Джак Енгелхард
Неприлично предложение (29)

29.

Не си казахме нито дума в деня преди заминаването за Ню Йорк. Така го бяхме запланували, поне тя. Трябваше да се държим като непознати. Всичко трябваше да се стаи в очакване на утрешната експлозия.

Срещата беше определена за единадесет часа. Щяхме да сме само двамата, естествено, тъй като нямахме намерение да наемаме състава от общинари за фон. Нямах представа как тя ще отиде до Ню Йорк — това също беше запланувано, нали бяхме непознати.

Предположих обаче, че ще вземе автобуса от Муърстаун, и затова реших да се кача на влака.

Когато станах в шест, тя вече беше на долния етаж. Взех си душ, облякох се бързо и излетях навън. Хванах автобуса до Холмсбърг, после взех влака до гарата на Тридесета улица; там се качих на метрото и за по-малко от два часа пристигнах в Емпайър Стейт Билдинг — за мен символа на Америка.

Отключих вратата със секретния ключ, който ми бяха изпратили, и видях, че всичко е както преди — голямата маса, столовете с дебела кожена тапицерия. Споменът за нея, седнала там първия път — така руса, така красива — проблесна в паметта ми. Изведнъж я пожелах отново. Не бях пламенен поддръжник на този план, но сега го исках, защото всеки момент тя щеше да влезе и всичко щеше да е както преди.

Само дето ролите бяха разменени. Тя трябваше да пристигне първа тук. А пък се появих аз.

Но единадесет едва минаваше — не можеше да се каже, че закъснява.

Излязох от стаята и закрачих по коридора, като оглеждах асансьорите. Точно както Земята се състои предимно от океани, така и животът се състои предимно от очакване. Само два-три пъти в живота става това, което искаме. Останалото е очакване.

После се върнах в стаята и започнах да се ослушвам за стъпки.

Колко странно се чувстваш, докато чакаш. Редуват се най-различни емоции.

Чудех се дали помни етажа, стаята? Помни ли сградата? Дали не е в месечния си период? Вдигнах слушалката на телефона и се обадих у дома, но никой не отговори.

Радост. Тръгнала е. На път е. Всеки момент ще пристигне. Сигурно автобусът се е забавил в улично задръстване.

Не ремонтираха ли пътя край бариерата за събиране на такси?

Сигурно автобусът е закъснял и тя е в такси на път за насам или пък точно сега плаща на шофьора.

Погледнах си часовника — единадесет и двадесет и пет.

Сигурно таксито е попаднало в улично задръстване. Ню Йорк.

„Боже мой! — Помислих си. — Ню Йорк! Тя може да е къде ли не. Как започваш да търсиш някого в Ню Йорк? Изобщо не се опитваш. Седиш си. Ей така. Ей така. Отпусни се. Ще дойде. Трябва да дойде. Няма къде другаде да отиде.“

Само че стаята взе да ми изглежда много пуста. Започнах да се тревожа.

Ненапразно казват, че мъж без жена е наполовина мъж. Всички ние сме Адам и Ева. Хермафродити. При раждането се разделяме на две — на мъже и жени, и после тръгваме да търсим половинката си. Понякога — но много рядко — имаме късмет да я намерим. Трагедията е да я намерим, но да не я познаем, и това наричаме копнеж.

„Дали не е излязла и не е направила някоя глупост със себе си — помислих си. — Не, не и сега, след като вече сме толкова близко. Не и сега, когато всичко е организирано за идеалното завръщане. Замислихме го като начало, а не като край.“

Спомних си какво бе казала онзи ден, когато ходих за парите. Беше се притеснявала, че нещо може да се случи. Това изобщо не й бе присъщо. А сега, след Атлантик Сити, тя бе започнала да се страхува. Привиждаха й се знаци и предзнаменования. Най-неочаквано взе да вярва в ръката на възмездието — онази, която вечно виси над главата ти и се присмива на мечтите ти.

Сега вече чух стъпки, но прекалено много. Цяла армия общинари нахлу в стаята.

— По програма трябва да сме тук по обяд — каза ми един от тях.

— Точно навреме сте — измърморих аз, тъй като вече беше обяд.

 

 

Джоан беше в леглото, а завесите бяха дръпнати.

— Здрасти — рекох.

Очите й бяха втренчени някъде над главата ми.

— Здрасти — отвърна тя.

— Цял ден ли беше тук?

— А къде да бъда? — попита.

— В Ню Йорк, евентуално.

— О!

— Аз бях там.

— Браво.

— Нещо лошо ли направих, Джоан?

— Въобще не. Ти си едно много добро момче.

— Защо, тогава, не дойде в Ню Йорк?

— Аз ли?

— Джоан, хайде сега!

— Какво хайде?

— Защо не беше там?

— Защото бях тук.

— Виждам. Но не разбирам.

— О, Джош, какъв е смисълът? Няма никакъв смисъл.

— Толкова се вълнуваше…

— Така ли?

— Не се ли вълнуваше?

— Предполагам, че да.

— Какво се случи?

— Станах тази сутрин. Това се случи.

— Стана…?

— Да — отвърна тя. — Ужасен начин да започнеш деня.

— Да ми беше казала, че няма да дойдеш. — Опитвах се да запазя спокойствие.

— Не знаех, че няма да дойда.

— Какво промени решението ти?

— Това!

— Кое?

— Ето това!

Не издържах и креснах:

— Кое това?

— Пъпката! Пъпката! Пъпката!

Изведнъж ядът ми мина. Седнах на леглото. Тя извърна лице.

— Не виждам никаква пъпка, Джоан. Няма никаква пъпка.

— Ами, значи си сляп. Голяма е като Еверест. Грозна е. Всичко е грозно.

— Всичко ли?

— Когато си грозен, всичко ти изглежда грозно.

— Ти не си грозна, Джоан.

— Много си любезен. Никога няма да изляза от тази къща.

— Ами ако избухне пожар?

— Опитах се да я прикрия. — Тя се разплака. — Но нищо не излезе. Нищо не излезе, Джош.

И хукна към банята. Седя прекалено дълго там. Повиках я, но не ми отговори. Почуках на вратата. После я отворих с ритник. Тя седеше, превита на две, на тоалетната чиния. Стискаше тубички с фон дьо тен. Цялото й лице беше омазано в жълто и оранжево, особено покрай носа.

Седнах на ръба на ваната срещу нея и измъкнах тубичките от леденостудените й ръце. Разтрих ги, а тя се тресеше от ридания. Придърпа ме надолу и аз коленичих, като зарових глава в скута й, а тя галеше косата ми като обезумяла.

— Какво си причинихме? — повтаряше Джоан. — Какво си причинихме?

Опитах се да я успокоя, но и по моите бузи се стичаха горещи сълзи.