Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Фараон | |
Faraon | |
Болеслав Прус | |
Автор | Болеслав Прус |
---|---|
Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
Първо издание | 1897 г. |
Оригинален език | полски |
Жанр | роман |
Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
Фараон в Общомедия |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта „Моята библиотека“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Към девет часа вечерта Пхут напусна странноприемницата „При кораба“, придружен от негър, който носеше факла. Половин час преди това Асархадон изпрати на улицата край гробниците свой доверен човек, като му заповяда да следи внимателно дали харанецът няма да се измъкне от къщата „Зелена звезда“ и къде ще отиде.
Друг доверен човек на стопанина тръгна на известно разстояние зад Пхут; по тесните улици той се криеше до стените на къщите, а по широките се преструваше на пиян.
Улиците бяха пусти, носачите и уличните продавачи спяха. Светеше само в жилищата на занаятчиите, които продължаваха да работят, или у богатите хора, които пируваха върху плоските покриви. Отвсякъде се чуваха звуци на арфи и флейти, песни, смехове, удари на чукове, скърцане на дърводелски триони, понякога пиянски вик или зов за помощ.
Повечето от улиците, по които минаваха Пхут и робът, бяха тесни, криви и неравни. Колкото по се приближаваха до целта, толкова повече сградите ставаха по-ниски, едноетажните къщи — по-многобройни; виждаха се все повече градини или по-скоро палми, смокини и малки акации, които се навеждаха през зидовете, сякаш се готвеха да бягат.
На улицата край гробниците гледката внезапно се промени. Мястото на високите къщи заеха просторни градини, а сред тях — елегантни вили. Негърът се спря пред една врата и угаси факлата.
— Ето, тук е „Зелена звезда“ — каза той и като се поклони ниско на Пхут, тръгна обратно за в къщи.
Харанецът почука на вратата. След малко се показа вратарят. Той изгледа внимателно дошлия и промърмори:
— Анаел, Сахиел…
— Амабиел, Абалидот — отговори Пхут.
— Бъди поздравен — каза вратарят и бързо отвори вратата.
След като измина двадесетина крачки между дърветата, Пхут се намери в преддверието на малък дворец, където го посрещна познатата жрица. В дъното стоеше човек с черна брада и коса, който толкова приличаше на него, че той не можа да скрие учудването си.
— Той ще те замести пред тия, които те следят — каза усмихнато жрицата.
Човекът, преоблечен като харанец, сложи на главата си венец от рози и придружен от жрицата, тръгна към горния етаж, където веднага се разнесоха звуци от флейта и се чу звън на чаши. А двама низши жреци отведоха Пхут в градината, където беше банята. Там го изкъпаха, сресаха косата му и го облякоха в бели дрехи.
От банята тримата отново излязоха на алеята, минаха през няколко градини и най-сетне се намериха на някакъв пуст площад.
— Там са старите гробници — обърна се един от жреците към Пхут, — там е градът, а тук — храмът. Тръгни, накъдето искаш, и нека мъдростта ти посочи пътя, а светите думи да те закрилят от опасности.
Двамата жреци се върнаха в градината, а Пхут остана сам. Нощта беше безлунна, но доста ясна. В далечината, обвит в мъгла, проблясваше Нил; във висините искряха седемте звезди на Голямата мечка; над главата на пътника блестеше Орион, а над тъмните пилони пламтеше звездата Сириус.
„У нас звездите светят по-ярко“ — помисли Пхут.
После зашепна молитви на непознат език и се упъти към храма.
Когато се отдалечи на няколко десетки крачки, от градината се показа човек и Пхут тръгна подир него. Но почти в същия миг падна толкова гъста мъгла, че на площада не можеше да се види нищо друго освен покривите на храмовете.
След малко харанецът се натъкна на висока стена. Той погледна небето и тръгна на запад. Често над главата му прелитаха нощни птици и грамадни прилепи. Мъглата стана толкова гъста, че той трябваше да опипва стената, за да не я изгуби. Пхут повървя доста. Внезапно се озова пред ниска вратичка, обкована с много бронзови гвоздеи. Той почна да ги брои от левия ъгъл надолу, като едни натискаше силно, а други завъртваше.
Когато по тоя начин раздвижи и последния гвоздей отдолу, вратата тихо се отвори. Харанецът направи няколко крачки и се намери в някаква тясна ниша, където владееше пълен мрак.
