Болеслав Прус
Фараон (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Задъхан от гняв, княз Рамзес се катереше по хълма, следван от Тутмозис. Перуката на контето се беше изкривила, изкуствената му брадичка бе паднала и той я носеше в ръка, а лицето му щеше да бъде бледно въпреки умората, ако върху него нямаше слой червило.

Най-сетне князът се спря на върха. От теснината долиташе войнишката глъчка и грохотът на бойните машини; отпред се простираше огромен къс от земята Госен, която все още се къпеше в блясъка на слънцето. И на човек му се струваше, че това не е земя, а златен облак, върху който мечтата е нарисувала пейзаж с бои от смарагди, сребро, рубини, перли и топази.

Престолонаследникът протегна ръка.

— Погледни — извика той на Тутмозис, — това там ще бъде моята земя, а това тук — моята войска… Но ето че най-високите сгради там са дворци на жреци, а тук — най-висшият военачалник е жрец!… Може ли да се търпи подобно нещо?…

— Винаги е било така — отвърна Тутмозис и се огледа страхливо.

— Лъжа! Та аз познавам миналото на тая страна, минало, което е скрито за вас. Главнокомандуващи на войската и господари на чиновниците са били само фараоните, поне най-енергичните между тях. Тия владетели не са си губили времето в жертвоприношения и молитви, а са управлявали държавата…

— Но щом е такава волята на негово величество… — възрази Тутмозис.

— Съвсем не е по волята на баща ми номарсите да управляват самоволно, а наместникът в Етиопия да се смята почти за равен на царя на царете. И не може да бъде по волята на моя баща армията му да отдава почит на два златни бръмбара само защото министърът на войната е жрец.

— Той е велик пълководец!… — прошепна още по-уплашен Тутмозис.

— Какъв ти пълководец!… Защото победил шепа либийски разбойници, които трябва да избягат само като видят престилките на египетските войници! Но я виж какво правят съседите ни. Израил бави изплащането на данъка и дава все по-малко. Хитрият финикиец всяка година изтегля по няколко свои кораба от нашата флота. На изток трябва да държим грамадна армия срещу хетите, а около Вавилон и Ниневия кипи движение, което се чувствува в цяла Месопотамия.

А какъв е резултатът от управлението на жреците? Такъв, че докато прадядо ми е имал сто хиляди таланта годишен доход и сто и шестдесет хилядна армия, баща ми има едва петдесет хиляди таланта доход и сто и двадесет хиляди войници…

И що за войска е това!… Ако не е гръцкият корпус, който поддържа дисциплината и пази египетските войници както куче стадото, те щяха да слушат само жреците, а фараонът би изпаднал до равнището на жалък номарх.

— Откъде знаеш това?… Откъде ти идват такива мисли?… — учуди се Тутмозис.

— Та нима аз не произхождам от жречески род? Нали жреци ме обучаваха, преди да стана престолонаследник? О, когато стана фараон, след баща си, дано да живее вечно, ще им стъпя на врата с крак, обут в бронзов сандал… И най-напред ще посегна на съкровищниците им, които винаги са били препълнени, но от времето на Рамзес Велики започнаха да набъбват и сега са така издути от златото, че от тях не се вижда съкровището на фараона.

— Горко ни, и на мен, и на теб! — въздъхна Тутмозис. — Ти имаш такива замисли, че тоя хълм би се огънал под тежестта им, ако ги чуваше и разбираше.

Но къде са твоите сили?… Твоите помощници!… Войници?… Воден от тая могъща класа, срещу тебе ще се изправи целият народ… А кой ще е с тебе? Князът се замисли. Накрая отвърна:

— Войската…

— Значителна част от нея ще тръгне подир жреците.

— Гръцкият корпус.

— Капка вода в Нил.

— Чиновниците.

— Половината от тях са жреци. Рамзес поклати тъжно глава и млъкна.

От върха двамата почнаха да се спускат по гол и каменист склон от другата страна на хълма. Внезапно Тутмозис, който бе излязъл малко по-напред, извика:

— Нима уроки паднаха върху очите ми?… Погледни, Рамзес!… Между тия скали се крие втори Египет!

