Болеслав Прус
Фараон (55)

ПЕТА ГЛАВА

През седемдесетте дни, когато свещените останки киснеха в наситената със сода вода, Египет беше в траур.

Храмовете бяха затворени, религиозните шествия — прекратени. Замлъкна всякаква музика, не се устройваха пиршества, танцьорките станаха оплаквачки и вместо да танцуват, скубеха косите си, което също им донасяше доходи.

Не се пиеше вино, не се ядеше месо. Най-висшите сановници ходеха с груби облекла, боси. Никой не се бръснеше (с изключение на жреците), най-ревностните дори не се миеха, а си мажеха лицето с кал и посипваха косата си с пепел.

От Средиземно море до първия нилски водопад, от Либийската пустиня до Синайския полуостров цареше тишина и печал. Угасна слънцето на Египет, отиде на Запад и напусна слугите си господарят, който даваше радост и живот.

Във висшите сфери най-модно беше да се разговаря за всеобщия траур, който се беше отразил дори на природата.

— Не си ли забелязал — каза един сановник на друг, — че дните са по-къси и по-тъмни?

— Не смеех да споделя това с тебе — отвърна вторият, — но така е. Забелязах дори, че през нощта светят по-малко звезди и че пълнолунието продължи по-кратко, а новолунието — по-дълго от обикновено.

— Пастири казват, че добитъкът не иска да пасе, а само реве…

— А пък аз чух от ловците, че лъвовете плачели и не искали вече да се нахвърлят върху сърните и да ядат месо.

— Страшно време!… Ела довечера у мене да пием по чаша траурна напитка, която е измислил моят пивовар.

— Зная, навярно имаш черно сидонско пиво?…

— Опазили ни боговете да пием в такъв час питиета, които развеселяват! Течността, изнамерена от моя пивовар, не е пиво… Аз бих я сравнил по-скоро с вино, наситено с мускус и ароматни билки.

— Много подходящо питие, защото господарят ни пребивава в квартала на мъртвите, над който постоянно се носи мирис на мускус и на балсамиращи билки. Така скърбяха сановниците в продължение на седемдесет дни. Първа тръпка на радост премина по Египет, когато от квартала на мъртвите дадоха знак, че тялото на владетеля е извадено от содовата баня и че парасхитите и жреците вече извършват над него съответните обреди.

Този ден за пръв път хората си остригаха косите и измиха калта от лицата си, а който желаеше, дори се изкъпа. Всъщност нямаше вече причини за скръб, защото Хор бе намерил тялото на Озирис и благодарение на изкуството на парасхитите владетелят на Египет отново оживяваше, а от молитвите на жреците и „Книгата на мъртвите“ ставаше равен на боговете.

От този момент покойният фараон Мер-амен-Рамзес се наричаше официално „Озирис“; неофициално го бяха наричали така още от деня на смъртта му.

Вродената веселост на египетския народ почна да взема връх над скръбта особено сред войската, занаятчиите и селяните. Понякога тази радост ставаше просто неприлична сред простия народ.

Защото неизвестно откъде почнаха да се носят слухове, че новият фараон, когото целият народ обичаше инстинктивно, иска да се заеме с подобряване положението на селяните, на работниците, дори на робите.

По тази причина ставаха нечувани неща: зидарите, дърводелците и грънчарите, вместо да пият спокойно и да разговарят за работата си или за семейните грижи, се осмеляваха по кръчмите не само да роптаят срещу данъците, но дори да ругаят властта на жреците, а селяните, вместо да посвещават свободното си време на молитви и на поменуване прадедите, разговаряха помежду си колко добре би било, ако всеки от тях притежава няколко лехи земя и ако може да почива всеки седми ден!

За войската и особено за чуждестранните полкове няма какво да се говори. Тия хора си въобразяваха, че са най-знатната класа в Египет или ако не са сега, то поне ще станат такава след някаква щастлива война, която предстояло да избухне.

Затова пък номарсите и благородниците, които живееха в селските си имения, и преди всичко първожреците на различни светилища провеждаха тържествено траура за умрелия господар без оглед на това, че можеха вече да се радват, защото фараонът беше станал Озирис.