Започна да опитва предпазливо почвата, докато попадна на нещо като отвор на кладенец, откъдето лъхаше студ. Тук седна и се спусна смело надолу, при все че за пръв път се намираше на това място и в тая страна.
Кладенецът обаче не беше дълбок. Пхут се изправи на наклонения под и заслиза надолу по тесния коридор така уверено, сякаш отдавна познаваше пътя.
На края на коридора имаше врата. Той напипа дървеното чукче и чукна три пъти. В отговор се обади глас, който идваше неизвестно откъде:
— Ти, който в нощния час смущаваш покоя на свещеното място, имаш ли право да влизаш тук?
— Не съм направил зло нито на мъж, нито на жена, нито на дете… Кръв не е цапала ръцете ми… Не съм ял нечиста храна… Не съм ограбил имущество… Не съм лъгал и не съм издавал велика тайна[1] — отговори спокойно харанецът.
— Ти тоя ли си, когото очакват, или тоя, за когото се представяш? — запита гласът след малко.
— Аз съм тоя, който трябваше да дойде от страна на братята от Изток; но и второто име е мое, а в северния град имам дом и земя, както казах на непосветените — отговори Пхут.
Вратата се открехна и харанецът влезе в просторно подземие, осветявано от малка лампа върху масичка пред пурпурна завеса. На завесата беше извезан със злато крилат глобус с две змии. Отстрани стоеше египетски жрец с бели одежди.
— Ти, който влезе тук — каза жрецът и посочи с ръка Пхут, — знаеш ли какво значи тоя знак на завесата?
— Глобусът — отвърна влезлият — е символ на света, в който живеем, а крилата показват, че тоя свят се носи в пространството като орел.
— А змиите? — попита жрецът.
— Двете змии напомнят на мъдреца, че ако някой издаде тая велика тайна, ще умре двойно — телом и духом.
След кратко мълчание жрецът отново попита:
— Ако наистина си Бероес — тук той наклони глава, — великият пророк на Халдея — отново склони глава, — за когото няма тайна нито на земята, нито на небето, благоволи да кажеш на твоя слуга коя звезда е най-чудна.
— Странна е Хор-сет[2], която обикаля небето за дванадесет години, защото около нея се въртят четири по-малки звезди. Но най-чудна е Хорка[3], която обикаля небето за тридесет години. Тя има не само подчинени на себе си звезди, но и голям пръстен, който понякога изчезва.
Като чу това, египетският жрец падна ничком пред халдееца. После му подаде пурпурен шарф и прозрачен воал, показа му къде се намират благовонията и напусна подземието, като се покланяше ниско.
Халдеецът остана сам. Той преметна шарфа върху дясното си рамо, закри лице с воала, взе златна лъжица и сипа в нея благовоние, което запали на лампата пред завесата. Шепнейки молитва, той се завъртя три пъти, а димът го опаса като троен пръстен.
Тогава в пустото подземие настъпи някакво странно раздвижване. Таванът сякаш почна да се издига нагоре, а стените да се разтварят. Пурпурната завеса пред олтара се раздвижи, като че ли я дърпаха невидими ръце. Въздухът затрептя, сякаш прелитаха ята невидими птици.
Халдеецът отметна дрехата на гърдите си и извади златен медал, покрит с тайнствени знаци. Подземието трепна, свещената завеса се раздвижи буйно и на много места в помещението се появиха пламъчета.
Тогава магът вдигна ръце нагоре и заговори:
— „Отче небесни, добър и милосърден, очисти душата ми… Ниспосли на недостойния си раб своята благословия и протегни всемогъщата си ръка над непокорните духове, за да мога да покажа твоето всесилие… Ето знака, който докосвам във ваше присъствие… Ето аз, опрян на божията помощ, предвещаващ и безстрашен… Аз, могъщият, призовавам ви и ви заклинам… Елате тук, послушно, в името на Айе, Сарайе, Айе, Сарайе…“
В същия миг от различни страни се обадиха някакви гласове. Край лампичката прелетя птица, мярна се дреха с риж цвят, сетне човек с опашка и накрай петел с корона, който кацна на масичката пред завесата.
