Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Фараон | |
Faraon | |
Болеслав Прус | |
Автор | Болеслав Прус |
---|---|
Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
Първо издание | 1897 г. |
Оригинален език | полски |
Жанр | роман |
Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
Фараон в Общомедия |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта „Моята библиотека“
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На другия ден Рамзес изпрати негъра си в Мемфис със заповеди, а към обед в чифлика на Сара пристигна голяма лодка, пълна с гръцки войници с високи шлемове и лъскави ризници.
По команда шестнадесет души, въоръжени с щитове и къси копия, слязоха на брега и се строиха в две редици. Те вече щяха да тръгнат към къщата на Сара, когато ги спря втори пратеник на княза и им заповяда войниците да останат на брега, а при престолонаследника да отиде само командирът им Патрокъл.
Войниците се спряха и застанаха неподвижни като два реда колони, обковани с блестящ метал. Подир пратеника тръгна само Патрокъл; той носеше шлем с пера и пурпурна туника, върху която имаше златна ризница, украсена на гърдите с изображение на женска глава, със змии вместо коса.
Князът прие знаменития генерал до портата на градината. Той не се усмихна както обикновено, дори не отговори на ниския поклон на Патрокъл, а каза със студен израз:
— Кажи, ваше достойнство, на гръцките войници от моите полкове, че аз няма да правя с тях учение, докато негово величество, нашият господар, не ме провъзгласи втори път за техен вожд. Те загубиха тая чест, като си позволиха да вдигат по кръчмите възгласи, подобаващи само на пияници, а оскърбителни за мене. Обръщам също така внимание на ваше достойнство, че гръцките полкове са недостатъчно дисциплинирани. Войниците от тоя корпус говорят за политика по обществени места, за някаква възможна война, а това е равно на предателство. По такива въпроси може да говори само негово величество фараонът и членовете на върховния съвет. А ние, войниците и слугите на нашия повелител, независимо какъв пост заемаме, можем само да изпълняваме заповедите на най-милостивия ни владетел и… винаги да мълчим. Моля, ваше достойнство, да съобщите тия забележки на моите полкове. Пожелавам на ваше достойнство успехи във всичко.
— Ще бъде така, както казахте, ваше достойнство — отговори гъркът.
После се обърна кръгом и изпънат, тръгна към лодката, като подрънкваше с оръжието си.
Той знаеше за приказките на войниците по кръчмите и в тоя миг разбра, че на престолонаследника, когото войската боготвореше, се е случила някаква неприятност. Затова, когато стигна при останалите край брега шепа въоръжени хора, той си придаде силно разсърден вид, размаха яростно ръце и викна:
— Храбри гръцки войници!… Крастави кучета, дано проказа ви разяде!… Ако отсега нататък някой гръцки войник спомене по кръчмите името на престолонаследника, ще му строша делва о главата, а парчетата й ще натъпча в гърлото му и… вън от полка!… Всеки, който се провини, ще пасе свинете на египетските селяни, а в шлема му кокошки ще снасят яйца. Такава съдба очаква ония глупави войници, които не знаят да си държат езика. — А сега: наля-во! Кръ-гом! И марш към лодката, дано чумата ви измори! Войникът на негово величество трябва преди всичко да пие за здравето на фараона и за успеха на негово достойнство министъра на войната, Херхор. Да живеят вечно!…
— Да живеят вечно!… — повториха войниците. Всички се качиха на лодката навъсени. Но като наближиха Мемфис, намръщеното чело на Патрокъл се проясни. Той заповяда да запеят песента за дъщерята на жреца, която толкова много обичала войската, че слагала в леглото си кукла, а сама прекарвала цели нощи в караулната будка.
В такта на тая песен се маршируваше най-добре, а и веслата гребяха най-живо.
Надвечер в чифлика на Сара пристигна втора лодка, от която слезе главният управител на имотите на Рамзес.
Князът прие и тоя сановник при портата на градината — може би от строгост, а може би за да не го принуждава да влиза в дома на своята наложница еврейка.
