Болеслав Прус
Фараон (64)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На дванадесети паофи от разни египетски храмове се разнесоха обезпокоителни вести.

През последните дни олтарът на храма на Хор се срутил, в храма на Изида статуята на богинята плачела, а от храма на Амон в Тива и при гроба на Озирис в Дендери съобщиха много лоши предсказания. По сигурни признаци жреците установили, че още преди да изтече месецът, Египет ще бъде заплашен от голямо нещастие.

Поради това първожреците Херхор и Мефрес дадоха нареждане да бъдат уредени религиозни процесии около храмовете, а в домовете да бъдат принесени жертви.

Още на другия ден сутринта, на тринадесети паофи, в Мемфис се състоя голяма процесия: бог Птах и богиня Изида излязоха от храмовете си и се отправиха към центъра на града, придружени от малък брой вярващи, предимно жени. Скоро обаче трябваше да се върнат, понеже египетските граждани им се подиграваха, а друговерците стигаха дори дотам, да хвърлят камъни по свещените лодки на божествата.

Полицията се държа равнодушно към тия злоупотреби, дори някои полицаи участвуваха в непристойните шеги. А следобед непознати хора започнаха да разказват на тълпата, че жреческото съсловие не позволявало да се дадат каквито и да било облекчения за трудещите се и искало да вдигне бунт срещу фараона.

Надвечер около храмовете почнаха да се събират групички работници, които свиреха, ругаеха жреците, хвърляха камъни върху портите, а един светотатец пред очите на всички смаза носа на Хор, който пазеше храма си…

Няколко часа след залез слънце в храма на Птах се събраха първожреците и най-верните им привърженици. Там бяха достойният Херхор, Мефрес, Ментезуфис, трима номарси и върховният съдия от Тива.

— Ужасни времена настанаха! — обади се съдията. — Със сигурност зная, че фараонът желае да насъска тълпата да нападне светилищата.

— Чух — рече номархът на Себес, — че е изпратена заповед до Нитагер да дойде час по-скоро с нови войски — сякаш тия тук не са достатъчни!…

— Съобщенията между Долен и Горен Египет са прекъснати от вчера — добави номархът на Аа. — Пътищата са заети от войска, а галерите на негово величество претърсват всеки кораб, който се движи по Нил.

— Рамзес XIII не е „величество“ — забеляза сухо Мефрес, — той не е получил още корона от ръцете на боговете.

— Всичко това щеше да бъде дреболия — обади се върховният съдия. — По-лошото е предателството… Имаме сведения, че много млади жреци симпатизирали на фараона и му донасяли за всичко…

— Има дори такива, които са обещали да помогнат на войската да заеме светилищата — добави Херхор.

— Войската ще навлезе в светилищата?!… — възкликна номархът на Себес.

— Поне такава заповед има за двадесет и трети — отговори Херхор.

— И ти, ваше достойнство, говориш спокойно това?… — попита номархът на Амент.

Херхор сви рамене, а номарсите се спогледаха.

— Това вече не разбирам!… — обади се почти разгневено номархът на Аа. — Светилищата имат едва ня-колкостотин войници, жреците предателствуват, фараонът ни откъсва от Тива и подстрекава народа, а достойният Херхор говори за това, като че ли кани на пир… Или да се защищаваме, ако още е възможно, или…

— Да се предадем на негово величество ли?… — попита иронично Мефрес. — За това винаги ще имате време!…

— Но ние бихме желали да научим нещо за средствата за защита… — заяви номархът на Себес.

— Боговете ще спасят своите верни — отговори Херхор.

Номархът на Аа закърши ръце.

— Ако трябва да отворя сърцето си, и мене ме учудва вашето равнодушие — заяви върховният съдия. — Почти цялото простолюдие е против нас…

— Простолюдието е като ечемика на нивата: обръща се, накъдето духа вятърът — каза Херхор.

— А войската?…

— Коя войска няма да падне пред Озирис?