Всъщност новият владетел не беше направил досега никому нищо лошо, а повод за безпокойството на големците бяха само слуховете, същите слухове, които радваха простолюдието. Номарсите и благородниците страдаха при мисълта, че техният селянин може да безделничи в продължение на петдесет дни през годината, и което е по-лошо — да бъде собственик на земя, дори толкова малко, че да стига само за гроб. Жреците по-бледняваха и стискаха зъби, когато гледаха как Рамзес XIII ръководи стопанските работи и как се отнася към тях.

Наистина в двореца на фараона ставаха огромни промени.

Рамзес XIII пренесе жилището си в една от страничните сгради и в нея почти всички стаи бяха заети от военачалници. В приземията той настани гръцки войници, на етажа — гвардията, в стаите, които се намираха покрай зида на оградата — етиопци. На пост около двореца стояха азиатци, а при стаите на негово величество квартируваше оня ескадрон, който бе придружил господаря при преследването на Техена в пустинята.

Нещо по-лошо — въпреки неотдавнашния бунт на либийците негово величество отново стана благосклонен към тях, не им наложи никакво наказание, а, напротив — даряваше ги с доверие. Вярно е, че жреците, които живееха в главния дворец, останаха там и извършваха религиозните обреди под ръководството на достопочтения Сем. Но понеже те не участвуваха повече в закуската, обеда и вечерята на фараона, храната им не беше вече така изискана.

Напразно светите мъже напомняха, че трябва да хранят представителите на деветнадесетте династии и множество богове. Ковчежникът, който схвана желанията на фараона, им отговаряше, че за боговете и за прадедите са достатъчни цветя и благовония, а самите пророци трябва да ядат ечемични питки и да пият вода или пиво, както изисква добродетелта. За да подкрепи своите грубиянски теории, ковчежникът се позоваваше на примера на първожреца Сем, който живееше като постник; и още по-лошо, говореше им, че негово величество заедно с генералите се храни от войнишката кухня.

При това положение жреците от двореца почнаха мълчаливо да обмислят дали няма да направят по-добре, ако напуснат тоя скъпернически дом на фараона и се пренесат в собствените си убежища при светилищата, където ще имат по-леки задължения, а гладът няма да им свива стомасите.

Може би щяха да направят това веднага, ако достойните Херхор и Мефрес не им заповядаха да останат на мястото си.

Но положението и на Херхор при новия господар не можеше да се нарече добро. До неотдавна всемогъщият министър почти не напускаше стаите на фараона, а днес седеше самотен в своя малък дворец и често не виждаше новия фараон по десетина дни. Той беше още министър на войната, но вече почни не издаваше заповеди. Фараонът сам уреждаше всички военни въпроси. Сам четеше докладите на генералите, сам разрешаваше сложните въпроси, като адютантите му лично вземаха от министерството на войната необходимите документи.

Ако негово достойнство Херхор биваше повикан понякога от владетеля, това ставаше като че ли само за да чуе някакъв укор.

В същото време обаче всички сановници признаваха, че новият фараон работи извънредно много.

Рамзес XIII ставаше преди изгрев слънце, изкъпваше се и изгаряше благовония пред статуята на Озирис. Веднага след това изслушваше докладите на върховния съдия, върховния писар, отговарящия за хамбарите и оборите в цялата страна, върховния ковчежник и най-сетне началника на дворците си. Последният страдаше най-много, защото нямаше ден господарят да не му каже, че издръжката на двора струва скъпо и че в него има прекалено много хора.

И наистина в двореца на фараона живееха няколкостотин жени на умрелия фараон със съответния брой деца и прислуга. Постоянно укоряваният началник на двора всеки ден изпъждаше по двадесетина души, а на другите ограничаваше разходите. В резултат на това след един месец всички се завтекоха с плач и вик към жилището на царица Никторис, да я молят за спасение.

Достопочтената царица веднага отиде при владетеля и като падна ничком, замоли го да се смили над жените на своя баща и да не ги оставя да мрат в лишения.

Фараонът я изслуша намръщено и заповяда на началника на двора да не отива по-далеч с икономиите. Но в същото време каза на майка си, че след погребението на баща му жените ще бъдат отстранени от двореца и изпратени по именията.

