Болеслав Прус
Фараон (28)

ВТОРА ГЛАВА

Светилището на Хатор посрещна Пентуер с големи почести. Низшите жреци излязоха на разстояние половин час път, за да приветстват госта. От всички чудотворни места на Долен Египет пристигнаха много пророци, първожреци и синове божии, за да чуят думите на мъдростта. Няколко дни по-късно дойдоха и първожрецът Мефрес, и пророкът Ментезуфис.

Почестите, оказани на Пентуер, се дължеха не само на това, че той беше съветник на министъра на войната и въпреки младостта си бе член на върховната жреческа колегия, но главно, че се беше прочул по целия Египет. Боговете му бяха дали свръхчовешка памет, красноречие и преди всичко чудния дар на ясновидството. Във всяко дело, във всеки предмет той съзираше нещо, скрито за другите хора, и умееше да го изложи по разбираем за всички начин.

Не един номарх или висш сановник при фараона, узнал, че Пентуер ще възглавява религиозните церемонии в храма на Хатор, завиждаше дори на най-скромния жрец, който можеше да чуе вдъхновения от боговете човек.

Духовниците, които излязоха на пътя да посрещнат Пентуер, бяха уверени, че тоя висш сановник ще пристигне с дворцова каляска или с лектика, носена от осем роби. Но какво беше учудването им, когато видяха сух аскет с гола глава, облечен в груба власеница, сам, възседнал ослица. Той ги поздрави с голямо смирение.

Когато го въведоха в светилището, Пентуер принесе жертва на богинята и веднага се отправи да разгледа мястото, където щеше да стане тържеството. От тоя момент никой не го видя, но в храма и в съседните дворове започна необикновено раздвижване. Докараха разни скъпоценни вещи, зърно, облекла, доведоха и няколкостотин селяни и работници, с които Пентуер се затвори в определения за него двор и се залови с подготовката.

След осем дни той съобщи на първожреците в храма на Хатор, че всичко е готово.

През цялото това време княз Рамзес, уединен в килията си, се отдаде на пост и молитва. Най-сетне един ден, в три часа след обяд, при него дойдоха двадесетина жреци, строени в две редици, и го поканиха на тържеството.

В преддверието на храма князът беше посрещнат от първожреците, които заедно с него изгориха благовония пред гигантската статуя на Хатор. После свиха в един страничен тесен и нисък коридор, в дъното на който гореше огън. Въздухът в коридора бе наситен с миризма на смола, която вреше в котел.

През едно отверстие в пода близо до котела долитаха ужасни човешки стонове и проклятия.

— Какво значи това?… — попита Рамзес един от жреците, които вървяха с него.

Жрецът не отговори нищо; доколкото можеше да се забележи, по лицата на всички присъствуващи се четеше вълнение и страх.

В тоя момент първожрецът Мефрес взе в ръце голяма лъжица, гребна от котела гореща смола и рече с висок глас:

— Така да загине всеки, който издаде свещена тайна!…

Като каза това, той изля смолата през отвора на пода, а от подземието се чу вик:

— Убийте ме… ако имате поне капка милост в сърцето си!… — стенеше гласът.

— Червеи да разядат тялото ти!… — каза Ментезуфис и също изля разтопена смола в отвора.

— Кучета… Чакали… — продължи да охка гласът.

— Огън да изгори сърцето ти, а прахът ти да бъде изхвърлен в пустинята — изрече следващият жрец и повтори церемонията.

— О, богове!… Нима може така да се страда?… — възкликна гласът от подземието.

— Дано душата ти, заклеймена от престъплението и позора, блуждае по ония места, където живеят щастливи хора… — каза друг жрец и също наля лъжица смола.

— Дано земята ви погълне!… Милост!… Дайте ми да си отдъхна…

Докато дойде редът на Рамзес, гласът в подземието замлъкна.

— Така боговете наказват предателите!… — обърна се към княза първожрецът на светилището.

Рамзес се спря и впи в него гневен поглед. Изглеждаше така, сякаш след малко ще избухне и ще зареже това сборище от палачи; но почувствува страх божи и мълчаливо тръгна след другите.

Сега гордият престолонаследник разбра, че съществува власт, пред която се огъват дори фараоните. Обхвана го отчаяние, искаше да избяга оттук, да се отрече от престола… Но той мълчеше и продължаваше да върви, заобиколен от жреците, които пееха молитви.