— Зная — пресече го нетърпеливо номархът на Аа, — но не виждам нито Озирис, нито тоя вятър, който ще възвърне при нас простолюдието… В това време фараонът вече го е привлякъл към себе си с обещания, а утре ще го привърже с дарения…

— Страхът е по-силен от обещанията и даренията — отговори Херхор.

— От какво има да се страхуват?… От тия триста войници ли, които имаме?…

— Ще се уплашат от Озирис.

— Но къде е той?… — питаше възбудено номархът на Аа.

— Ще го видите всички. И щастлив ще е тоя, който би могъл да ослепее за този ден.

Херхор изговори тия думи с такова непоколебимо спокойствие, че между събраните зацари тишина.

— В края на краищата какво всъщност правим?… — попита след пауза върховният съдия.

— Фараонът — заговори Херхор — иска народът да нападне храмовете на двадесет и трети. Но ние трябва да действуваме така, че да ни нападнат на двадесети паофи.

— Вечно живи богове! — извика отново номархът на Аа, като вдигна ръце. — Защо да привличаме нещастието върху главите си, и на това отгоре два дена по-рано?…

— Слушайте Херхор — обади се с решителен глас Мефрес — и се постарайте на всяка цена нападението да се извърши сутринта на двадесети паофи.

— Ами ако наистина ни разбият?… — попита смутено съдията.

— Ако не помогнат заклинанията на Херхор, тогава аз ще призова на помощ боговете — отвърна Мефрес и в очите му светна зловещ огън.

— Ех, вие, първожреците, имате тайни, които ние нямаме право да знаем — каза върховният съдия. — Добре, ще правим това, което заповядвате, ще се помъчим нападението да стане на двадесети… Но запомнете, че нашата кръв и кръвта на децата ни ще падне върху вашите глави…

— Да падне!…

— Да падне!… — извикаха едновременно двамата първожреци.

— От десет години управлявам държавата и през това време на никого от вас не се случи нищо лошо, а сме устоявали на всяко обещание. Затова бъдете търпеливи и верни още няколко дни, за да видите силата на боговете и да получите наградата си.

Скоро номарсите се сбогуваха с първожреците, без да се помъчат дори да прикрият тъгата и безпокойството си. Останаха само Херхор и Мефрес.

След продължително мълчание Херхор се обади:

— Да, докато се преструваше на луд, тоя Ликон беше добър. Но да го поставим вместо Рамзес!…

— Щом майката не можа да го отличи — отговори Мефрес, — трябва много да прилича… А да седне на престола и да каже няколко думи на околните, навярно ще съумее. Пък нали и ние ще бъдем при него…

— Ужасно глупав комедиант!… — въздъхна Херхор, като търкаше челото си.

— Той е по-мъдър от милиони други хора, понеже е ясновидец и може да направи големи услуги на държавата…

— Ваше достойнство непрекъснато ми говориш за двойното му виждане — отвърна Херхор. — Позволи и аз да се уверя в това…

— Желаеш ли?… — попита Мефрес. — Тогава да вървим… Но заклевам те в името на боговете, Херхор, да не споменаваш дори пред собственото си сърце за това, което ще видиш.

Двамата слязоха в подземията на светилището Птах и се намериха в просторно мазе, осветено със светилник. При слабата светлина Херхор съзря на една маса човек, който се хранеше. Той беше облечен с кафтан на гвардията на фараона.

— Ликон — каза Мефрес, — най-високият сановник в нашата държава иска да се увери в способностите, с които са те надарили боговете…

Гъркът отблъсна паницата с яденето и почна да мърмори:

— Проклет да е денят, в който краката ми докоснаха вашата земя!… Предпочитам да работя в каменните кариери и да ме бият с тояги…

— За това винаги има време — забеляза строго Херхор.

Гъркът млъкна и изведнъж се разтрепера, като видя в ръката на Мефрес топче от тъмен кристал. Той побледня, погледът му се замъгли, по лицето му се появиха капки пот. Очите му бяха втренчени в една точка, сякаш заковани в кристалната топка.

— Той вече спи — заяви Мефрес. — Не е ли чудно това?

