Болеслав Прус
Фараон (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През месец хояк — от средата на септември до средата на октомври — водите на Нил стигнаха най-високото си равнище, след това започнаха незабелязано да спадат. Из градините беряха тамариндите, фурмите и маслините, а дърветата цъфтяха втори път.

В това време негово величество Рамзес XII напусна слънчевия си дворец при Мемфис и е голяма свита потегли на няколко десетки украсени кораба към Тива, за да благодари на тамошните богове за добрия разлив и за да принесе жертва в гробниците на вечно живите си прадеди…

Достойният владетел се сбогува много благосклонно и топло със своя син и престолонаследник, но ръководството на държавните работи през отсъствието си повери на Херхор.

Княза Рамзес се засегна толкова дълбоко от това доказателство на недоверие у монарха, че цели три дена не излезе от вилата си и не прие никаква храна, а само плачеше. После престана да се бръсне и се пренесе в чифлика на Сара, за да избегне всяка среща с Херхор, а също и напук на майка си, която смяташе за причина на своите нещастия.

Още на другия ден Тутмозис го посети в тоя затънтен кът, като влачеше две лодки с музиканти и танцьорки и трета, пълна с кошници храна и цветя, и делви с вино. Но князът изгони музикантите и танцьорките и като отведе Тутмозис в градината, каза:

— Сигурно те е изпратила майка ми — да живее вечно! — за да ме откъснеш от еврейката… Кажи й обаче, че дори Херхор да стане не само заместник, а и син на моя баща, аз ще правя това, което ми харесва… Разбирам ги аз тия неща… Днес искат да ме лишат от Сара, а утре от властта… Но те ще разберат, че аз няма да се откажа от нищо.

Князът беше раздразнен. Тутмозис вдигна рамене и накрая отвърна:

— Както вихърът отнася птицата в пустинята, така гневът изхвърля човека на брега на несправедливостта. Нима трябва да се чудиш на жреците, загдето не се радват, че престолонаследникът е свързал живота си с жена от чужда земя и чужда вяра? Вярно е, че Сара не им харесва, и то най-вече, защото ти е единствена жена; ако ти имаше няколко жени, както всички млади благородници, никой нямаше да обърне внимание на еврейката. Но какво лошо са й сторили жреците?… Нищо. Напротив, дори един жрец я е защищавал от развилнялата се тълпа нападатели, които ти благоволи после да извадиш от затвора…

— А майка ми?… — пресече го престолонаследникът.

Тутмозис се засмя.

— Твоята достопочтена майка — продължи той — те обича като собствените си очи и сърце. Наистина и на нея не й харесва Сара, но знаеш ли какво ми каза веднъж?… Да съм ти отнемел Сара!… Виждаш ли каква шега е измислила?… Но и аз й отговорих с шега: „Рамзес ми подари цяла хайка ловни кучета и два сирийски коня, защото му бяха омръзнали; може някога да ми даде и любовницата си, която ще трябва да приема вероятно с нещо отгоре…“

— И наум да не ти идва това. Днес не бих дал Сара никому, и то тъкмо затова, че поради нея баща ми не ме провъзгласи за наместник.

Тутмозис поклати глава.

— Много се лъжеш — отвърна той. — Толкова се лъжеш, че дори почвам да се страхувам. Нима наистина не разбираш причините за това, че си в немилост пред фараона? Та тях ги знае всеки просветен човек в Египет…

— Нищо не знам…

— Толкова по-зле — каза смутено Тутмозис. — Значи, не знаеш, че от маневрите насам войниците, и особено гърците, във всяка кръчма пият за твое здраве…

— Та нали затова получиха пари?

— Да, но не за да викат с цяло гърло, че когато наследиш негово величество — да живее вечно! — щял си да започнеш голяма война, след която в Египет щели да настъпят промени… Какви промени?… И кой може да се осмели, докато фараонът е жив, да говори за плановете на неговия наследник?…

Князът се намръщи.