„Зная вече — помисли той — къде изчезват хората, които не се харесват на божиите слуги!…“

Това не намали ужаса му.

Процесията напусна тесния коридор, изпълнен с дим, и отново се намери под открито небе на някакво възвишение. Долу се простираше грамаден двор, заобиколен от три страни с едноетажна постройка вместо зидове. От мястото, където бяха застанали жреците, се спускаше надолу нещо като амфитеатър с пет широки площадки, по които човек можеше да се разхожда около двора или да слезе долу.

На двора нямаше никого, но от сградата надничаха някакви хора.

Първожрецът Мефрес, като най-старши между събраните, представи Пентуер на наследника. Добродушното лице на аскета така не съответствуваше на ужасите, които се вършеха в коридора, че князът се смая. За да каже нещо, той се обърна към Пентуер:

— Струва ми се, че вече сме се виждали някъде, благочестиви отче?

— Миналата година на маневрите при Пи-Байлос. Бях там с негово достойнство Херхор — отвърна жрецът.

Звучният и спокоен глас на Пентуер направи впечатление на княза. Той беше слушал вече някъде тоя глас, при някаква необикновена обстановка… Но къде и кога?…

Във всеки случай жрецът му направи приятно впечатление. Да можеше само да забрави стоновете на човека, когото обливаха със смола!…

— Можем да започнем — обади се първожрецът Мефрес.

Първожрецът излезе пред амфитеатъра и плесна с ръце. От едноетажната сграда изтича група танцьорки, а след нея излязоха жреци, които носеха музикални инструменти и една не особено голяма статуя на богиня Хатор. Музиката вървеше напред, след нея танцьорките играеха някакъв свещен танц и накрая жреци носеха статуята сред дим от благовония. Така обиколиха целия двор, като се спираха на всеки няколко крачки и молеха богинята за благословия, а злите духове — да напуснат мястото, където щеше да се състои тайнственото религиозно тържество.

Когато процесията се върна при постройката, Пентуер излезе напред. Висшите жреци, около двадесет-тридесет души, се струпаха около него.

— По волята на негово величество фараона — започна Пентуер — и със съгласието на върховните жречески власти предстои ни да посветим престолонаследника Рамзес в някои подробности от живота на египетската държава, известни само на боговете и на управляващите страната и светилищата. Зная, достойни отци, че всеки от вас би обяснил по-добре от мен тия неща на младия княз, защото сте изпълнени с мъдрост, а чрез устата ви говори богиня Мут. Но понеже на мене, който спрямо вас съм само ученик и прах, се падна това задължение, позволете ми да го изпълня под вашето достопочтено ръководство и надзор.

Шепот на задоволство се разнесе между почетените по тоя начин жреци. После Пентуер се обърна към княза:

— От няколко месеца, слуга божи Рамзес, както заблуден пътник търси пътя в пустинята, така и ти дириш отговор на въпроса: защо са намалели и намаляват приходите на негово величество фараона. Питал си номарсите и макар че те са ти обяснили според възможностите си, ти не си останал доволен, при все че тия сановници са надарени с най-висша човешка мъдрост. Обръщал си се и към главните писари, но въпреки усилията си тия хора, уплели се като птица в мрежа, сами не са могли да се измъкнат от трудностите, понеже разумът на човека, дори обучаван в училището за писари, не е в състояние да обхване цялата необятност на тия дела. Накрая, изморен от безплодните обяснения, ти си започнал да разглеждаш нивята на номесите, хората в тях и изработеното — дело на техните ръце, ала нищо не си видял, защото има неща, за които хората мълчат като камъни, но за тях ще ти разкаже дори камък, ако падне върху него озарението на боговете.

След като те разочароваха така всички умове и сили, ти се обърна към боговете. Бос, с посипана с пепел глава, ти дойде като каещ се в това велико светилище, където с помощта на молитви и лишения очисти тялото си и укрепи духа си. Боговете и по-специално могъщата Хатор чу твоите молби и през недостойната ми уста ще ти даде отговор, който трябва да запишеш дълбоко в сърцето си.