— Ако не се преструва.

— Ощипи го… убоди го… дори го опари… — каза Мефрес.

Херхор идвади изпод бялата си дреха кама и се прицели, сякаш искаше да я забие между очите на Ликон. Но гъркът не мръдна, дори клепачите му не трепнаха.

— Погледни тук — каза Мефрес и приближи кристала до Ликон. — Не виждаш ли човека, който отвлече Кама?…

Гъркът скочи от стола със стиснати пестници и с пяна на устата.

— Пуснете ме!… — викаше той с дрезгав глас. — Пуснете ме да пия неговата кръв…

— Къде е той сега?… — попита Мефрес.

— В павилиона в дъното на градината край реката… При него е една красива жена… — шепнеше Ликон.

— Тя се нарича Хеврон и е съпруга на Тутмозис — подсказа Херхор. — Признай, Мефрес — прибави той, — че не е необходимо да си ясновидец, за да знаеш това.

Мефрес сви тънките си устни.

— Ако това не те убеждава, ваше достойнство, ще ти покажа нещо по-добро — отговори той. — Ликон, намери сега предателя, който търси пътя към съкровището на Лабиринта…

Спящият грък втренчи напрегнат поглед в кристала и след малко отговори:

— Виждам го… Облечен е в дрипа на просяк…

— Къде е?…

— Лежи в двора на най-близката странноприемница до Лабиринта… Утре заран ще бъде там…

— Как изглежда той?…

— Има рижа брада и коса… — отговори Ликон.

— Е, какво?… — попита Мефрес Херхор.

— Ваше достойнство има добра полиция — каза Херхор.

— Но затова пък пазачите на Лабиринта го пазят лошо — отговори сърдито Мефрес. — Още тая нощ ще замина за там с Ликон, за да предупредя тамошните жреци… Но като успея да запазя съкровището на боговете, ще позволиш, ваше достойнство, аз да му стана пазач…

— Както желаеш, ваше достойнство — отговори равнодушно Херхор и си помисли: „Най-сетне благочестивият Мефрес почна да показва зъбите и ноктите си… Лично той иска да стане само… пазач на Лабиринта, а възпитаника си Ликон иска да направи само… фараон!… Вярно е, че за да се насити алчността на моите помощници, боговете би трябвало да създадат десет египетски държави…“

Когато двамата сановници напуснаха подземията, Херхор се върна по среднощ пеш в светилището на Изида, където живееше, а Мефрес нареди да приготвят две лектики с коне. В едната младите жреци сложиха спящия Ликон, като му нахлузиха чувал на главата, а в другата седна първожрецът и придружен от шепа конници, тръгна в силен тръс за Фаюм.

Съгласно обещанието си пред фараона през нощта на четиринадесети срещу петнадесети паофи първожрецът Саменту влезе в Лабиринта през един само нему познат коридор. Той носеше в ръце връзка факли, една от които гореше, а на гърба си — малка кошница с инструменти.

Саменту много лесно преминаваше от зала в зала, от коридор в коридор, като с едно докосване отстраняваше каменни плочи в колони и стени, дето се намираха скрити врати. Понякога се колебаеше, но тогава четеше тайнствените знаци по стените и ги сравняваше със знаците по зърната на броеницата, която носеше на врата си.

След като вървя половин час, той се озова при съкровището; тук махна една плоча на пода и се спусна в залата, която се намираше отдолу. Залата беше ниска, но просторна, а таванът й се подпираше върху много ниски дебели колони.

Саменту сложи кошницата на земята, запали две факли, при светлината на които зачете надписите по стените.

„Въпреки грозния ми лик — гласеше един надпис, — аз съм истински син на боговете и гневът ми е страшен.

Под открито небе аз се превръщам в огнен стълб и сея мълнии. Затворен, аз съм гръм и унищожение и няма сграда, която може да устои на моята сила.

Само светена вода може да ме укроти; тя ме лишава от сили. Ала гневът ми се ражда не само от пламъка, но и от най-малката искра.