— Това е едно, но мога да ти кажа и още нещо — продължи Тутмозис, — понеже злото е като хиената: никога не ходи само. Ти знаеш ли, че между селяните се пеят песни за теб, за това как си освободил от затвора нападателите? И нещо по-лошо: говорят, че когато наследиш негово величество, щял си да премахнеш данъците… А трябва да добавя, че щом между селяните почне да се приказва за несправедливости и за данъци, винаги избухват вълнения. И или външен неприятел нахлува в отслабената държава, или Египет се разпада на толкова части, колкото номарси има… Най-сетне сам прецени: удобно ли е да бъде споменавано в Египет друго име по-често от името на фараона?… И някой, та който и да е той, да се изпречва между народа и нашия господар?… А ако ми позволиш, ще ти кажа как жреците гледат на тая работа…

— Разбира се, кажи…

— Един много мъдър жрец, който наблюдавал от върха на храма на Амон движението на небесните тела, измислил такава една притча: „Фараонът е слънце, а престолонаследникът луна. Когато луната се движи на разстояние зад светлия бог, имаме светъл ден и светла нощ. Но когато луната поиска да е много близко до слънцето, тогава тя изчезва сама и нощите стават тъмни. Ала ако се случи така, че луната застане пред слънцето, тогава настъпва затъмнение и настава страшна уплаха по целия свят…“

— И всички тия брътвежи — прекъсна го Рамзес — достигат до ушите на негово величество?… Горко ми!… По-добре да не бях се раждал син на фараон…

— Фараонът, който е бог тук на земята, знае всичко, но е достатъчно велик, за да не обръща внимание на пиянските възгласи на войниците или на шушуканията на селяните. Той знае, че всеки египтянин ще даде живота си за него, а ти най-напред.

— Говориш истината! — отвърна угрижено князът. — Но във всичко това аз виждам нова подлост и лицемерие на жреците — добави той живо. — Значи, аз засланям величието на нашия владетел, защото освобождавам невинните от затвора или не позволявам на моя арендатор да товари селяните с несправедлив данък?… А това какво е, когато негово достойнство Херхор се разпорежда с армията, назначава командири, преговаря с чужди князе, а заставя баща ми да прекарва дните си в молитви…

Тутмозис запуши уши и като затропа с крака, викна:

— Млъкни, стига вече!… Всяка твоя дума е светотатство… Държавата се управлява само от негово величество и каквото и да става по земята — то става само по негова воля. Херхор е слуга на фараона и върши това, което господарят му заповяда… Някога ти сам ще се убедиш в това… Дано само думите ми не бъдат разбрани лошо!…

Лицето на княза толкова помръкна, че Тутмозис прекъсна разговора и се сбогува бързо с приятеля си. А когато седна в лодката, покрита с балдахин и завески, той си отдъхна, изпи порядъчно голяма чаша вино и се замисли: „Брр!… Благодаря на боговете, че не са ми дали характера на Рамзес. Той е най-злочестият човек в най-щастливи условия… Би могъл да има най-красивите жени на Мемфис, а се държи само за една, за да дразни майка си! Всъщност той не дразни майка си, а всички тия девици и верни съпруги, които съхнат в копнеж, защото престолонаследникът, който на това отгоре е и прекрасен момък, не посяга на девствеността им или не ги принуждава към изневяра. Той би могъл не само да пие, но и да се къпе в най-хубаво вино, но вместо това предпочита простото войнишко пиво и сухата питка, натрита с чесън. Не разбирам откъде има този селяшки вкус. Дали достопочтената царица Никторис в критичен час не се е загледала в някой работник, когато се е хранел?…

Освен това Рамзес би могъл да не работи от сутрин до вечер. Ако искаше, щяха дори да го хранят най-знатни господа, техните жени, сестри и дъщери. А той не само че сам посяга към храната, но за голямо огорчение на благородната младеж сам се мие, сам се облича, а фризьорът му по цели дни лови птички и способностите му отиват нахалост.“

— О, Рамзес, Рамзес… — въздъхна контето. — Може ли при един такъв княз да се развива модата?… Та ние цяла година вече носим все едни и същи престилки, а пък перуките се задържат само благодарение на дворцовите сановници; защото Рамзес изобщо не иска да носи перука, пък за благородното съсловие това е страшно унижение.