— Нашият двор — каза той — струва около тридесет хиляди таланта годишно, тоест повече от половината от това, което се харчи за цялата войска. Такава сума аз не мога да изразходвам, без да разоря и себе си, и държавата.

— Прави, каквото искаш — отвърна царицата. — Египет е твой. Боя се обаче, че изгонените от двореца ще станат твои врагове.

В отговор на това владетелят взе мълчаливо майка си за ръка, заведе я при прозореца и й посочи гората от копия на обучаващата се на двора пехота.

Тая постъпка на фараона предизвика неочакван резултат. Потъналите до преди миг в сълзи очи на царицата блеснаха от гордост. Тя се наведе внезапно, целуна ръката на сина си и каза с развълнуван глас:

— Ти наистина си син на Изида и Озирис и аз направих добре, че те отстъпих на богинята… Най-сетне Египет има истински владетел.

От този момент достопочтената царица никога не се застъпваше пред сина си. А когато я молеха да се застъпи за някого, тя отговаряше:

— Аз съм слугиня на негово величество и ви съветвам да изпълнявате заповедите му, без да се съпро-тивявате. Защото всичко, каквото той върши, става по вдъхновение на боговете. А кой може да се противопостави на боговете?…

След закуска фараонът се занимаваше с работите на министерството на войната и с финансовите дела, а към три часа следобед, заобиколен от голяма свита, заминаваше при войската, която лагеруваше край Мемфис, и наблюдаваше ученията.

Действително най-големи промени бяха станали във военните работи на държавата.

За по-малко от два месеца негово величество оформи пет нови полка или по-право възобнови ония, които бяха съкратени през владичеството на предишния господар. Той отстрани офицерите, които пиянствуваха и играеха на комар, както и ония, които измъчваха войниците.

А в канцелариите на министерството на войната, където работеха само жреци, въведе най-способните си адютанти, които много бързо се научиха да се справят с важните военни документи. Фараонът заповяда да се направи списък на всички мъже в държавата, които принадлежаха към военното съсловие, но години наред не изпълняваха никакви военни задължения, а се занимаваха със стопанска дейност. Същевременно отвори две нови военачалнически школи за деца над дванадесет години и възобнови изоставения вече обичай военната младеж да получава закуска едва след като е марширувала три часа в редици и колони.

Най-сетне никаква военна част нямаше право да живее по селата, а само в казармите или в лагерите. Всеки полк получи определено място за обучение, където по цели дни хвърляха камъни с прашки или стреляха с лъкове по щитове, на разстояние от сто до двеста крачки.

Излезе също така нареждане до семействата от военното съсловие — мъжете да се упражняват в хвърляне на камъни под ръководството на офицери и десетници от редовната армия. Заповедта беше изпълнена тутакси, благодарение на което Египет само два месеца след смъртта на Рамзес XII приличаше на военен лагер.

Защото дори селските и градските деца, които досега си играеха на писари и жреци, почнаха да подражават на възрастните и да играят на войници. Така на всеки площад и във всяка градина от сутрин до вечер свистяха камъни и стрели, а съдилищата бяха затрупани с оплаквания от наранявания.

Египет стана неузнаваем. Въпреки траура в него, благодарение на новия владетел цареше голямо оживление.

И гордост изпълваше душата на фараона, като виждаше, че цялата държава зачита волята му на фараон.

Дойде обаче момент, когато и той помръкна.

В деня, когато парасхитите извадиха тялото на Рамзес XII от соловата баня, главният ковчежник по време на обикновения си рапорт каза на фараона:

— Не зная какво да правя… В съкровището имаме две хиляди таланта, а за погребението на умрелия господар трябват най-малко хиляда…

— Как така две хиляди?… — учуди се владетелят. — Когато поемах управлението, ти ми каза, че имаме двадесет хиляди…

— Изразходвахме осемнадесет…

— За два месеца?…

— Имахме огромни разходи…

— Вярно — отвърна фараонът, — но всеки ден постъпват данъци…

— Не зная защо — каза ковчежникът, — но постъпленията от данъци отново намаляха и не са такива, каквито предвиждах. Но и това, което постъпи, е вече изразходвано… Благоволете, ваше величество, да си припомните, че ние имаме пет нови полка. Това значи, че около осем хиляди души изоставиха работата си и живеят за сметка на държавата…

Фараонът се замисли.