Халдеецът продължаваше:
— „В името на всемогъщия и вечен бог… Амрул, Танеха, Рабур, Латистен…“
Далечните гласове се обадиха втори път.
— „В името на истинския и вечно жив Елои, Архима, Рабур, заклинам ви и ви призовавам… С името на звездата, която е слънце, посредством този неин знак, с помощта на славното и страшно име на живия бог…“[4]
Внезапно всичко утихна. Пред олтара се появи призрак с корона на главата, с жезъл в ръка, възседнал лъв.
— Бероес!… Бероес!… — извика призракът с глух глас. — Защо ме зовеш?
— Искам братята ми от тоя храм да ме приемат с открито сърце и да склонят ухо за думите, които им нося от братята от Вавилон — отговори халдеецът.
— Да бъде! — каза призракът и изчезна.
Халдеецът остана неподвижен като статуя, с отметната назад глава и с вдигнати нагоре ръце. Той стоя така повече от половин час в положение, невъзможно да се заеме от обикновен човек.
В това време част от стената се отмести и в подземието влязоха трима египетски жреци. Като видяха халдееца, който сякаш лежеше във въздуха, опрян с гръб о невидима подпора, жреците се спогледаха смаяно. Най-старият измежду тях каза:
— Някога и у нас е имало такива, но днес никой не е в състояние да извърши подобно нещо.
Те заобиколиха халдееца от всички страни, докосваха вдървените му крайници и с тревога гледаха жълтото му и безкръвно като на труп лице.
— Да не би да е умрял? — попита най-младият. След тия думи наведеното назад тяло на халдееца се върна във вертикално положение. По лицето му се появи лека руменина, а издигнатите ръце се отпуснаха. Той въздъхна, потърка очи като човек, събуден от сън, погледна към дошлите и след малко каза:
— Ти — обърна се той към най-възрастния — си Мефрес, първожрец в храма на Птах в Мемфис… Ти си Херхор, първожрец на Амон в Тива, най-видната личност след фараона в тая държава… Ти — посочи той най-младия — си Пентуер, втори пророк в храма на Амон и съветник на Херхор.
— А ти несъмнено си Бероес, велик жрец и мъдрец на Вавилон, за идването на когото ни бе съобщено преди една година — отвърна Мефрес.
— Ти каза истината — потвърди халдеецът. После прегърна всички поред, а те сведоха глави пред него.
— Нося ви велики думи от нашето общо отечество, което се нарича мъдрост — каза Бероес. — Благоволете да ги изслушате и постъпвайте както трябва.
Херхор даде знак и Пентуер се отправи навътре в подземието, откъдето донесе три кресла от леко дърво за първожреците и една ниска табуретка за себе си. Той седна близо до лампата и извади малко ножче и табличка, покрита с восък.
Когато тримата старши жреци седнаха, халдеецът започна:
— Към тебе, Мефрес, се обръща върховната жреческа колегия във Вавилон: свещеното жреческо съсловие в Египет е в упадък. Мнозина жреци трупат пари, имат жени и водят разгулен живот. Мъдростта у вас е пренебрегната. Вие нямате власт нито над невидимия свят, нито дори над собствените си души. Някои от вас са загубили висшата вяра, а бъдещето е закрито за очите ви. По-лошо дори: много жреци, като чувствуват, че силите на духа им са изчерпани, са тръгнали по пътя на лъжата и със сръчни фокуси мамят простолюдието.
Така говори върховната колегия: ако искате да се върнете на правия път, Бероес ще остане с вас няколко години, та с помощта на искрата, донесена от великия олтар на Вавилон, да разпали истинската светлина край Нил.
— Всичко, което казваш, е вярно — отвърна скръбно Мефрес. — Затова остани няколко години между нас, та подрастващата младеж да се запознае с вашата мъдрост.
— А сега чуй, Херхор, думите на върховната колегия към тебе…
Херхор склони глава.
— Като не зачитаха великите тайни, вашите жреци не забелязаха, че за Египет идат лоши дни. Грозят ви нещастия вътре в страната, които могат да бъдат предотвратени само с добродетел и мъдрост. Но най-лошото е, че ако през следващите десет години започнете война с Асирия, войските й ще разгромят вашите, ще дойдат на Нил и ще унищожат всичко, което съществува тук от векове. Такова злополучно съчетание на звездите, каквото е надвиснало днес над Египет, е имало за пръв път през време на четиринадесетата династия, когато вашата страна е била завладяна и ограбена от хиксосите. За трети път ще бъде след петстотин или шестстотин години от страна на Асирия и на народа парас[5], който живее на изток от Халдея…
Жреците слушаха ужасени. Херхор беше блед, табличката падна от ръцете на Пентуер. Мефрес хвана висящия на гърдите му амулет и започна да се моли с изсъхнали устни.