„Откъде знае той — мислеше в това време князът, — че аз съм разпитвал писарите и номарсите? Аха, казали са му Мефрес и Ментезуфис… Впрочем те всичко знаят!…“

— Послушай — продължаваше Пентуер — и аз ще ти открия с позволението на присъствуващите тука сановници какво е бил Египет преди четиристотин години през време на най-славната и най-благочестивата деветнадесета — тиванската — династия, а какво е днес…

Когато първият фараон от тая династия, Ра-Мен-Пехути Рамзес, поел властта на страната, доходите на държавното съкровище в зърно, добитък, пиво, кожи, скъпоценни метали и разни изделия възлизали общо на сто и тридесет хиляди таланта. Ако съществуваше народ, който би могъл да ни обмени всички тия стоки срещу злато, фараонът щеше да има годишно сто тридесет и три хиляди мини^[1] злато. А понеже един войник може да носи на гръб двадесет и шест мини товар, значи, за пренасянето на това злато щяха да бъдат необходими около пет хиляди войници.

Жреците почнаха да си шушукат, без да скриват учудването си. Дори князът забрави за изтезавания в подземията човек.

— Днес — говореше Пентуер — годишният доход на негово величество във всевъзможните плодове от тая земя възлиза само на деветдесет и осем хиляди таланта. Срещу него би могло да се получи толкова злато, че за пренасянето му биха били необходими само четири хиляди войници.

— Аз зная, че доходите на държавата са силно намалели — намеси се Рамзес. — Но защо?

— Бъди търпелив, слуга божи — отвърна Пентуер. — Не само доходът на негово величество е намалял…

През време на деветнадесетата династия Египет държеше под оръжие сто и осемдесет хиляди души. Ако по божие чудо всеки тогавашен войник би се превърнал в камъче, голямо колкото гроздово зърно…

— Това е невъзможно — прошепна Рамзес.

— Боговете могат всичко — строго промълви върховният жрец Мефрес.

— Или по-добре — продължи Пентуер, — ако всеки войник сложеше на земята един камък, щяхме да имаме сто и осемдесет хиляди камъка; погледнете сега, достойни отци, колко място биха заели тия камъни.

И той посочи с червеникавата си ръка един правоъгълник, начертан на двора.

— В тая фигура биха се поместили камъчетата, хвърлени от всички войници през времето на Рамзес I. Тая фигура има девет крачки дължина и около пет ширина. Тя е червена като кожата на египтяните, защото през ония времена цялата наша войска се е състояла само от египтяни…

Жреците отново почнаха да си шепнат. Князът се намръщи; стори му се, че това е укор към него, защото обичаше войниците-чужденци.

— Днес — продължи Пентуер — с големи усилия бихме могли да съберем сто и двадесет хиляди войници. И ако всеки от тях хвърлеше на земята своя камък, бихме могли да направим ето такава фигура… Гледайте, ваши достойнства…

До първия правоъгълник имаше втори със същата ширина, но значително по-къс. Той нямаше вече еднакъв цвят, а се състоеше от няколко ивици с различна багра.

— Тая фигура е около пет крачки широка, но е дълга само шест крачки. Държавата следователно е загубила грамаден брой войници, една трета от ония, които сме имали някога.

— Държавата има по-голяма полза от мъдростта на такива като тебе, пророче, отколкото от войската — обади се първожрецът Мефрес.

Пентуер се поклони пред него и продължи:

— В тая нова фигура, която представлява днешната армия на фараоните, виждате, ваши достойнства, покрай червената багра, която означава чистите египтяни, още три други ивици: черна, жълта и бяла. Те представляват наемната войска: етиопци, азиатци и либийци, както и гърци. Всички заедно са около тридесет хиляди души, но ни струват колкото петдесет хиляди египтяни…

— Би трябвало колкото е възможно по-скоро да се освободим от чуждестранните полкове!… — каза Мефрес. — Те ни струват скъпо, за нищо не могат да ни послужат, а учат населението ни на безбожие и дързост. Днес вече много египтяни не падат ничком пред жреците, дори не са малко тия, които си позволяват да крадат храмовете и гробниците… Затова вън наемниците!… — говореше разпалено Мефрес. — Те само причиняват вреди на страната, а съседите ни подозират във вражески намерения.

— Вън наемниците!… Да се разгонят бунтовните езичници!… — обадиха се жреците.

— Когато след години се качиш на престола — обърна се Мефрес към Рамзес, — ти ще изпълниш това свещено задължение към държавата и боговете…

— Да, изпълни го!… Освободи народа си от неверниците!… — викаха жреците.