— Трябва да сключим нов заем — отговори той. — Влез във връзка с Херхор и Мефрес, нека ни дадат светилищата.

— Говорих с тях… Светилищата няма да ни дадат нищо.

— Пророците са се обидили, значи!… — усмихна се фараонът. — В такъв случай ще трябва да се обърнем към езичниците… Изпрати ми Дагон.

Надвечер финикийският лихвар дойде. Той падна на земята пред господаря и му поднесе в дар златна чаша, украсена със скъпоценни камъни.

— Сега вече мога да умра… — извика Дагон — щом моят всемилостив господар седна на трона…

— Преди да умреш обаче, погрижи се да ми намериш няколко хиляди таланта — каза му фараонът.

Финикиецът изтръпна или може би само се престори на уплашен.

— По-добре ми заповядайте, ваше величество, да търся бисери в Нил — отвърна той, — защото ще загина веднага и вие няма да ме обвините, че ми липсва желание да направя каквото искате… Но да намеря днес такава сума!…

Рамзес XIII се учуди.

— Как така? — попита той. — Значи, финикийците нямат за мене пари?…

— Ще ви дадем, ваше величество, нашата и на нашите деца кръв и живот — каза Дагон. — Но пари… откъде да вземем пари?… По-рано ни даваха заеми светилищата срещу петнадесет или двадесет на сто годишна лихва. Но откак ваше величество още като престолонаследник ходихте в светилището Хатор при Пи-Баст, жреците ни отказаха всякакъв кредит… Ако можеха, те днес биха ни прогонили от Египет, а с още по-голяма готовност биха ни избили… Ах, колко страдаме ние от тях… Селяните работят, както искат и когато искат… Плащат, каквото им се откъсне от сърцето… Ако ударим някого, бунтуват се. Когато някой нещастен финикиец потърси помощта на съда, или загубва делото, или трябва да плаща огромни суми… Нашите часове в тая земя са преброени!… — довърши с плач Дагон.

Фараонът се навъси.

— Ще се заема с тия неща — отвърна той — и съдилищата ще бъдат справедливи към вас. Но сега аз се нуждая от около пет хиляди таланта…

— Откъде да ги вземем, господарю?… — продължи да се оплаква Дагон. — Покажете ни, ваше величество, търговци и ние ще им продадем всичките си движими и недвижими имущества, само да изпълним вашите заповеди. Но къде са тези търговци?… Навярно жреците, но те ще оценят нашите имения на безценица и на това отгоре няма да платят в наличност.

— Изпратете в Тир, в Сидон… — обади се Рамзес. — Всеки от тия градове би могъл да даде взаем не пет, а сто хиляди таланта…

— Тир и Сидон!… — повтори Дагон. — Днес цялата Финикия трупа злато и скъпоценности, за да се откупи от асирийците… По нашата страна вече обикалят пратеници на цар Асар и говорят, че стига да плащаме всяка година щедър откуп, царят и сатрапите не само няма да ни потискат, но и ще ни осигурят по-големи печалби от тия, които имаме днес по милостта на ваше величество и на Египет…

Владетелят побледня и стисна зъби. Финикиецът се опомни и добави бързо:

— Но най-сетне защо да губим времето на ваше величество с моите глупави приказки?… Тук, в Мемфис, се намира княз Хирам… Той може да ви обясни по-добре всичко, защото е мъдрец и член на върховния съвет на нашите градове…

Рамзес се оживи.

— Доведи ми по-скоро тук тоя Хирам — отвърна той. — Защото ти, Дагон, разговаряш с мене не като лихвар, а като оплаквачка на погребение.

Финикиецът удари още веднъж чело о пода и попита:

— Може ли достойният Хирам да дойде веднага тук?… Вярно, че е вече късно… Но той така се бои от жреците, че би предпочел нощем да отдаде чест на ваше величество…

Фараонът прехапа устни, но се съгласи с тоя проект. Дори изпрати Тутмозис с лихваря, за да доведе Хирам в двореца през тайни входове.