— Исках да те видя — каза престолонаследникът — и да ти кажа, че между моите селяни се бръщолевят глупави измислици за намаляване на данъците или нещо такова… Желая всички селяни да узнаят, че аз няма да намаля данъците им. Ако пък някой въпреки това предупреждение продължи да упорствува поради глупостта си и да приказва за данъците, ще получи тояги…
— Няма ли да е по-добре, ако плати глоба… утен или драхма, както ваше достойнство заповядате — подхвърли главният управител.
— И това може, но на по-упоритите — и тояги.
— Осмелявам се да съобщя на ваше достойнство — зашепна управителят, като стоеше непрекъснато наведен в поклон, — че известно време селяните наистина говореха за премахване на данъците, подбуждани от някакъв непознат човек. Но от няколко дни изведнъж утихнаха…
— Е, в такъв случай може да мине и без тояги — забеляза Рамзес.
— Освен като предпазна мярка — подхвърли управителят.
— Не е ли жалко за тоягите?
— От тая стока винаги имаме в изобилие.
— Във всеки случай… умерено — напомни князът. — Не желая… в никакъв случай не желая да стигне до ушите на негово величество, че измъчвам селяните без причина. За бунтовни приказки трябва да се бие и да се налагат парични глоби, но когато няма повод, може да се прояви великодушие.
— Разбрах — отвърна управителят, като гледаше княза в очите. — Нека викат, колкото трябва, за да не си шушукат богохулства…
И двата разговора на престолонаследника — с Патрокъл и с управителя, бързо обиколиха Египет.
След като управителят си замина, князът се прозина, огледа се наоколо с отегчен поглед и си каза:
— Направих, каквото можах… А сега няма да върша нищо, стига да мога да се въздържа…
В тоя миг откъм стопанските сгради на чифлика долетяха до княза тихи стонове и чести удари. Рамзес обърна глава и видя, че надзирателят над ратаите, Иезекиил, син на Рубен, налага с тояги един от подчинените си, като в същото време го успокоява:
— Тихо де!… Млъкни де, животно такова!…
А битият слуга лежеше на земята и запушваше уста с ръка, за да не вика.
В първия миг князът се хвърли като пантера към сградите, но се спря внезапно.
— Какво мога да му сторя… — прошепна си той. — Та нали това е чифлик на Сара, а тоя евреин е неин сродник…
Той прехапа устни и се скри между дърветата; наказанието и без това беше наложено.
„Значи, така управляват стопанството тия покорни евреи?… — помисли си князът. — Значи, така?… Мене ме гледа като подплашено куче, а бие слугите? Дали всички са такива?…“
И за пръв път в сърцето на Рамзес се пробуди съмнение, че и Сара може би само се преструва на добра, а всъщност да го лъже.
В душата на Сара наистина ставаха някои промени.
В първия миг, когато срещна в пустинната долина княза, Рамзес й хареса. Но това чувство се смълча изведнъж под влияние на оглушителната вест, че красивият момък е син на фараона и престолонаследник. А когато Тутмозис постигна споразумение с Гедеон за отвеждането й в дома на княза, Сара изпадна в състояние на пълно замайване.
Тя не би се отказала от Рамзес срещу каквито и да било богатства, дори ако това би й струвало живота, но не можеше да се каже, че тогава вече го обичаше. Любовта изисква свобода и време, за да разцъфнат най-прекрасните й цветя, а пък на Сара не й оставиха нито време, нито свобода. Един ден тя срещна княза, а на другия я грабнаха, почти без да я питат какво мисли, и я докараха в тая вила край Мемфис. А след няколко дни тя стана любовница, учудена, изплашена, без да проумява какво става с нея.
Освен това, още неуспяла да привикне с новия си живот, тя се разтревожи от ненавистта на околното население към нея — еврейката, после дойде посещението на някакви непознати знатни жени, най-сетне нападението срещу чифлика.