— Трябва, значи, да се пазите от Асирия — продължи халдеецът, — защото днес е нейният час. А те са жесток народ!… Презират труда, живеят от войни. Победените набиват на кол или одират кожите им; унищожават завладените градове, а населението откарват в робство. Ловът на хищни зверове е тяхната почивка, а за развлечение стрелят с лък срещу пленниците или вадят очите им. Чуждите храмове обръщат в развалини, със съдините на боговете си служат на своите пиршества, а жреците и мъдреците използуват за шутове. Те украсяват стените си с кожи от живи хора, а масите си — с окървавените глави на неприятеля.
Когато халдеецът млъкна, обади се достопочтеният Мефрес:
— Велики пророче, ти всяваш страх в нашите души, а спасение не ни сочиш. Възможно е — и сигурно така е, щом ти го казваш — съдбата да бъде известно време неблагосклонна към нас; но как да избегнем това? В Нил има опасни места, от които никоя лодка не може да се спаси, затова мъдрите кормчии избикалят опасните водовъртежи. Същото е и с нещастията на народите. Народът е лодчица, а времето — река, размътвана понякога от вихрите. Но ако нищожната рибарска черупка успява да избиколи гибелната бездна, защо милиони хора да не могат да избягнат гибелта си при подобни условия?
— Мъдри са твоите думи — отвърна Бероес, — но аз мога да им отговоря само отчасти.
— Нима ти не знаеш всичко, което има да стане? — попита Херхор.
— Не ме питай за това, което зная, а не мога да кажа. Най-важното за вас е да си осигурите десет години мир с Асирия, а това е във вашите възможности.
Асирия още се бои от вас, тя не знае нищо за неблагоприятната съдба на вашата страна и иска да започне война с народите от Север и Изток, които се намират край морето. Затова вие бихте могли още днес да сключите с нея мирен договор…
— При какви условия? — попита Херхор.
— При много добри. Асирия ще ви отстъпи израилската земя чак до град Ако и страната Едом чак до град Елат. По такъв начин границите ви ще се преместят без война с десет дни човешки ход на север и с десет дни на изток.
— А Финикия? — попита Херхор.
— Пазете се от изкушение!… — извика Бероес. — Ако фараонът протегне днес ръка към Финикия, след месец асирийските войски, предназначени за Север и Изток, ще завият на юг и преди края на годината техните коне ще се окъпят в Нил.
— Но Египет не може да се откаже от влиянието си над Финикия! — избухна Херхор.
— Ако не се откаже, сам ще подготви края си — каза халдеецът. — Най-сетне аз повтарям думите на върховната колегия: „Кажи на Египет — заповядаха ми братята от Вавилон — в продължение на десет години да се свива към земята си като яребица, защото над него се е надвесил ястребът на злата съдба. Кажи, че ние, халдейците, ненавиждаме асирийците повече от египтяните, защото знаем колко е тежка тяхната власт, но въпреки това препоръчваме на Египет да сключи мир с тоя кръвожаден народ. Десет години — това е късо време, след което не само ще могат да си възвърнат старите позиции, но и нас да спасят.“
— Това е вярно! — каза Мефрес.
— Помислете само — продължи халдеецът; — ако Асирия почне война срещу вас, тя ще повлече и Вавилон, който се отвращава от войната, ще изсмуче нашите богатства и ще спре разцвета на мъдростта. И дори да не бъдете победени, вашата страна дълги години ще остане разорена и ще загуби не само голяма част от населението си, но и тая плодородна земя, която пясъкът би могъл да засипе само за една година, ако не са вашите усилия.
— Това разбираме — намеси се Херхор — и затова не мислим да закачаме Асирия. Но Финикия…
— Какво ви засяга вас — каза Бероес, — че асирийският разбойник ще стисне финикийския крадец за гушата? От това ще спечелят и нашите, и вашите търговци. А ако искате да имате финикийците, позволете им да се заселят на вашите брегове. Сигурен съм, че най-богатите и най-ловките от тях ще се изплъзнат от властта на асирийците.