И всичко това… брр… поражда тая проклета политика… О, колко съм щастлив, че не съм длъжен да отгатвам какво мислят в Тива или в Ниневия, че не съм принуден да се грижа за възнаграждението на войската, да пресмятам с колко души се е увеличило или намалило населението на Египет и какви данъци може да бъдат налагани. Страшно е да се каже, че твоят селянин не ти плаща толкова, колкото ти трябват и колкото харчиш, а колкото позволява прииждането на Нил. А пък татко Нил не пита моите кредитори какво им дължа аз…

Така размишляваше елегантният Тутмозис и подкрепяше угрижения си дух със златисто вино. А преди лодката му да стигне до Мемфис, налегна го толкова дълбок сън, че робите трябваше да пренесат на ръце господаря си до лектиката.

След заминаването на Тутмозис, което приличаше по-скоро на бягство, престолонаследникът се замисли дълбоко и дори почувствува известна тревога.

Като възпитаник на висшите жречески училища и член на най-висшата аристокрация, князът беше скептик. Той знаеше, че докато едни жреци се подготвят чрез дълъг пост и изтезаване на плътта си да призовават духове, други наричаха духовете миражи или измама. Той беше виждал също така как свещеният бик Апис, пред който падаше ничком целият Египет, неведнъж биваше налаган здравата с тояги от най-нископоставените жреци, които се грижеха за неговата паша и му водеха крави.

Най-сетне той разбираше, че баща му, Рамзес XII, който за простолюдието беше вечно жив бог и всемогъщ владетел на света, всъщност е човек като другите, само че малко по-болнав, отколкото старците на неговата възраст, и много ограничаван от жреците.

Князът знаеше всичко това и с много неща се подиграваше не само вътрешно, а и публично. Но неговото свободомислие се прекланяше пред неопровержимата истина, че никой не може да се шегува с титлите на фараона!…

Рамзес познаваше историята на своето отечество и помнеше, че в Египет на големците са били прощавани много неща. Големецът можеше да повреди някой канал, да убие тайно човек, да се подиграва тайно с боговете, да получава дарове от пратениците на чужди държави… Но два гряха бяха недопустими: издаване на жречески тайни и измяна на фараона. Този, който извършеше едното или другото, изчезваше безследно, понякога не веднага, а и след година дори, макар и да бе обкръжен от много слуги и приятели. Но къде се дяваше и какво ставаше с него?… За това никой не смееше дори да говори.

Ето защо, откак войниците и селяните започнаха да споменават името му и да разправят за неговите планове за промени в държавното управление и за бъдещи войни, Рамзес почувствува, че се намира на подобна наклонена хлъзгава плоскост. Когато мислеше за това, князът изпитваше чувството, че него, престолонаследника, го тласка насила някаква безименна тълпа от бедняци и бунтовници към върха на най-високия обелиск, откъдето човек може само да падне и да се превърне на пихтия.

По-късно, когато след дългия живот на баща си стане фараон, той ще има право и средства да извърши много такива дела, за които никой в Египет не би помислил без ужас, но днес трябва наистина да се пази, за да не бъде обявен за предател и бунтовник срещу основните закони на държавата.

В Египет имаше един признат владетел: фараонът. Той управляваше, той искаше, той мислеше заради всички и горко на онзи, който се осмелеше да изрази гласно някакво съмнение във всемогъществото на фараона, да заговори за някакви свои намерения или изобщо за някакви промени.

Плановете се изработваха само на едно място: в залата, където фараонът изслушваше мненията на членовете на придворния съвет и сам изразяваше своето мнение. Всички промени можеха да излязат само оттам. Там пламтеше единственият видим светилник на Държавната мъдрост, чиято светлина озаряваше целия Египет. Но и по тоя въпрос по-безопасно беше да се мълчи.

Всичките тия мисли преминаха като вихър през главата на престолонаследника, когато, седнал под кестена върху каменната пейка в градината на Сара, гледаше пейзажа наоколо.

Водите на Нил бяха вече спаднали малко и почнали да стават бистри като кристал. Но цялата страна все още продължаваше да изглежда като морски залив, гъсто осеян с острови, по които се издигаха сгради, зеленееха зеленчукови и овощни градини и тук-там китки високи декоративни дървета. Около всички тия острови стърчаха геранила с кофи и с тяхна помощ голи хора с бронзов цвят на кожата, с мръсни престилки и шапки черпеха вода от Нил и я изливаха в разположените едно над друго водохранилища.