— Това навярно е някакъв жречески чифлик, който не плаща данъци — отговори горчиво князът.

Долу, под краката им, се простираше плодородна долина във форма на вила, чиито зъбци се губеха между скалите. При единия зъбец се виждаха няколко къщурки, предназначени навярно за ратаите, и хубавият дом на собственика или управителя. Тук растяха палми, лози, маслини, смокини с открити корени, кипариси, дори млади баобаби. По средата течеше поток, а по склоновете на хълмовете на разстояние няколко-стотин крачки едно от друго се виждаха малки изкуствени езерца.

Когато слязоха между лозите, по които висяха узрели гроздове, двамата чуха женски глас, който зовеше някого, или по-скоро пееше тъжно:

— Къде си ти, кокошчице моя? Обади се, къде си, любима!… Избяга от мене, макар че сама те поя и храня с толкова чисто зърно, та дори робите въздишат за него… Къде си?… Обади се!… Помни, че нощта ще те свари навън и няма да намериш къщата, в която всички ти служат; а може би риж ястреб ще долети от пустинята и ще разкъса сърцето ти. Тогава напразно ще зовеш господарката си, както сега аз те зова… Обади се, защото ще се разсърдя и ще си отида, а ти ще трябва да се връщащ подире ми пеша…

Гласът се приближаваше към пътниците. Певицата беше на няколко крачки от тях, когато Тутмозис подаде глава между храстите и извика:

— Рамзес, погледни каква красива девойка!…

Князът, вместо да погледне, изскочи на пътечката и препречи пътя на момичето. Девойката наистина беше прекрасна, с гръцки черти на лицето. Кожата й имаше цвета на слонова кост. Изпод воала върху главата й се показваше буйна черна коса, събрана в кок. Беше облечена с дълга до земята бяла дреха, която повдигаше с едната си ръка; под прозрачната материя се виждаха момичешките й гърди, обли като ябълки.

— Коя си ти, девойко? — попита Рамзес. Суровите бръчки бяха изчезнали от челото му, очите му заискриха.

— О, Йехова!… Татко!… — извика девойката в ужас и се спря неподвижно на пътечката.

Постепенно обаче се успокои, а в кадифените й очи отново се върна обичайният израз на мека тъга.

— Откъде си се взел тук?… — попита тя Рамзес с леко разтреперан глас. — Виждам, че си войник, а на войниците е забранено да влизат тук.

— Защо им е забранено?

— Защото това е земя на голям господар, на Сезофрис…

— О-хо!… — усмихна се Рамзес.

— Не се смей, защото ей сега ще побледнееш. Господарят Сезофрис е писар на господаря Хайрес, който носи ветрилото над най-достойния номарх на Мемфис… Баща ми го е виждал и е падал ничком пред него.

— О-хо!… — повтаряше Рамзес и продължаваше да се смее.

— Думите ти са много дръзки — каза девойката и сви вежди. — Ако по лицето ти не личеше, че си добър, щях да помисля, че си грък наемник или разбойник.

— Още не е такъв, но може би някога ще стане най-големият разбойник, който е виждала тая земя — намеси се елегантният Тутмозис, като поправяше перуката си.

— А ти трябва да си танцьор — отвърна вече посмело момичето. — О! Дори съм сигурна, че съм те виждала на панаира в Пи-Байлос… като омагьосваше змии…

Двамата младежи изпаднаха в прекрасно настроение.

— А ти коя си? — попита Рамзес девойката и улови ръката й, но тя я дръпна веднага.

— Не бъди толкова смел. Аз съм Сара, дъщерята на Гедеон, управител на тоя чифлик.

— Еврейка?… — каза Рамзес и по лицето му премина сянка.

— Какво от това?… Какво от това?… — извика Тутмозис. — Да не мислиш, че еврейките са по-малко сладки от египтянките?… Те са само по-скромни и по-мъчнодостъпни, но това придава необикновена прелест на любовта им.

— Значи, вие сте езичници — рече Сара с чувство за собствено достойнство. — Починете си, ако сте изморени, наберете си грозде и си вървете с бога. Нашите ратаи не се радват много на такива гости.

Девойката поиска да си тръгне, но Рамзес я задържа.

