигаше ми толкова наказание.

— Притежавате ли копия от записа? — попитах.

— Искате ли едно?

— Може би.

Той се замисли. Изглеждаше му логично, че искам копие. В края на краищата нали бяхме партньори.

— Ще трябва да направя няколко копия — каза той накрая. — Това е единственият екземпляр.

Ето го! Големият отговор.

По дяволите, точно това исках да чуя!

Приближих се до видеокасетофона. Той като че ли не ме забеляза. Беше разсеян, мислите му бяха далеч. Все още бе завладян от съдържанието на филма. Намираше се в състояние на върховно блаженство.

— Щастлив съм, че проявявате разбиране — каза най-сетне.

— Да, разбирам.

— Свидетел сте.

Това му беше необходимо. Свидетел, който да направи филма достоверен.

— Това е свято — допълни.

Свято, а? Ако това беше свято, тогава кое беше порочно?

— Да, свято е — потвърдих.

Придвижвах се сантиметър по сантиметър към видеокасетофона.

— Кажете ми, била ли е някога с вас такава? — попита той.

Да, беше. О, да!

— Не — отвърнах. — Никога.

Е, угодих му.

— Сигурен ли сте?

Искаше доказателства. Може би запис. За него беше важно — да знае, че й е дал наслада, каквато нито аз, нито някой друг мъж й е давал.

— Да, сигурен съм.

— Добре — успокои се той. — Знаете ли, предложих й да остане с мен.

— О?

Разбира се, страхувах се от това — че може да остане с него. Смятах го за най-лошия вариант. За запис не бях и помислял, не бях подготвен за такава неприятна изненада. Всъщност тя беше останала с него.

— Тя отказа — продължи Ибрахим. — Но все пак аз притежавам филма.

— Да, филмът.

— Той е всичко. Но само вие можете да го разберете. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Този запис е паметник. Не, не мога да правя копия. Трябва да има само един.

— Естествено — отбелязах. — Нали е паметник.

— Да, трябва да има само един филм.

Намирах се на една ръка разстояние от касетата, от паметника, единствения. Пуснах ръка колкото да проверя разстоянието. Щом настъпи моментът, ще мога да я грабна с едно движение. Едно-единствено безпогрешно движение. Ако се мотая, той ще се нахвърли върху мен.

— Джоан не знае нищо за това — подчерта Ибрахим.

— Казахте ми вече.

— Намирате ли, че съм жесток?

Беше повече от жестоко. Беше извратено.

— Не — отвърнах.

— Да, всичко е така, както трябва да бъде. Всичко е точно.

Той се обърна към прозореца, с гръб към мен.

Помислих дали да се хвърля към касетата, но той се намираше между мен и балкона. Щеше да успее да ме спре. Щяхме да се сбием. Можеше да го надвия, но можеше и да загубя. А може би щяхме да завършим наравно. Положението не ми допадаше, особено когато пазачите бяха пред вратата, готови да се нахвърлят върху мен.

Реших да действам бързо и внезапно, когато настъпи идеалният момент.

Трябваше да го направя, докато той беше в състояние на меланхолия.

— Само една жена — продължи Ибрахим — може да причини това на един мъж.

Сега пък обърна другата страница — ненавистта.

— Да направи какво?

„Карай го да говори. Карай го да говори“.

— Да има такава власт над него!

Той седна и запали цигара; не пура, а цигара. За пръв път не позираше. Чувствата му бяха избили и мистиката изчезна. Принцът стана обикновен човек.

— Вижте какво е направила с вас — продължи той.

Той искаше болката ми! Искаше да я види. За свое удовлетворение. За да съм истински свидетел, трябваше да се радвам заради него, а аз самият да бъда отчаян.

„Действай хитро — казах си — и му го кажи. Той и без това е в ръцете ти. Изцяло“.

— Да — отговорих. — Вижте какво направи с мен.

А аз какво бях направил с нея?!

— Благословение и проклятие за мъжа, това са те — добави Ибрахим.

„Също като парите“, мина ми през ума.

— По вие бяхте благословен — отбелязах.

— Да, Джоан е една-единствена.

И записът бе един-единствен. Издърпах го от видеокасетофона — протегнах ръка и елегантно си го присвоих. Притиснах го до корема си, после го мушнах в страничния си джоб.

Ибрахим се хвърли, сякаш бранеше живота си.

— Какво!

— Време е! — казах.

Залогът му беше добре известен — всичко. На мен също. Но ми липсваше инстинктът да убивам. Дори сега. По дяволите състраданието, толкова характерно за евреите. Израелците до известна степен бяха разрешили този проблем, като непрестанно показваха и напомняха на децата какво са причинили християните на своите предшественици през вековете. След като в продължение на две хиляди години евреите бяха обръщали другата буза, сега се учеха на нещо ново — само дето онова, което научаваш, никога не се покрива с действителността. Но истина бе също така, че щом веднъж се заемеха с нещо, те освирепяваха. Менахем Бегин^[1] беше прав, като казваше: „Искат свещена война ли? Ще им дадем една свещена война“.

Помислих го, когато Ибрахим скочи да ме ритне. Претърколих се назад и се изправих до стената. Вдигнах крак и го ритнах силно в слабините. Заболя го, падна по гръб, но бързо се съвзе и зае нападателна позиция.