Една такава местност се запечата особено силно в паметта на Рамзес. Това беше стръмен хълм, по чиито склонове работеха три геранила: едното черпеше вода от реката и я изливаше в най-ниското водохранилище, второто вадеше вода оттам и я издигаше няколко лакти по-високо, третото геранило преливаше водата оттук в най-високото водохранилище, което се намираше на върха на хълма. Там пък няколко също така голи хора черпеха водата с лейки и поливаха зеленчуковите лехи или с помощта на ръчни пръскала оросяваха дърветата.

Движенията на геранилата, които ту се снишаваха, ту се издигаха, наклоняването на кофите, движенията на пръскалата — всичко това ставаше толкова ритмично, че хората, които работеха тук, можеше да бъдат сметнати за автомати. Никой от тях не говори на съседа си, не сменя мястото си, не се озърта, само се навежда и изправя все по един и същи начин от сутрин до вечер, месец след месец — навярно от детинство до смърт.

„Ето такива твари — помисли князът, като наблюдаваше работата на земеделците, — такива твари искат да ме направят изпълнител на своите миражи… Какви промени в държавата могат да искат те? Сигурно тоя, който черпи вода от по-долния кладенец, иска да премине при по-горния или вместо да полива лехите с ведро, да оросява дърветата с пръскало?…“

При мисълта, че той, престолонаследникът, не стана наместник на фараона поради приказките на такива именно същества, които цял живот се клатушкат над ямите с мътна вода, Рамзес бе обзет от ярост и потиснат от чувството на унижение.

В тоя миг чу тихо шумолене между дърветата — и върху раменете му се сложиха две нежни ръце.

— Какво има, Сара? — попита князът, без да обърне глава.

— Тъжен ли си, господарю мой?… — отвърна тя. — Дори и Мойсей не се е зарадвал толкова, когато видял обетованата земя, колкото аз, когато ти ми каза, че идваш тук, за да живееш с мене. Но ето цяло денонощие откак сме заедно, а нито веднъж не видях усмивката ти. Дори не ми говориш, а ходиш мрачен, не ме галиш нощем, а само въздишаш.

— Имам грижи.

— Сподели ги с мене. Мъката е като съкровище, дадено ни да го пазим. Докато го пазим сами, дори сънят бяга от нас и ни става по-леко едва когато намерим втори пазач.

Рамзес я прегърна и я настани до себе си на пейката.

— Когато селянинът не успее да прибере реколтата от полето преди прииждането на реката — каза той с усмивка, — помага му жена му. Тя му помага и да дои кравата, носи му храна, мие го, когато се върне вечер от работа. Оттук произхожда и вярата, че жената може да облекчи грижите на мъжа.

— А ти не вярваш ли в това, господарю?…

— Дори жена, мъдра и властна като… моята майка, не може да облекчи грижите на престолонаследника — отвърна Рамзес.

— За бога! Кажи ми какви са тия грижи? — настоя Сара, като се притискаше до рамото на престолонаследника. — Според нашите предания Адам напуснал рая заради Ева, а пък той е бил най-великият владетел на най-красивото царство…

Князът се замисли и след малко започна:

— И нашите мъдреци учат, че много мъже са се отказвали от почести заради жена. Но не се е чуло никой да се е издигнал благодарение на жена; освен може би някой военачалник, на когото фараонът е дал дъщеря си с голяма зестра и висока служба. Жената не може да помогне на човека нито да се издигне на по-висок пост, нито да се избави от грижи.

— Защото може би не обича така, както аз те обичам, господарю… — прошепна Сара.

