Болеслав Прус
Фараон (30)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Придружен от няколко офицери, княз Рамзес пътуваше на кон за Пи-Баст — славната столица на номеса Хабу.

Минал беше месец паони, започваше епифи (април-май). Слънцето се издигаше високо и предвещаваше най-лошия за Египет сезон на горещините. Дори сега на няколко пъти връхлиташе страшният вятър на пустинята; хората и животните падаха от зноя, а по полето и дърветата се сипеше сива пепел, под която растенията умираха.

Розите бяха обрани и от тях правеха розово масло; приключено беше прибирането на храните и втората коситба на детелината. Геранилата работеха с удвоена енергия и разливаха плодоносна вода по нивите, за да ги подготвят за нова сеитба. Почваше беритбата на смокините и гроздето.

Водите на Нил спаднаха, каналите станаха плитки и миришеха. Над цялата страна се носеше лек прах сред потоци от огнени слънчеви лъчи.

Въпреки това князът пътуваше доволен. Беше му омръзнал аскетичният живот в светилището; закопнял бе за пиршества, жени и глъч.

Освен това околността, макар равна и монотонно пресечена от мрежа канали, беше интересна. В номеса Хабу живееше друго население; жителите не бяха кореняци египтяни, а потомци на храбрите хиксоси, които някога бяха владели и управлявали Египет в течение на няколко века.

Чистокръвните египтяни презираха тая шепа прогонени завоеватели, но Рамзес ги гледаше с удоволствие. Те бяха едри и силни хора с горда осанка и мъжествена физиономия. Пред княза и офицерите не падаха ничком като египтяните, а ги гледаха без антипатия, но и без страх. Също така по плещите им не личаха белези от тояги, защото писарите бяха по-внимателни към тях: знаеха, че битият хиксос отвръща с бой, а понякога и убива потисника си. Най-сетне хиксосите се ползуваха и от благоволението на фараона, защото му даваха най-добрите войници.

Колкото повече свитата на престолонаследника се приближаваше към Пи-Баст, чиито храмове и дворци се виждаха в мъглата от прах като през воал, толкова околността ставаше по-оживена. По широкия друм и близките канали прекарваха добитък, пшеница, плодове, вино, цветя, хляб и множество други стоки за всекидневно употребление. Шумният и гъст поток от хора и стоки, които отиваха към града, наподобяваше празничното оживление край Мемфис, което тук беше обикновено явление. Около Пи-Баст през цялата година цареше панаирджийска врява, която стихваше само нощем.

Причината за това беше проста. Градът се славеше с древния си прочут храм на Астарта, който беше почитан от цяла Западна Азия и привличаше тълпи поклонници. Без преувеличение можеше да се каже, че всеки ден край Пи-Баст стануваха около тридесет хиляди чужденци: сасху или араби, финикийци, евреи, филистимци, хети, асирийци и други. Египетското правителство се отнасяше благосклонно към тия поклонници, защото му донасяха значителни приходи; жреците ги търпяха, а населението от няколко съседни номеса водеше с тях оживена търговия.

На един час път до града вече се виждаха глинените къщурки и опънатите върху голата земя палатки на поклонниците. И колкото повече човек се приближаваше до Пи-Баст, толкова броят на къщурките растеше, временните им обитатели ставаха по-многобройни. Едни готвеха навън, други купуваха разни стоки, които непрекъснато прииждаха, трети участвуваха в процесиите в храма. Ту тук, ту там се трупаха хора, за да гледат звероукротители, заклинатели на змии, атлети, танцьорки и фокусници.

Над цялото това сборище от хора се носеше зной и врява. При градската порта Рамзес бе посрещнат от придворните, а също и от номарха на Хабу и чиновниците. Въпреки учтивия тон посрещането беше толкова хладно, че учуденият наместник прошепна на Тутмозис:

— Какво значи това? Какво ме гледате, като че ли съм дошъл тук да съдя и наказвам?

— Защото, ваше достойнство — отговори любимецът, — приличаш на човек, който е бил при боговете.

Тутмозис казваше истината. Дали вследствие на аскетичния живот, дали от общуването с учени жреци или пък поради дългите размишления, князът се беше променил. Беше отслабнал, кожата му бе потъмняла, а от израза на лицето и от цялата му осанка лъхаше необикновена сериозност. За няколко седмици той бе остарял с няколко години.

На една от главните улици се беше струпала такава тълпа, че полицията трябваше да проправя път за престолонаследника и свитата му. Но тоя народ не приветствуваше княза, а се бе събрал пред един неголям дворец и сякаш очакваше някого.

— Какво е това? — попита Рамзес номарха, неприятно засегнат от равнодушието на множеството.