Не исках да атакувам. Предпочитах да се възползвам от грешките му. Той започна отново да размахва юмруци от разстояние, сякаш се боксираше с въображаем противник. Беше комично.

— Ела — предизвикваше ме той. — Ела.

„Никога не се присмивай на силен мъж“, помислих си.

— Ела — продължаваше той. — Дай ми да разбера.

Стрелнах се към него с отсечен страничен ритник, който той блокира. Врътнах се и вдигнах крак назад, и като се престорих, че посягам по-ниско, стигнах с петата си до брадичката му. Той предприе серия боксови комбинации — два прави леви и къс удар със сгънат лакът, последван от два прави десни и отново шест къси удара със сгънат лакът. Броих ги. Нито един не попадна в целта, но бяха добре замислени.

Чудесна форма. Чудесен стил. На седмия удар се развихрих, вдигнах високо двете си ръце — с лявата блокирах късия удар отдясно, а с дясната го праснах с все сила по носа. Добре. Точно като по учебник. Той обаче също владееше учебния материал. Инерцията ме отнесе прекалено далеч и той ме цапардоса отзад по главата с хоризонтален лакътен удар. Сега вече боят стана сериозен. Да оставим джудото и каратето — той знаеше Крав Мага.

Забеляза, че от носа му тече кръв, и започна да атакува озверено. Отстъпих встрани като бикоборец. Той атакува отново със серия безразборни камшични удари. Блокирах ги, като използвах защита на триста и шестдесет градуса — всички, освен един. От последния удар се превих на две. Той ме прасна в брадата отдолу и аз полетях през стаята.

Заподскачах близо до стената, така че той да е в центъра и да го виждам — само дето го нямаше там. Нямаше го, гадния педераст. Беше изчезнал. Чудех се какво става с мен. Може би последица от миналото?

Чувствах се сравнително добре. След такъв удар виенето на свят беше нещо естествено, както и гаденето, и замъгляването на погледа. После обаче усетих ритници и удари по главата, слабините и гръдния кош, а последният ми изкара въздуха и аз се сгромолясах на пода.

Дойдох на себе си вероятно от усещането, че ей сега ще ме убие. Той продължи да ме рита, докато лежах.

Очевидно състраданието не фигурираше сред недостатъците му. „Той е сирийски бедуин. Не забравяй“, помислих си.

Изправих се с мъка и успях да го ударя с глава в корема. Той изви врата ми и това май щеше да ми бъде краят. Яките му ръце стискаха ли, стискаха, докато почувствах как очите ми потъват в мозъка. По дяволите, отбраната срещу ключ на главата никога не ми се беше удавала и всъщност заради това не успях да получа черен пояс. Опитах се да си я припомня.

Специфичният ход срещу ключ на главата — как, по дяволите, беше, да му се не види? Аври ми беше показвал тази хватка стотици пъти. Беше настоявал: „Трябва да я научиш!“. Това дори не бе хватка за кафяв или за черен пояс; изучаваше се още в началото, за бял пояс. Вероятно там беше проблемът — че я бях учил отдавна. Никога не я бях възприемал сериозно, защото се използва в уличните боеве; не я смятах за смъртоносна.

Оставих мозъка си да превърта лентата назад и стигнах до Парде Чана, като си представих, че не Ибрахим, а Аври ме е стиснал така. „Направи бързо крачка под влияние на инерцията на противника — казваше Аври. — Голяма крачка.“

Настъпи моментът. Направих голяма крачка, като го увлякох с мен. Наведох се и го ударих с дланта на дясната си ръка в слабините. Той охлаби хватката, аз моментално се изправих и с лявата си ръка дръпнах главата му назад.

Това го откри. Ударих го по врата, завъртях се, хванах с две ръце ръката му, и започнах да я извивам. Той се смъкна на колене и потното му чело се сгърчи от ужасната болка.

Добрият стар „кавалер“.

— Добре ли го правя? — попитах отмъстително.

Каква жалка картинка — този бог на колене пред мен, изцяло в моя власт. В главата ми крещяха два гласа — единият казваше „състрадание“, а другият — „убий го“. Ритник в гърлото — и край.

„Спомни си кой е той. Ти знаеш кой е той. Той е от настоящето и от миналото, той е от тук, той е отвсякъде.“

— Добре ли го правя? — повторих и продължих да извивам.

Нека онова, което младежките ви очи са видели и на което древната ви дута е станала свидетел, да проблесне пред вас.

Извих още.

Той тупна с крак. Тупна отново и отново. Болката го караше да пъшка и да отваря уста като риба, за да си поеме дъх.

А после беше твърде късно. И двамата чухме изщракването. Китката му увисна.

Страховит вик се извиси от дълбините на гърлото му.

Но аз нямах време. Пазачите също бяха чули вика. Втурнах се към балкона. Дръжката не помръдваше. Отстъпих и отворих вратата с ритник. Вече бяха в стаята. А там, долу, се разбиваха огромните океански вълни. Събрах сили и запокитих касетата, като изревах: „Але, хоп!“. Цоп! Уцелих първата вълна.

Пазачите ме бяха обградили. Ибрахим ги възпря.

— Не него. Не него. Касетата! Касетата!

Те хукнаха към асансьора.

Аз също реших, че е време да си тръгвам.