Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
От смъртта на Рамзес XIII до деня на неговото погребение държавата беше управлявана от предостойния Сан-амен-Херхор като първожрец на Амон от Тива и наместник на починалия фараон.
Няколкомесечното управление на наместника беше много благоприятно за Египет. Херхор усмири бунтовете на простолюдието и позволи населението да почива всеки седми ден, както е било в миналото. Той въведе строга дисциплина между жреците, обкръжи с покровителство чужденците и особено финикийците и сключи договор с Асирия, без да отстъпи обаче Финикия, която си остана васал на Египет.
В течение на това кратко управление правосъдието действуваше бързо, но без жестокост и никой не смееше да бие египетския селянин, който можеше да се оплаква на съда, ако имаше достатъчно време и свидетели.
Херхор се зае също и с изплащане дълговете, които тежаха върху имуществата на фараона и държавата. За тая цел той склони финикийците да се откажат от една част от сумите, които им дължеше съкровището, а за покриване на остатъка взе от Лабиринта грамадната сума тридесет хиляди таланта.
Благодарение на тия мероприятия за три месеца в държавата настъпи спокойствие и благоденствие, а хората говореха:
— Да бъде благословено управлението на наместника Сан-амен-Херхор! Наистина боговете са го определили за владетел, който да спаси Египет от нещастията, предизвикани от Рамзес XIII — лекомислен младеж и женкар…
Няколко десетки дни бяха достатъчни, за да забрави народът, че всичките дела на Херхор са само изпълнение на намеренията на младия и благороден фараон.
През месец тоби (октомври-ноември), когато мумията на Рамзес XIII бе вече положена в царските пещери, в таванското светилище на Амон се свика голям съвет на най-знатните лица в държавата. Там бяха почти всички първожреци, номарси и генерали, между които и прославеният престарял пълководец на източната армия — Нитагер.
В същата грамадна колонна зала, където преди половин година жреците бяха съдили Рамзес XII и проявявали антипатията си към Рамзес XIII, днес събралите се сановници под председателството на Херхор трябваше да разрешат най-важния държавен въпрос. На двадесет и пети тоби, точно на обед, Херхор седна на трона с короната на Аменхотеп, другите се настаниха на столове и съветът започна.
Той продължи извънредно кратко, сякаш резултатът беше предварително подготвен.
— Първожреци, номарси и пълководци! — започна Херхор. — Ние се събрахме тук във връзка с една тъжна и важна задача. Заедно със смъртта на вечно живия Рамзес XIII, чието късо и бурно владичество свърши по такъв нещастен начин… — Тук Херхор въздъхна. — Заедно със смъртта на Рамзес XIII угасна не само фараонът, но и изпълнената със слава двадесета династия…
Между събраните се чу шепот.
— Династията не се е прекъснала — обади се почти грубо могъщият номарх на Мемфис. — Достопочтената царица Никторис е жива и тронът се пада на нея…
След миг мълчание Херхор отговори:
— Предостойната моя съпруга царица Никторис… Сега сред събранието се разнесе не шепот, а вик, който продължи няколко минути. Когато настъпи тишина, Херхор продължи спокойно и тържествено:
— Моята предостойна съпруга, царица Никторис, неутешима в своята скръб по смъртта на сина си, се отрече от трона…
— Позволете!… — извика номархът на Мемфис. — Предостойният наместник обявява царицата за своя съпруга… Това е съвсем нова вест, която преди всичко трябва да се провери…
По знак на Херхор върховният съдия на Тива извади брачния договор, сключен преди два дена между предостойния първожрец на Амон, Сан-амен-Херхор, и царица Никторис, вдовица на Рамзес XII и майка на Рамзес XIII.
След това обяснение настъпи гробна тишина, а Херхор добави:
— Понеже моята съпруга и единствена наследница на трона се отрече от правата си и тъй като по тоя начин се свърши владичеството на двадесетата династия, ние трябва да изберем нов владетел… Тоя владетел — продължи Херхор — трябва да бъде човек зрял, енергичен и опитен в държавните работи. Затова аз ви съветвам, уважаеми велможи, да изберем на тоя най-висок пост…
— Херхор!… — викна някой.
— … Да изберем прославения Нитагер, пълководец на източната армия — довърши Херхор.
Нитагер стоя дълго време с притворени очи, усмихвайки се. Най-сетне стана и рече:
— Мисля, че никога няма да липсват хора, които да желаят титлата фараон. Може би ги имаме дори повече, отколкото трябва. За щастие самите богове, като отстраниха опасните съперници, ни посочиха човека, който е най-достоен да поеме властта. И струва ми се, че ще постъпя умно, ако вместо да приема любезно предложената ми корона, отговоря:
— Да живее вечно негово величество Сан-амен-Херхор — първият фараон от новата династия!…
Присъствуващите с малки изключения повториха възгласа, а в същото време върховният съдия донесе върху златен поднос две шапки: бяла — на Горен и червена — на Долен Египет. Едната от тях взе първожрецът на Озирис, другата — първожрецът на Хор и ги връчиха на Херхор, който целуна златната змия и ги сложи на главата си.
После започна церемонията за отдаване почести от страна на присъствуващите, която продължи няколко часа. Накрая беше изготвен съответен акт, участвуващите в избора сложиха върху него печатите си и от тоя момент Сан-амен-Херхор стана действителен фараон, господар на двата свята, както и на живота и смъртта на поданиците си.
Надвечер негово величество се върна изморен в своите първожречески покои, където намери Пентуер. Жрецът беше отслабнал, а по мършавото му лице се отразяваше униние и тъга.
Когато Пентуер падна ничком, владетелят го вдигна и каза с усмивка:
— Ти не подписа моя избор, не ми отдаде почести и се боя дали някога няма да бъда принуден да те обсаждам в светилището на Птах!… Е, какво, реши ли да останеш при мен? Или предпочиташ Менес?
— Извинете ме, ваше величество — отговори жрецът, — но дворцовият живот така ми е омръзнал, че единственото ми желание днес е да се уча на мъдрост.
— Не можеш да забравиш Рамзес ли? — попита Херхор. — И все пак ти го познаваше от много късо време, докато при мен си работил няколко години.
— Не ме осъждайте, ваше величество… Но Рамзес XIII беше първият фараон, който почувствува мъките на египетския народ…
Херхор се усмихна.
— Ех вие, учени… — каза той, като клатеше глава. — Ти обърна внимание на Рамзес върху лошото положение на простолюдието, а сега носиш траур в сърцето си за него, при все че той не направи нищо за народа… Ти направи — не той…
Интересни хора сте вие въпреки силния си ум — продължи Херхор. — Такъв е и Менес… Тоя жрец се смята за най-тихия човек в Египет, макар че той събори династията и ми откри пътя към властта!…
Ако не беше неговото писмо, че на двадесети паофи ще има слънчево затъмнение, може би ние двамата с покойния Мефрес щяхме да чукаме камъни в каменните кариери…
Е, хайде, върви вече, върви и поздрави Менес от мене. Помни обаче, че аз умея да бъда благодарен — и в това се състои великата тайна на властта. Кажи на Менес, че съм готов да изпълня всяка негова молба, стига да не ме кара например да се отричам от престола… А ти се върни при мене, когато си отпочинеш. Ще ти запазя висок пост.
И Херхор докосна с ръка покорно наведената глава на жреца.