— Тук живее Хирам — отвърна номархът, — тирски княз, много милосърден човек. Всеки ден той раздава щедра милостиня и затова пред дома му се събират бедняци.

Князът се обърна на коня си, погледа и рече:

— Виждам тук и работници на фараона. Значи, и те идват за милостиня при финикийския богаташ?

Номархът мълчеше. За щастие наближаваха правителствения дворец и Рамзес забрави за Хирам.

Пиршествата в чест на княза продължиха няколко дни, но той не беше възхитен от тях. Нямаше весело настроение и на няколко пъти станаха неприятни инциденти.

Веднъж една от любовниците на княза, като танцуваше пред него, изведнъж се разплака. Рамзес я грабна в прегръдките си и я попита какво й е.

Отначало тя потръпваше и се страхуваше да каже, но после ласкавото отношение на престолонаследника я окуражи и потънала в сълзи, отговори:

— Ние, повелителю, сме твои жени, произхождаме от знатни родове и ни се полага съответното уважение…

— Разбира се — отговори князът.

— А твоят касиер ограничава разходите ни. Искаше дори да ни лиши от прислужнички, без които ние не можем нито да се изкъпем, нито да се срешем.

Рамзес повика касиера и му заповяда строго неговите жени да имат всичко, което отговаря на произхода и на високото им положение.

Касиерът падна ничком пред княза и обеща да изпълнява волята на жените.

Няколко дни по-късно пък избухна бунт между придворните роби, които се оплакаха, че ги лишават от вино.

Престолонаследникът заповяда да им се дава вино.

Но на другия ден, през време на прегледа на войската, при него се яви делегация от полковете, които най-покорно се оплакаха, че им е намалена дажбата месо и хляб.

Князът и тоя път нареди да се удовлетворят исканията на просителите.

След няколко дни рано сутринта го събуди силна врява пред двореца. Рамзес попита какво става. Дежурният офицер му съобщи, че са се събрали фараонови работници, които искат да им се заплати закъснялото възнаграждение.

Пак извикаха касиера и князът се нахвърли сърдито върху него.

— Какво става тук? — разкрещя се той. — Откак съм пристигнал, няма ден да не ми се оплаче някой. Ако още веднъж се повтори нещо подобно, ще проведа следствие и ще сложа край на престъпленията ти!…

Разтрепераният касиер отново падна по лице и застена:

— Убий ме, господарю!… Но какво да направя, когато касата ти, хамбарите и складовете са празни?…

Макар и силно разгневен, князът съобрази, че касиерът може би е невинен. Той му заповяда да си отиде и повика Тутмозис.

— Слушай — обърна се Рамзес към любимеца си, — тук стават неща, които не мога да проумея и с които аз не съм свикнал. Моите жени, робите, войската и фараоновите работници не получават това, което им се полага, или пък се ограничават разходите им. А когато попитах касиера какво значи това, той ми отговори, че в касата и в хамбарите нямаме вече нищо.

— Казал е истината.

— Как така… — избухна князът. — За пътуването ми негово величество отпусна двеста таланта в продукти и злато. Нима всичко това е пропиляно?…

— Да — отвърна Тутмозис.

— По какъв начин?… За какво?… — извика наместникът. — Та нали по целия път ни гощаваха номарсите?…

— Но ние им плащахме за това.

— Ах, лъжци, разбойници такива; уж ни приемат като гости, а после ни ограбват!…

— Не се сърди — каза Тутмозис. — Всичко ще ти обясня.

— Сядай.

Тутмозис седна и започна:

— Знаеш ли, че цял месец вече се храня от твоята кухня, пия от твоето вино и се обличам от твоя гардероб…

— Ти можеш да правиш това.

— Но никога не съм го правил преди: живеех, обличах се и се забавлявах на свои разноски, за да не тежа на съкровището ти. Вярно, че много пъти си плащал дълговете ми. Но това бяха само част от моите разходи.

— Остави дълговете.

— В такова положение — продължи Тутмозис — се намират двадесетина благородни младежи от твоя двор. Те се издържаха сами, за да поддържат блясъка на владетеля: но сега и те живеят като мене на твои разноски, защото нямат какво да харчат.

— Аз някога ще ги възнаградя.

— Затова — каза Тутмозис — вземаме от твоята каса, защото ни притиска немотията, същото вършат и номарсите. Ако можеха, те щяха да уреждат пиршества и приеми за тебе на своя сметка; но понеже нямат, приемат да плащаш. И сега ли ще ги наречеш лъжци?…

Князът се разхождаше замислен из стаята.

— Много прибързано ги осъдих — отвърна той. — Гневът като дим замъгли очите ми. Срамувам се от това, което казах, но не желая придворните ми, войниците и работниците ми да бъдат онеправдани… А понеже моите средства са изчерпани, трябва да вземем заем… Сто таланта вероятно ще ни стигнат, как мислиш?