Всичко се прекланя и пада пред мене. Аз съм като тайфун, който изкоренява най-високите дървета и вдига камъните.“

— С една дума, всяко светилище си има своя тайна, която другите не знаят!… — каза си Саменту.

Той отвори една колона и извади от нея голямо гърне. Гърнето имаше капак, залепен с восък, и отверстие, през което дълъг тънък канап преминаваше вътре в колоната и завършваше неизвестно къде.

Саменту отряза парче от канапа, докосна го с факела и забеляза, че гори много бързо, като при това съска.

Той отвори предпазливо капака с помощта на нож и видя в гърнето нещо като пясък и камъчета с пепеляв цвят. Извади няколко камъчета и като се дръпна настрани, докосна ги с факлата. Мигновено избухна буен пламък и камъчетата изчезнаха; остана само гъст дим и неприятна миризма.

Саменту отново извади малко от пепелявия пясък, изсипа го върху каменния под, сложи в него парче от канапа, който намери в гърнето, и похлупи всичко това с тежък камък. После доближи факела, канапът започна да тлее и след миг — камъкът подскочи нагоре сред пламъци.

— В ръцете ми е вече тоя син на боговете!… — рече с усмивка Саменту. — Сега съкровищницата няма да се срути…

Той започна да минава от една колона на друга, да отмахва плочи и да вади отвътре скритите гърнета. Във всяко от тях имаше канапи, които Саменту прерязваше, а гърнетата слагаше настрани…

— Е — говореше жрецът, — негово величество би могъл да ми подари половината от тия съкровища или поне да направи сина ми номарх!… И положително ще го направи, понеже е великодушен владетел… Аз пък имам право най-малко на храма на Амон в Тива…

Като обезпечи по такъв начин долната зала, Саменту се върна в съкровищницата, а оттам премина в горната зала. Там също имаше надписи по стените, многобройни колони, а в тях гърнета с канапи, пълни с камъчета, които избухваха при досег с огъня.

Саменту преряза канапите, извади гърнетата от колоните и завърза в парцалче малко от сивия пясък.

После седна изморен. Шест от факлите бяха изгорели; нощта навярно наближаваше края си.

— Никога не съм допущал — каза си Саменту, — че тукашните жреци могат да имат този чуден материал… Та с него би могло да се разбиват асирийските крепости!… Но и ние не предаваме всичко на учениците си…

Изнурен, той почна да мечтае. Беше уверен, че ще заеме най-висок пост в държавата — по-висок от този, който заемаше Херхор.

Какво ще направи тогава?… Много нещо. Ще осигури мъдрост и богатства за своите наследници. Ще се постарае да разкрие тайните на всички храмове, което ще засили безгранично властта му и превъзходството на Египет над Асирия.

Младият фараон не вярва в боговете. Това ще го улесни да установи почитането на един бог, например на Озирис, и да обедини финикийците, евреите, гърците и либийците в една държава — Египет.

Едновременно ще пристъпи към изкопаване на канал между Червено и Средиземно море. Когато по дължината на канала издигне крепости и съсредоточи много войска, цялата търговия с непознатите народи от Изток и Запад ще падне в ръцете на египтяните.

Трябва също така да създаде собствена флота и египетски моряци… А преди всичко да смаже Асирия, която от година на година става по-опасна.

Трябва да ограничи своеволията и алчността на жреците… Нека бъдат мъдреци, нека живеят в охолство, но да служат на държавата, вместо да я използуват за себе си, както днес…

— Още през месец хатор — казваше си той — аз ще бъда властник!… Младият господар обича прекалено жените и войската, за да може да се занимава с управлението. А ако бъде бездетен, тогава син ми, моят син…

Саменту се опомни. Изгоряла бе още една факла и беше вече крайно време да напусне подземията.

Той стана, взе кошничката си и напусна залата над съкровищницата.