— Стой… Ти ми се хареса и не можеш да ни оставиш така.

— Тебе те е обладал злият дух. Никой в тая долина не би посмял да ми говори по тоя начин… — възмути се Сара.

— Знаеш ли — намеси се Тутмозис, — тоя младеж е офицер в жреческия полк на Птах и е писар при писаря на един господар, който носи ветрилото над оня, дето носи ветрилото зад номарха на град Хабу.

— Сигурно е офицер — отвърна Сара, като гледаше замислено Рамзес. — А може би дори той самият е големец?… — добави тя и сложи пръст на устата си.

— Какъвто и да съм, твоята хубост надминава моя сан — каза внезапно Рамзес. — Но кажи, вярно ли е, че вие… че вие ядете свинско?…

Сара го погледна обидено, а Тутмозис се намеси:

— Вижда се, че ти никак не познаваш еврейките!… Знай тогава, че евреинът предпочита да умре, отколкото да яде свинско месо, което впрочем аз не смятам за много лошо…

— Но котки убивате, нали? — настояваше Рамзес, като стискаше ръцете на Сара и я гледаше в очите.

— И това са приказки… подли приказки!… — извика Тутмозис. — Можеше да ме попиташ мене за тия неща, вместо да плещиш глупости… Ами че аз съм имал три еврейки любовници…

— Досега говореше истината, но сега лъжеш — обади се Сара. — Еврейката не става любовница на никого! — добави тя гордо.

— Дори любовница на писар при такъв господар, който носи ветрилото над мемфиския номарх?… — попита Тутмозис с подигравателен тон.

— Дори…

— Дори любовница на самия господар, който носи ветрилото?…

Сара се поколеба, но отвърна:

— Дори.

— Значи, не би станала любовница и на самия номарх?…

Девойката отпусна ръце. Тя гледаше учудено ту единия, ту другия, устните й трепереха, а очите й се наляха със сълзи.

— Кои сте вие?… — попита тя разтревожена. — Слязохте тук от хълмовете като пътници, които искат хляб и вода… Но говорите с мене като високопоставени господари… Какви сте вие?… Твоят меч — обърна се тя към Рамзес — е обсипан със смарагди, а на шията си носиш огърлица, каквато няма в съкровищницата си дори нашият господар, милостивият Сезофрис…

— По-добре отговори ми дали ти харесвам!… — попита я настоятелно Рамзес, като стискаше ръката й и я гледаше нежно в очите.

— Хубав си като архангел Гавраил, но аз се боя от тебе, защото не зная кой си…

Внезапно иззад хълма долетя звук на тръба.

— Викат те — извика Тутмозис.

— Ами ако аз бях толкова голям господар, колкото вашият Сезофрис?… — попита князът.

— Ти наистина би могъл да бъдеш такъв… — прошепна Сара.

— Ами ако аз нося ветрилото над мемфиския номарх?

— Може би си дори толкова голям…

Някъде на хълма се обади втора тръба.

— Да вървим, Рамзес!… — настоя разтревоженият Тутмозис.

— Ами ако аз съм… престолонаследникът, ще дойдеш ли при мене, девойко? — попита князът.

— О, Йехова!… — викна Сара а падна на колене. В тоя миг от различни места затръбиха тревога.

— Да тичаме!… — извика отчаяно Тутмозис. — Не чуваш ли, че в лагера има тревога?…

Престолонаследникът свали бързо огърлицата от шията си, сложи я на Сара и каза:

— Дай това на баща си, купувам те от него… Прощавай, бъди здрава…

После я целуна горещо по устата, а тя прегърна краката му. Но той скочи, изтича няколко крачки, ала пак се върна и отново почна да обсипва с целувки лицето и гарвановочерната й коса, сякаш не чуваше нетърпеливите звуци на тръбите.

— В името на негово величество фараона призовавам те да вървиш след мене!… — изкрещя Тутмозис и хвана княза за ръката.

Завтекоха се натам, откъдето долитаха звуците на тръбите. От време на време Рамзес се олюляваше като пиян и извръщаше глава. Най-сетне почнаха да се катерят по насрещния хълм.

„И тоя човек иска да се бори с жреците!…“ — мислеше Тутмозис.