Рамзес наведе глава и замълча. На лицето му не остана нито капчица кръв, чувствуваше, че земята се люлее под краката му.

Той да разгони най-добрата част от войската!… Той, който би искал да има два пъти по-голяма армия и четири пъти повече такива храбри наемни полкове!…

„Те нямат никаква милост към мене!…“ — помисли си той.

— Говори, пратенико на небето Пентуер — обади се Мефрес.

— И така, свети отци — продължи Пентуер, — ние се запознахме с два вида нещастия за Египет: намалели са доходите на фараона и неговата армия…

— Какво значение има армията!… — измърмори първожрецът и махна презрително с ръка.

— А сега по милост божия и с ваше позволение ще ви посоча защо е станало така и по какви причини съкровището и войската ще намаляват и за в бъдеще.

Князът повдигна глава и загледа Пентуер. Той вече не мислеше за изтезавания в подземието човек.

Пентуер направи двадесетина крачки покрай амфитеатъра, сановниците го последваха.

— Виждате ли тая дълга и тясна зелена ивица пред вас, която завършва с широк триъгълник? От двете страни на ивицата се намират варовици, пясъчници и гранит, а зад тях земи, покрити с пясък. По средата на ивицата тече струя, която в триъгълника се разделя на няколко ръкава…

— Това е Нил!… Това е Египет!… — заобаждаха се жреците.

— Вижте сега — прекъсна го развълнуваният Мефрес. — Разголвам ръката си… Виждате ли тия две сини жили от лакътя до юмрука ми?… Не е ли това Нил с неговите канали, който започва срещу алабастровите планини и тече чак до Фаюм?… А погледнете сега горната страна на китката ми: тук има толкова жили, на колкото ръкава се дели светата река зад Мемфис. А пръстите ми не напомнят ли броя на ръкавите, по които Нил се влива в морето?…

— Велика истина!… — викаха жреците и разглеждаха ръцете си.

— Ето това исках да ви кажа — продължи разпаленият първожрец. — Египет представлява… следа от ръката на Озирис… Тук, на тая земя, великият бог е опрял ръката си: в Тива е лежал божественият му лакът, пръстите му са достигнали морето, а Нил — това са неговите вени… Трябва ли да се чудим тогава защо наричаме тая страна благословена!

— Несъмнено — потвърдиха жреците — Египет е ясен отпечатък от ръката на Озирис…

— Нима — намеси се князът — Озирис има седем пръста на ръката си? Защото Нил се влива в морето през седем ръкава…

Настъпи глухо мълчание.

— Младежо — отвърна Мефрес с добродушна ирония, — нима ти смяташ, че Озирис не би могъл да има седем пръста, ако поиска?…

— Естествено!… — потвърдиха жреците.

— Продължавай по-нататък, знаменити Пентуер — обади се Ментезуфис.

— Вие имате право, ваши достойнства — започна отново Пентуер. — Тая струя и разклоненията й представляват Нил; тясната ивица зеленина, обкръжена от камъни и пясък, това е Горен Египет, а тоя триъгълник, пресечен от жилчици вода, е Долен Египет, най-обширната и най-богатата част на държавата ни.

В началото на деветнадесета династия целият Египет, от Катарактите на Нил до морето, е обхващал петстотин хиляди мери земя. А на всяка мера земя са живеели шестнадесет души: мъже, жени и деца. Но през следващите четиристотин години почти при всяко поколение Египет е губел част от тая плодородна земя…

Ораторът даде знак. Двадесетина млади жреци изтичаха от сградата и почнаха да сипват пясък върху различни точки на зеленината.

— При всяко поколение — продължи жрецът — плодородната земя е намалявала и нейната тясна ивица е ставала още по-тясна. Днес — тук той повиши глас — нашето отечество вместо петстотин хиляди мери има само четиристотин хиляди мери… С други думи, през царуването на две династии Египет е загубил земя, която е хранела близо два милиона души!…

Сред събраните отново настана тревожно брожение.