— Зная, че ти ме обичаш извънредно много… Ти никога не си искала от мене подаръци, нито си покровителствувала хора, които не се колебаят да дирят кариера дори под леглата на княжеските любовници. Ти си по-кротка от агне и тиха като нощ над Нил. Целувките ти са като благовоние от страната Пунт, а прегръдката ти — сладка като съня на изнурен от работа човек. Аз нямам мярка за твоята красота, нито думи за твоите добродетели. Ти си чудо между жените, чиито устни са пълни с тревога, а любовта им струва скъпо. Но при цялото си съвършенство с какво можеш да облекчиш моите грижи? Нима ще наредиш негово величество да предприеме голям поход на Изток, а мене да ме провъзгласи за главнокомандуващ? Ще ми дадеш ли поне корпуса „Менфи“, за който бях молил, или ще ме назначиш управител от името на фараона на Долен Египет? Нима ще направиш така, че всички поданици на негово величество да мислят и чувствуват като мене — неговия най-верен слуга?…

Сара отпусна ръце на коленете си и прошепна тъжно:

— Вярно е, че не мога … Нищо не мога!…

— Напротив, много можеш!… Можеш да ме развеселиш — отвърна усмихнато Рамзес. — Зная, че си се учила да танцуваш и да свириш. Затова свали тия дълги дрехи, които подхождат на жриците-пазителки на огъня, и се облечи в прозрачен воал като… финикийските танцьорки… И така танцувай и ме милвай, както те…

Сара го хвана за ръцете и с плам в очите викна:

— Та ти, значи, имаш работа с такива разпуснати жени?… Кажи… Нека сама да разбера бедата си… А после ме изпрати при баща ми, в нашата пустинна долина, където по-добре да не те бях виждала никога!…

— Хайде, хайде, успокой се — каза князът, като си играеше с косите й. — Нали съм принуден да виждам танцьорки ако не на пиршества, поне на тържества или при богослужение в храмовете. Но всички те заедно не ме интересуват толкова, колкото ти сама. Та и коя ли от тях би могла да се сравни с тебе? Ти имаш тяло като статуята на Изида, издялана от слонова кост, а всяка от тия танцьорки има някакъв недостатък, Едни са прекалено пълни, други имат слаби крака и грозни ръце, а случват се и такива, които носят чужди коси. Коя от тях може да се сравни с тебе?… Ако беше египтянка, всички храмове щяха да се надпреварват да те вземат за предводителка на хора си. Какво говоря: ако се появиш и сега в Мемфис с прозрачна рокля, жреците биха се помирили с тебе, стига само да се съгласиш да участвуваш в религиозните процесии.

— На нас, дъщерите на Юда, не е позволено да носим нескромни дрехи…

— Нито да танцувате, нито да пеете?… Защо тогава си учила всичко това?

— Нашите жени и момичета танцуват само за слава на бога, а не за да сеят зърната на похотливостта в мъжките сърца. А пеем… Почакай, господарю мой, аз ще ти пея…

Тя стана от пейката и тръгна към къщи. Скоро се появи отново, а зад нея вървеше едно младо момиче с изплашени черни очи, с арфа в ръце.

— Коя е тая девойка? — попита князът. — Чакай, чакай, виждал съм някъде тоя поглед?… Ах, да, тук последния път тая изплашена девойка ме наблюдаваше иззад храстите…

— Това е моята сродница и прислужница Естер — отвърна Сара. — Вече цял месец, откак живее при мен, но се бои от тебе, господарю, та затова бяга. Възможно е някога да те е наблюдавала иззад храстите.

— Можеш да си отидеш, дете мое — обърна се князът към вцепененото от страх момиче, а когато то се скри зад дърветата, добави: — И тя ли е еврейка?… Ами тоя пазач на къщата ти, който ме гледа както овен крокодил?

— Това е Самуил, син на Ездра, също мой сродник. Взех го на мястото на негъра, когото ти, господарю, освободи. Та нали ми позволи да си избирам слугите?…

— Да, разбира се! Тогава навярно и надзирателят на ратаите е евреин, защото кожата му е жълта и гледа също така покорно, както никой египтянин не би могъл да гледа.

— Той се нарича Иезекиил, син на Рубен, сродник на баща ми — отговори Сара. — Не ти ли харесват тия хора, господарю?… Това са много верни твои слуги.