„Нямам нужда от помощници… — мислеше си той и се усмихваше. — Сам всичко обезпечих… аз сам… презреният жрец на Сет!…“

Беше преминал вече няколко десетки зали и коридори, когато изведнъж спря… Стори му се, че на каменния под на залата, в която влезе, вижда тънка ивица светлина…

За миг го обзе такъв страх, че угаси факлата. Но и ивицата на пода изчезна.

Саменту напрегна слух, но чуваше само ударите на пулса в собствената си глава.

— Привидяло ми се е!… — каза си той.

С разтреперани ръце извади от кошницата малък съд, където бавно тлееше прахан, и отново запали факлата.

„Много ми се спи!…“ — помисли Саменту.

Огледа се из залата и пристъпи до стената, в която имаше скрита врата. Натисна един гвоздей, но вратата не се отвори. Второ, трето натискане… нищо…

— Какво значи това? — каза си учуден.

Вече забрави за светлата ивица. Струваше му се, че му се е случило нещо ново, нечувано. Толкова стотици тайни врати бе отварял през живота си, толкова отвори и в Лабиринта, че просто не можеше да проумее защо тая се съпротивява.

Неочаквано отново го обзе страх. Той започна да тича от стена на стена и да опипва навсякъде тайните врати. Най-после една от тях се отвори. Саменту въздъхна дълбоко и се намери в една грамадна зала, както обикновено, с много колони. Неговата факла осветяваше само малка част от пространството; по-обширната тънеше в гъст мрак.

Тъмнината, гората от колони, а преди всичко непознаването на залата додадоха на жреца смелост. В тревогата му пламна искра от надежда: стори му се, че щом той не познава това място, тогава никой не го познава и никой няма да го намери…

Той се поуспокои малко и усети, че краката му се огъват. Затова седна. Но пак скочи и се заоглежда наоколо: сякаш искаше да провери дали действително го заплашва опасност и — откъде… От кой от тия тъмни ъгли ще излезе тя, за да се нахвърли върху него?

Саменту беше свикнал като никой друг в Египет с подземията, с тъмнината, с блуждаенето. Беше преживял и различни тревоги в живота. Но това, което изпитваше сега, беше нещо ново и толкова страшно, че жрецът се боеше да го нарече със същинското му име.

Най-после той събра с голямо усилие мислите си и каза:

— Ако наистина видях светлина… — ако наистина някой е изпозатворил вратите, тогава аз съм разкрит… В такъв случай какво?…

„Смърт!…“ — прошепна някакъв глас дълбоко в душата му.

Смърт?…

Пот изби по лицето му. Той спря да диша. И изведнъж го обзе безумен страх. Започна да тича из залата и да бие с пестник по стените, като търсеше изхода. Той забрави къде се намира и как попадна тук, загуби посоката, дори възможността да се ориентира с помощта на зърната от броеницата.

В същото време почувствува, че в него сякаш има двама души: единият почти обезумял, вторият — спокоен и мъдър. Мъдрият обясняваше, че може би всичко това му се привижда, че никой не го е разкрил, никой не го търси и че ще излезе оттук, стига да се съвземе малко. Но първият, обезумелият, не слушаше гласа на разсъдъка, а все повече надделяваше над своя противник.

О, ако можеше да се скрие в някоя колона!… Нека да търсят тогава… При все че навярно никой няма да го търси, нито намери, а той, след като се наспи, ще се овладее.

— Какво може да ми се случи тук? — говореше си и свиваше рамене. — Стига да се успокоя, тогава нека ме гонят из целия Лабиринт… За да ми пресекат всички пътища, необходими са няколко хиляди души, а да открият в коя зала се намирам — трябва някакво чудо!… Но да предположим, че ще ме хванат… Какво от това!… Вземам ето това флаконче, слагам го в устата си и за миг ще се озова толкова далеко, че вече никой няма да ме улови… Дори боговете…

Но въпреки тия разсъждения пак го обзе толкова страшна тревога, че втори път угаси факлата и разтреперан, с разтракани зъби, се прилепи към една от колоните.