— А знаеш ли, слуга божи Рамзес, къде са тия поля, по които някога е расла пшеница и ечемик или са пасли стада?… Ти знаеш, че ги е засипал пясъкът на пустинята. Но казвано ли ти е защо е станало така?… Защото селяните, които от зори до тъмна нощ са се борили с кофа и плуг срещу пустинята, вече не достигат. Най-сетне знаеш ли защо вече не са достатъчни тия божи работници?… Къде се дянаха те? Какво ги отнесе от страната ни?… Причината са войните, които сме водили вън от пределите на родината. Нашите бойци побеждаваха неприятелите. Нашите фараони увековечаваха своите достолочтени имена чак по бреговете на Ефрат, а нашите селяни като впрегатен добитък носеха подире им храна, вода и други товари и с хиляди мряха по пътищата.

Затова именно, заради костите, пръснати из източните пустини, западните пясъци погълнаха земите ни и днес е необходим извънредно голям труд и много поколения, за да се изтръгне наново черната египетска земя изпод пясъчните могили…

— Слушайте!… Слушайте!… — извика Мефрес. — Някакъв бог говори през устата на тоя човек. Да, нашите триумфални войни бяха гробница за Египет…

Рамзес не можеше да събере мислите си. Струваше му се, че тия планини от пясък днес се сипят върху главата му.

— Казах — продължи Пентуер, — че е необходима много работа, за да се възроди наново Египет и да му се възвърнат някогашните богатства, погълнати от войната. Но дали имаме сили да направим това?…

Той отново направи двадесетина крачки край амфитеатъра; развълнуваните слушатели тръгнаха след него. Откак съществуваше Египет, никой още така ясно не беше представял нещастията на страната, макар че всички ги знаеха.

— По времето на деветнадесета династия Египет е имал осем милиона души население. Ако всеки човек, жена, старец и дете от онова време хвърляше ето на това място по зърно фасул, зърната щяха да образуват такава фигура…

Той посочи с ръка мястото в двора, където се намираха един до друг в два реда осем големи квадрата, направени от червен фасул.

— Тая фигура има шестдесет крачки дължина, тридесет широчина и както виждате, благочестиви отци, тя се състои от еднакви зърна; също като тогавашното население, което се е състояло само от чисти египтяни. А погледнете днес!…

Пентуер отиде малко по-нататък и посочи друга група квадрати с различен цвят.

— Виждате тая тук фигура, която също така има тридесет крачки широчина, но само четиридесет и пет дължина. Защо? Защото се състои само от шест квадрата, понеже днешният Египет няма вече осем, а само шест милиона жители…

При това обърнете внимание, че докато оная фигура се състои изключително от червен фасул, чисти египтяни, в тая има огромни ивици от черни, жълти и бели зърна. Защото както в армията ни, така и сред народа днес има много чужденци: черни етиопци, жълти сирийци и финикийци, бели гърци и либийци…

Изведнъж го прекъснаха. Жреците почнаха да го прегръщат, Мефрес плачеше.

— Не е имало досега такъв пророк!… — викаха те.

— Не мога да разбера кога е могъл да направи тия сметки!… — каза най-добрият математик в светилището Хатор.

— Отци! — рече Пентуер. — Не надценявайте заслугите ми. Някога в нашите светилища винаги по тоя начин е било представяно народното стопанство… Аз само изрових това, което са позабравили следващите поколения.

— Но сметките?… — попита математикът.

— Сметките се водят непрекъснато във всички номеси и светилища — отвърна Пентуер. — А общите суми се намират в двореца на негово величество…

— Но фигурите?… Фигурите!… — викаше математикът.

— Та нали на такива фигури са разделени нашите полета, а държавните земемери ги изучават в училищата.

— Не се знае на какво трябва да се възхищаваме повече в тоя човек: на мъдростта му или на неговото смирение!… — каза Мефрес. — О, не са ни забравили боговете, щом имаме такъв мъдрец между нас…

В тоя момент дежурният жрец, който бдеше от кулата на храма, призова присъствуващите на молитва.

— Довечера ще довърша обясненията — каза Пентуер. — Сега ще ви кажа само няколко думи.

Ще ме попитате вие, достопочтени, защо употребих зърна за тия фигури? Защото както зърното, хвърлено в земята, всяка година носи реколта за стопанина си, така и човек внася всяка година данъци в съкровището.

Ако в някой номес засадят два милиона зърна фасул по-малко, отколкото в миналото, реколтата ще бъде значително по-малка и стопаните биха имали слаби доходи. Същото е и с държавата: когато населението намалява с два милиона души, ще се намалят и доходите от данъци.

Рамзес слушаше внимателно, а после се отдалечи мълчаливо.