Това, че Рамзес се застъпи за нея и искаше да се хвърли върху нападателите, я уплаши още повече… Тя губеше съзнание при мисълта, че се намира в ръцете на един толкова невъздържан и могъщ човек, който, ако пожелае, има право да пролива чужда кръв, да убива…
Сара изпадна в отчаяние: като слушаше заплашителните заповеди на княза, когато нареждаше на слугите да се въоръжат, струваше й се, че ще полудее… Но една дребна случка или по-скоро една думичка, подхвърлена тогава, отрезви Сара и придаде нова насока на чувствата й.
Князът, смятайки, че тя е ранена, дръпна превръзката от главата й, но като видя, че мястото е само натъртено, извика:
— Та това е само синина?… Колко променя лицето тая синина!…
При тази думичка Сара забрави болката и тревогата си. Обхвана я ново безпокойство: значи, тя толкова се е променила, та това учуди княза?… А пък той наистина се беше само учудил!…
След няколко дни синината изчезна, но в душата на Сара останаха и се разраснаха непознати дотогава чувства. Тя почна да ревнува Рамзес и да се бои, че той ще я изостави.
И още една грижа я измъчваше: че се чувствува слуга и робиня на княза. Наистина тя беше и искаше да му остане най-вярна слугиня и най-предан, неразделен като сянка роб. Но в същото време жадуваше той да не се отнася с нея като господар и владетел, поне когато я милва.
Нали тя беше негова, а той неин? С какво право всъщност той не показва, че поне мъничко й принадлежи, а с всяка дума и жест дава да се разбере, че ги дели пропаст?… Каква? Та нима тя не го държеше в обятията си? Нима той не целуваше устата и гърдите й?…
Един ден князът дойде при нея с куче. Той стоя само няколко часа, но през цялото време кучето лежа в краката му, на мястото на Сара, и когато тя пожела да седне там, кучето изръмжа… а князът се смееше и ровеше с пръсти в козината на нечистото животно по същия начин, както в нейната коса. И кучето по същия начин гледаше княза в очите както тя — с тази може би разлика, че то го правеше по-смело от нея.
Сара не можа да се успокои и намрази умното животно; то й отнемаше част от ласките, без само да се старае за тях, и се държеше с господаря си така фамилиарно, както самата тя не би посмяла. Тя дори не би съумяла да има толкова безразличен израз или да гледа настрани, когато ръката на престолонаследника лежи върху главата й.
Неотдавна князът отново спомена за танцьорките. Тогава Сара избухна.
Как така! Нима той би позволил да го милват тия голи, безсрамни жени? Нима Йехова, като вижда това от високото небе, няма да хвърли гръм върху тия чудовища?…
Наистина Рамзес каза, че тя му е по-скъпа от всички жени! Но думите му не успокоиха Сара; те доведоха до това, че тя реши да не мисли вече за нищо, което е извън нейната любов.
Какво ще стане утре?… Това не е важно. А когато, сгушена в краката на княза, пееше песен за грижите, които преследват човека от люлката до гроба, тя изразяваше в нея състоянието на собствената си душа и своята последна надежда — бога.
Днес Рамзес беше при нея, следователно тя имаше всичко — пълното щастие, което би могъл да й даде животът. Но тъкмо тук започна за Сара най-тежкото огорчение.
Князът живееше под един покрив с нея, разхождаха се двамата из градината, вземаше я понякога в лодка и я возеше по Нил. Но той не стана за нея нито на косъм по-близък, отколкото тогава, когато се бе озовал отвъд реката, в градините на фараона.
Беше с нея, но мислеше за друго, а Сара дори не можеше да отгатне за какво. Прегръщаше я, играеше си с косата й, но все поглеждаше към Мемфис, към грамадните пилони на замъка на фараона или неизвестно къде.
Понякога дори не отговаряше на въпросите й или внезапно я поглеждаше като току-що пробуден, сякаш се учудваше, че я вижда до себе си.