— Мисля, че никой няма да ни заеме сто таланта — прошепна Тутмозис.

Наместникът го погледна високомерно.

— Така ли се отговаря на сина на фараона? — попита той.

— Прогони ме, ако искаш — каза Тутмозис с тъжен глас, — но аз казах истината. Днес никой няма да ни заеме, защото няма кой…

— А Дагон за какво е?… — учуди се князът. — Няма ли го в моя двор, умрял ли е?

— Дагон живее в Пи-Баст, но заедно с други финикийски търговци по цели дни прекарва в храма на Астарта на покаяние и молитви…

— Откъде у него такава набожност? Нима затова, че аз бях в светилището, и моят банкер смята за нужно да се съветва с боговете?

Тутмозис се въртеше на табуретката.

— Финикийците са разтревожени — каза той, — дори угнетени от новините…

— За какво?

— Някой е пуснал слух, че когато ваше височество се качиш на престола, финикийците ще бъдат прогонени, а имотите им конфискувани в полза на държавното съкровище…

— Е, все пак те имат още достатъчно време — усмихна се князът.

Тутмозис още се колебаеше.

— Чува се — каза той с притихнал глас, че здравето на негово величество (да живее вечно!…) се е силно разклатило напоследък.

— Това е лъжа! — прекъсна го разтревоженият княз. — Аз щях да зная…

— И все пак жреците правят тайно молебени за оздравяването на фараона — шепнеше Тутмозис. Аз зная това със сигурност.

Князът се спря смаян.

— Как така? — каза той. — Значи, баща ми е тежко болен, жреците се молят за него, а на мене не ми казват нищо?

— Чува се, че болестта на негово величество може да продължи цяла година…

Рамзес махна с ръка.

— Ех!… Слушаш празни приказки и ме тревожиш. Разправи ми по-добре за финикийците, то е по-интересно.

— Чул съм само това — продължи Тутмозис, — което знаят всички: че ваше величество, след като в светилището си се убедил, че финикийците причиняват вреди, си обещал да ги прогониш оттук.

— В светилището?… — повтори престолонаследникът. — А кой може да знае в какво съм се убедил и как-во съм решил в светилището?…

Тутмозис вдигна рамене и замълча.

— Нима и там има предателство?… — прошепна князът. — Във всеки случай ще ми доведеш — каза той високо. — Трябва да узная извора на тия лъжи и с помощта на боговете да им сложа край!

— Добре ще сториш, господарю — отвърна Тутмозис, — защото целият Египет е разтревожен. Днес вече човек няма от кого да заеме пари, а ако слуховете продължават, и търговията ще замре. Още отсега аристокрацията ни изпадна в немотия и не вижда изход, а твоят двор търпи лишения. След един месец същото може да сполети и двореца на негово величество…

— Млъкни — прекъсна го князът — и веднага извикай Дагон.

Тутмозис изтича бързо, но банкерът дойде у наместника едва вечерта. Той носеше на себе си бяло наметало на черни ивици.

— Да не сте полудели?… — извика престолонаследникът, като го видя. — Аз ей сега ще те развеселя… Нуждая се незабавно от сто таланта. Върви и не се показвай пред очите ми, докато не уредиш тая работа.

Ала банкерът закри очи и заплака.

— Какво значи това? — попита нетърпеливо князът.

— Господарю — отвърна Дагон и коленичи. — Вземи имота ми, продай мене и семейството ми… всичко вземи, дори живота ни вземи… Но сто таланта… откъде бих могъл да взема днес такова богатство?… Нито от Египет, нито от Финикия… — говореше разхълцан той.

— Сет ти е взел ума, Дагон! — засмя се престолонаследникът. — Нима и ти си повярвал, че мисля да ви прогоня?…

Банкерът за втори път падна пред краката му.

— Аз не зная нищо… Аз съм обикновен търговец и твой роб… Но толкова дни, колкото има между новолунието и пълнолунието, бяха достатъчни, за да бъда превърнат в нищо, а богатството ми в пепел…

— Но обясни ми какво значи това? — попита нетърпеливо престолонаследникът.

— Аз не бих съумял да ти разкажа, па дори и да можех, имам огромен печат на устата си… Днес само се моля и плача…

„Нима и финикийците се молят?“ — помисли князът.

— Не мога да ти направя никаква услуга, господарю мой — продължи Дагон, — но поне ще ти дам добър съвет… Тук, в Пи-Баст, е славният тирски княз Хирам, човек стар, мъдър и много богат… Извикай го, ерпатре, и му поискай сто таланта; може би той ще е в състояние да изпълни искането на ваше достойнство…

Понеже Рамзес не можа да изтръгне никакви обяснения от банкера, освободи го и обеща да повика Хирам.