— Дали ми харесват! — рече унило князът, като барабанеше с пръсти по пейката. — Той не се намира тук, за да ми харесва, а за да пази твоя имот… Тия хора съвсем не ме интересуват… Запей, Сара…

Сара коленичи на моравата в краката на княза, взе няколко акорда на арфата и започна:

— „Къде има човек без грижи? Къде е тоя, който, преди да си легне, би могъл да рече: това бе ден, прекаран без тъга? Къде има човек, който, лягайки в гроба, може да каже: животът ми изтече без болести и тревоги, като тиха вечер край Йордан!

Но колко много са тия, които всеки ден обливат хляба си със сълзи, а къщите им се изпълват с въздишки.

Плачът е първият глас, който издава човек на тая земя, а стонът — последно сбогуване. Пълен с огорчения влиза той в живота, пълен със съжаление слиза към мястото за вечен покой и никой не го пита къде би искал да остане.

Къде е тоя, който не е изпитал горчивината на съществуването? Може ли това да бъде дете, чиято майка е била грабната от смъртта, или бебе, което не е познало майчина гръд, защото гладът я е изсмукал, преди то да успее да прилепи устните си до нея.

Къде има човек, сигурен в своята съдба, който би гледал утрото си без страх? Нима тоя, който работи на полето, не знае, че дъждът не зависи от неговата воля и че не той сочи пътя на скакалците? Нима търговецът не предава богатството си на ветровете, които идват неизвестно откъде, а живота си не поверява на вълните над морската бездна, която поглъща всичко и нищо не връща?

Къде има човек без тревога в душата? Може ли да е такъв ловецът, затекъл се подир бърза сърна, а среща на пътя си лъв, който се смее на неговата стрела? Може ли да е войникът, който през труд и мъки крачи към слава, а среща гора от остри копия и жадни за кръв бронзови мечове? Може ли да е такъв някой велик цар, който под пурпурната мантия носи тежка ризница и с будно око следи войските на мощните си съседи, а ухото му лови всеки шумол на завесата, за да не го изненада измяната в собствената му шатра?

Навсякъде и всякога човешкото сърце е препълнено със смут. В пустинята го заплашва лъв и скорпион, в пещерите — дракон, между цветята — отровна змия. Когато слънцето свети, алчен съсед обмисля как да му отнеме от земята, нощем ловък крадец опипва вратата към неговия килер. В детството си е безпомощен, на старини — немощен, а в разцвета на силите си е обкръжен от опасности, както китът от водната бездна.

Затова, о господи, създателю мой, към тебе се обръща измъчената човешка душа. Ти си я изпратил на тоя свят, пълен със засади. Ти си вселил в нея страха от смъртта, ти си преградил всички пътища към покоя освен този, който води към тебе. И както детето, което не умее да ходи, се хваща за полата на майка си, за да не падне, така жалкият човек протяга ръце към твоето милосърдие и намира упование…“

Сара млъкна, князът се замисли, а след малко каза:

— Вие, евреите, сте мрачен народ. Ако в Египет вярваха в това, което учи вашата песен, никой край брега на Нил нямаше да се смее. Богатите щяха да се скрият от страх в подземията на храмовете, а народът, вместо да работи, щеше да избяга в пещерите и там напразно да чака милост.

Нашият свят е друг: всичко можеш да имаш в него, но всичко трябва да постигнеш сам. Нашите богове не помагат на мекошавите. Те слизат на земята едва когато героят, който се е решил да извърши свръхчовешко дело, изчерпи всичките си сили.

Така е станало и с Рамзес Велики, когато се хвърлил сред две хиляди и петстотин неприятелски колесници, във всяка от които имало по трима бойци. Едва тогава безсмъртният Амон му подал ръка и довършил погрома. Но ако вместо да се бие, беше чакал помощта на вашия бог, отдавна вече египтянинът щеше да ходи по бреговете на Нил само с ведро и тухла, а презрените хети — с папируси и тояги!

Затова, Саро, по-скоро твоята красота ще разпръсне грижата ми, отколкото твоята песен. Ако постъпвах така, както учат еврейските мъдреци, и чаках помощ от небето, виното щеше да бяга от устата ми, а жените — от дома ми.

И преди всичко нямаше да бъда наследник на фараона, както заварените ми братя, единият от които не може да прекоси стаята, без да се опира на двама роби, а вторият се катери по дърветата!…