— А какво би станало с нашата флота, ако Асирия се настани във Финикия? — попита Херхор.
— Всъщност, тя не е ваша, а финикийска — отвърна халдеецът. — Затова, като се лишите от тирските и сидонските кораби, ще почнете да строите собствени и да учите египтяните на мореплаване. И ако имате ум и енергия, ще изтръгнете от ръцете на финикийците търговията по целия Запад.
Херхор махна с ръка.
— Казах каквото ми е поръчано — заяви Бероес, — а вие правете каквото искате. Но помнете, че над вас тежат десет зловещи години.
— Струва ми се, свети пророче — намеси се Пен-туер, — че ти спомена и за вътрешни нещастия, които грозят Египет в бъдеще. Какви ще бъдат тия нещастия… ако обичаш да отговориш на твоя слуга.
— О, не ме питайте за това. Тия неща вие би трябвало да знаете по-добре, отколкото аз, чужденецът. Вашата проницателност ще ви открие болестта, а опитът ще ви покаже лекарствата.
— Народът е страшно потискан от големците! — прошепна Пентуер.
— Благочестието намаля!… — каза Мефрес.
— Има много хора, които въздишат за война — добави Херхор. — А пък аз отдавна виждам, че не сме в състояние да я водим. Може би след десет години…
— И така, ще сключите ли договор с Асирия? — попита халдеецът.
— Амон, който познава сърцето ми — каза Херхор, — знае колко ми е неприятен такъв договор… Та нали само до неотдавна асирийците ни плащаха данък!… Но щом ти, отче свети, и върховната колегия казвате, че съдбата е срещу нас, трябва да сключим договор…
— Наистина трябва… — добави Мефрес.
— В такъв случай уведомете колегията във Вавилон за това решение, а те ще направят необходимото цар Асар да изпрати при вас делегация. Вярвайте ми, тоя договор е много изгоден — без война ще увеличите владенията си!… Освен това нашата жреческа колегия го е обмислила.
— Дано боговете ви изпратят всяка благодат: богатство, власт и мъдрост! — каза Мефрес. — Да, нашето жреческо съсловие трябва да се издигне, а ти, свети пророче Бероес, ще ни помогнеш.
— Трябва преди всичко да се облекчи положението на народа — намеси се Пентуер.
— Жреците… Народът!… — каза сякаш на себе си Херхор. — Тук преди всичко трябва да се обуздаят тия, които желаят война… Вярно е, че негово величество фараонът е на моя страна и струва ми се, успях да си създам известно влияние върху сърцето на достойния престолонаследник — дано живеят вечно! Но Нитагер, за когото войната е необходима като водата за рибата… И военачалниците на наемните войски, които само по време на война имат някакво значение у нас… И нашата аристокрация, която мисли, че войната ще изплати финикийските им дългове и ще им донесе богатства…
— В това време земеделците изнемогват от тежък труд, а работниците по обществените строежи се бунтуват поради жестокостта на началниците си — подхвърли Пентуер.
— Тоя все на своето си! — каза замисленият Херхор. — Мисли си ти, Пентуер, за селяните и работниците, а ти, Мефрес, за жреците. Не зная какво ще успеете да направите, но аз се кълна, че ако собственият ми син тласне Египет към война, ще унищожа и него!
— Така постъпи — каза халдеецът. — Най-сетне, който иска, нека води война, само че не там, където може да се сблъска с Асирия.
С това съветът свърши. Халдеецът наметна шарфа през рамо и спусна воала върху лицето си; Мефрес и Херхор застанаха от двете му страни, а Пентуер зад тях; всички бяха обърнати към олтара.
Когато Бероес скръсти ръце върху гърдите си и почна да шепне, в подземието отново настъпи неспокойно раздвижване, зачу се нещо като далечна глъчка, която учуди останалите трима жреци. Тогава магът се обади с висок глас:
— Бараланенсис, Балдахиенсис, Паумахие, призовавам ви да бъдете свидетели на нашия договор и да подкрепите нашите намерения…
Понесе се звук от тръби, който беше така ясен, че Мефрес се наведе доземи, Херхор се огледа учуден, а Пентуер коленичи, разтрепера се и запуши уши.