— Как можах… как можах да вляза тук!… — говореше си той. — Та нямаше ли какво да ям… къде да се подслоня?… Явно е, че са ме открили. Та нали в Лабиринта има безброй зорки като кучета пазачи и само дете или глупак би могъл да смята, че ще ги измами…

Богатство… власт!… Нима има съкровище, за което си струва да дадем дори един ден от живота си?… А ето че аз, човек в разцвета на живота, изложих своя…

Стори му се, че чу как нещо тежко чукна. Скочи и… в дъното на залата зърна светлина!…

Да, истинска светлина — не привидение… Далече в стената, някъде в дъното на залата, имаше отворена врата, през която в тоя миг влизаха предпазливо няколко въоръжени хора с факли.

При тая гледка жрецът усети студ в краката, в сърцето, в главата… Той вече не се съмняваше, че не само е открит, но и преследван и обкръжен.

Кой ли го е издал!… Разбира се, само един-единствен човек: младият жрец на Сет, когото Саменту бе посветил доста подробно в плановете си. Сам изменникът би трябвало цял месец да търси пътя в Лабиринта; но ако се е споразумял с пазачите, могат да намерят Саменту за един ден…

В тоя миг първожрецът изпита чувства, познати само на хора, които са изправени пред лицето на смъртта. Той престана да се страхува, понеже неговите въображаеми тревоги изчезнаха пред лицето на фактите… И не само че се овладя, но дори се почувствува безкрайно по-високо от всичко живо… След малко вече няма да го заплашва никаква опасност!…

Мислите течаха през главата му с бързината и яркостта на мълнии. Той обгърна мислено целия си живот: работата, опасностите, надеждите, амбициите и всичко това му се стори нищожно. Каква полза, ако в тоя миг беше дори фараон или ако притежаваше скъпоценностите на всички царски съкровища?…

Всичко е суета, прах, дори по-лошо — илюзия.

Едно нещо е велико и истинско — смъртта…

Междувременно хората с факлите стигнаха вече средата на грамадната зала, като щателно оглеждаха колоните и кътчетата. Жрецът виждаше как лъщят остриетата на техните копия и разбра, че се колебаят, че се придвижват напред неохотно и със страх. На няколко крачки зад тях вървеше друга група хора, осветявани от една факла.

Саменту дори не чувствуваше към тях омраза, а само любопитство кой може да го е издал. Но и това не го интересуваше особено много; несравнимо по-съществен беше за него въпросът: защо човек трябва да умира и защо се е родил… понеже пред факта на смъртта целият живот, макар и да е бил най-дълъг и пребогат с преживелици, се съкращава в един болезнен миг.

Защо е така?… За какво е това?…

Опомни се от гласа на един от въоръжените хора:

— Тук няма никой и не може да има!…

Въоръжените хора се спряха. Саменту почувствува, че обича тия хора, които не искаха да вървят по-нататък, и сърцето му затуптя.

Бавно се приближи втората група хора, в която спореха.

— Как можеш, ваше достойнство, дори да предполагаш, че някой ще влезе тук?… — говореше един глас, разтреперан от гняв. — Нали всичките входове са охранявани… особено сега. А ако някой се промъкне тук, само гладна смърт го чака…

— И все пак погледни, ваше достойнство, как се държи Ликон — отговори втори глас. — Спи, а непрекъснато изглежда, като че ли усеща наблизо неприятел…

„Ликон?… — помисли Саменту. — Ах, това е гъркът, който прилича на фараона… Но какво виждам!… Мефрес го е довел тук!…“

В тоя миг спящият грък се хвърли напред и застана пред колоната, зад която се криеше Саменту. Въоръжените хора изтичаха след него и светлината на факлите им освети черния силует на жреца.

— Кой е тук?… — извика с дрезгав глас командирът.

Саменту излезе. Появата му направи толкова силно впечатление, че хората с факлите отстъпиха. Той би могъл да премине между тия изплашени хора и никой нямаше да го спре, но жрецът вече не мислеше за бягство.