Пурпурната завеса на олтара се залюля, а гънките й добиха такава форма, като че ли иззад нея искаше да излезе човек.
— Бъдете свидетели — викаше халдеецът с променен глас, — о, вие, небесни и адски сили! А който не спази договора или го издаде, нека бъде проклет…
— Проклет!… — повтори някакъв глас.
— И унищожен…
— И унищожен…
— В тоя видим и в оня невидим живот. От неизреченото име на Йехова, от чийто звук земята трепери, морето отстъпва от бреговете, огънят гасне и всички елементи в природата се разлагат…
В подземието се разрази истинска буря. Звуците на тръби се смесваха с ехото на някакви далечни гръмотевици. Завесата на олтара се повдигна почти хоризонтално и зад нея, сред светкавици, се показаха някакви странни създания, получовеци, полурастения, полуживотни, преплетени в кълбо.
Внезапно всичко утихна и Бероес бавно се издигна във въздуха над главите на тримата жреци.
В осем часа сутринта харанецът Пхут се върна във финикийската странноприемница „При кораба“, където вече се бяха намерили задигнатите от крадците негови торби и сандък. А няколко минути по-късно дойде и довереният слуга на Асархадон. Стопанинът го заведе в мазето и го попита късо:
— Е?…
— Прекарах цяла нощ на площада пред храма на Сет — отвърна слугата. — Към девет часа вечерта от градината, която се намира през пет двора от дома „Зелена звезда“, излязоха трима жреци. Единият от тях, с черна брада и коса, се отправи през площада към храма на Сет. Затекох се след него, но падна такава мъгла, че той изчезна от очите ми. Дали се е върнал в „Зелена звезда“ и кога — не зная.
След като изслуша рапорта на слугата си, Асархадон се чукна по челото и заговори на себе си:
— Щом моят харанец се облича като жрец и отива в храма, значи, е жрец; щом носи брада и коса, трябва да е халдейски жрец, а щом се вижда тайно с тукашните жреци, значи, че в това се крие някаква хитрост. Няма да съобщя на полицията, за да не хлътна и аз. Но ще уведомя някого от влиятелните сидонци, защото зад цялата тая работа може да се крие някоя сделка, ако не за мене, поне за нашите хора.
Скоро се върна и другият пратеник. И с него Асархадон слезе в мазето, където чу следното:
— Цяла нощ стоях срещу дома „Зелена звезда“. Харанецът беше там, напи се и вдигна такъв шум, че полицаят трябваше да обръща внимание на портиера…
— Какво?… — попита стопанинът. — Харанецът бил цялата нощ в „Зелена звезда“ и ти си го видял?…
— Не само аз, но и полицаят…
Асархадон доведе отново първия слуга и накара двамата да повторят разказа си. Те го повториха точно, всеки своето. От това излизаше, че харанецът Пхут през цялата нощ се беше забавлявал в „Зелена звезда“ и не беше напуснал нито за миг тоя дом, а в същото време късно вечерта тръгнал за храма на Сет, откъдето не се върнал!
— О!… — измърмори финикиецът. — В цялата тая работа трябва да се крие някакво много голямо моше-ничество… Ще трябва колкото се може по-скоро да уведомя старейшините на финикийската община, че тоя хет може да бъде едновременно на две места. А него ще помоля да се махне от странноприемницата ми… Не обичам хора, които имат две лица: едно свое, друго — в запас. Защото такъв човек е или голям крадец, или чародей, или заговорник.
Понеже Асархадон се боеше от тия неща, за да се предпази срещу магиите, прочете молитви пред изображенията на всички богове, които украсяваха кръчмата му. После се затече в града, където уведоми за случилото се старейшината на финикийската община и старейшината на сдружението на крадците. Най-сетне, като се върна в къщи, повика десетника на стражата и заяви, че Пхут може да е опасен човек. Накрая поиска от харанеца да напусне странноприемницата му, защото няма печалба от него, а само подозрения и загуби.
Пхут се съгласи с готовност и заяви, че още тази вечер ще отплува за Тива.
„Дано не се върнеш оттам!… — помисли гостоприемният стопанин. — Дано изгниеш в каменните кариери или се удавиш в реката и те изядат крокодилите!“