— Е какво, лъжеше ли се моят ясновидец?… — извика Мефрес и протегна ръка. — Ето предателя!…

Саменту се приближи към него с усмивка и рече:

— Познах те по тоя възглас, Мефрес. Когато не си измамник, ти си глупак…

Присъствуващите се втрещиха. Саменту продължи със спокойна ирония:

— Впрочем в тоя момент ти си и измамник, и глупак. Измамник си, защото втълпяваш на пазачите на Лабиринта, че тоя негодник има дарбата да вижда от разстояние; а си глупак, понеже смяташ, че ще ти вярват. По-добре кажи направо, че и в храма на Птах се намират точните планове на Лабиринта…

— Това е лъжа!… — извика Мефрес.

— Попитай тия хора на кого вярват: на тебе или на мене? Аз съм тук, понеже намерих плановете в храма на Сет, ти пък дойде поради благоволението на безсмъртния Птах… — завърши със смях Саменту.

— Вържете тоя предател и лъжец!… — извика Мефрес.

Саменту отстъпи няколко крачки назад. Той извади бързо от дрехата си флакончето и като го вдигна към устата си, каза:

— Мефрес, ти до края на живота си ще останеш глупак… Хитър си само тогава, когато се касае за пари…

Той докосна флакончето до устата си и падна на пода.

Въоръжените хора се хвърлиха върху му, вдигнаха го, но беше вече мъртъв.

— Да остане тук, като другите… — каза пазителят на Лабиринта.

Всички напуснаха залата, като затвориха внимателно тайната врата. Скоро излязоха от подземията на Лабиринта.

Когато достопочтеният Мефрес се озова на двора, заповяда на жреците си да приготвят лектиките и незабавно се отправи за Мемфис заедно със спящия Ликон.

Зашеметени от необикновените събития, пазителите на Лабиринта ту се споглеждаха помежду си, ту гледаха подир свитата на Мефрес, която вече изчезваше сред жълт облак от прах.

— Не мога да повярвам — каза първожрецът-пазител, — че в наше време се намери човек, който влезе в подземията…

— Ваше достойнство забравя, че днес имаше трима посетители — добави един от младите жреци и го погледна изпод око.

— А-а… вярно!… — отговори първожрецът. — Нима боговете объркаха разума ми?… — добави той, като си търкаше челото и стискаше амулета, който висеше на гърдите му.

— И двамина избягаха — подсказа младият жрец: — комедиантът Ликон и благочестивият Мефрес.

— Защо не ме подсети там, в подземията!… — избухна началникът.

— Не знаех, че така ще стане…

— Горко ми!… — извика първожрецът. — Не началник, а вратар на тая сграда би трябвало да бъда… Предупреждаваха ни, че някой се опитва да влезе в Лабиринта, а аз не предотвратих това… А сега пък пуснах двама най-опасни, които ще доведат тук, когото пожелаят… О, горко ми!…

— Няма защо да се вайкаш, ваше достойнство — обади се друг жрец. — Нашият закон е ясен… Изпрати в Мемфис четирима или шестима наши хора и ги снабди с присъди. Останалото е тяхна работа…

— Но аз съм си загубил ума! — окайваше се първожрецът.

— Станалото — станало — прекъсна го не без иронии младият жрец. — Едно е сигурно, че хората, които не само влязоха в подземията, но дори се разхождаха из тях като в собствената си къща, не могат да живеят.

— Тогава определете шестима от нашата милиция…

— Разбира се!… Трябва да свършим с това! — потвърдиха жреците-пазители.

— Кой знае дали Мефрес не е действувал в разбирателство с предостойния Херхор? — прошепна някой.

— Стига! — извика първожрецът. — Ако намерим Херхор в Лабиринта, и спрямо него ще действуваме според закона. Но да предполагаме или да подозираме когото и да било — нямаме право… Нека писарите приготвят присъдите на Мефрес и Ликон, избраните хора час по-скоро да тръгнат по дирите им, а полицията да увеличи постовете. Също така да се провери сградата вътре че да се открие откъде е влязъл Саменту… Макар да съм уверен, че той няма да има скоро последователи…

След няколко часа шестима души тръгнаха за Мемфис.