Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

През нощта постовете съобщиха, че тълпата, която иде да моли милост за либийците, вече е влязла в теснината. И наистина над пустинята се виждаше сиянието на либийските огньове.

При изгрев слънце прозвучаха тръби и цялата египетска армия се строи с оръжие в ръка на най-широкото място в долината. Съгласно заповедта на княза, който искаше да уплаши още повече либийците, поставиха носачите между войнишките редици, а между конниците — магаретарите, възседнали магаретата. По такъв начин египтяните изглеждаха многобройни като пясъка в пустинята и либийците сигурно щяха да се разтреперят като гълъби, над които се вие ястреб.

В девет часа сутринта пред шатрата на княза спря позлатената му бойна колесница. Конете, окичени с щраусови пера, се дърпаха така, че всеки трябваше да бъде държан от двама коняри.

Рамзес излезе от шатрата си, седна в колесницата и сам взе в ръце поводите. На мястото на коларя пък седна жрецът Пентуер, неговият съветник. Един от генералите разтвори над княза голям зелен чадър, а отзад и от двете страни на колесницата тръгнаха гръцки офицери с позлатено оръжие. На известно разстояние зад свитата на княза се движеше малка гвардейска част, а сред нея Техена, синът на либийския вожд Мусаваса.

При изхода от теснината, на няколкостотин крачки от египтяните, стоеше тъжната група либийци, които молеха победителя за милост.

Когато Рамзес излезе със свитата си на възвишението, където щеше да приеме неприятелските пратеници, армията го приветствува с такива гръмки възгласи, че хитрият Мусаваса се разтревожи още повече и прошепна на либийските старейшиии:

— Казвам ви, така викат само войници, които обичат своя вожд!…

Тогава един от най-неспокойните либийски князе, известен разбойник, каза на Мусаваса:

— Не мислиш ли, че в такъв момент ще постъпим по-благоразумно, ако се доверим само на бързината на нашите коне, отколкото на милостта на фараоновия син?… Той, изглежда, е свиреп лъв, който, дори когато милва, раздира кожата, а ние сме като агнета, откъснати от цицките на майка си…

— Прави, каквото искаш — отвърна Мусаваса, — цялата пустиня е пред тебе. Но мене народът ме е изпратил да изкупя нашите грехове; освен това там е синът ми, Техена, върху когото князът ще излее гнева си, ако не съумея да го умилостивя.

До групата либийци препуснаха двама азиатски конници и съобщиха, че господарят ги чака да дойдат и да изразят своята покорност.

Мусаваса въздъхна горчиво и тръгна към хълма, на който стоеше победителят. Никога досега той не беше минавал такъв тежък път!… Грубата власеница на каещ се едва покриваше плещите му; слънчевата жар измъчваше посипаната му с пепел глава; едрият пясък бодеше босите му крака, а скръбта — собствената и на победения народ — гнетеше сърцето му.

Той измина едва няколкостотин крачки, но трябваше на няколко пъти да се спира и да почива. Също така често се оглеждаше назад да провери дали голите роби, които носеха даровете за княза, не крадат златни пръстени или още по-лошо — скъпоценни камъни. Мусаваса, като човек с жизнен опит, знаеше, че хората винаги са готови да използуват чуждото нещастие.

„Благодаря на боговете — утешаваше се в своята беда хитрият варварин, — че ми се падна да се смиря пред княз, който всеки ден може да сложи фараонска шапка. Владетелите на Египет са великодушни, особено в дни на победа. Ако успея да трогна моя господар, той ще укрепи положението ми в Либия и ще ми позволи да събирам големи данъци. Цяло чудо е това, че престолонаследникът сам е пленил Техена; той не само че няма да му направи нищо лошо, но ще го обсипе с почести…“

Така мислеше Мусаваса и постоянно се оглеждаше, защото робът, макар и гол, може да скрие откраднатата скъпоценност в устата си, пък дори да я глътне. На тридесет крачки пред колесницата на престолонаследника Мусаваса и съпровождащите го най-знатни либийци паднаха ничком и така лежаха в пясъка, докато адютантът на княза не им каза да станат. Като пристъпиха още няколко крачки, те отново паднаха ничком и това сториха три пъти, а всеки път Рамзес трябваше да им заповядва да станат.

През това време Пентуер, който беше в колесницата на княза, шепнеше на господаря си:

— Гледай лицето ти да не изрази нито жестокост, нито радост. Най-добре е да бъдеш равнодушен като бог Амон, който презира враговете си и не се радва на обикновени победи…

Най-сетне каещите се либийци застанаха пред лицето на княза, а той ги гледаше от позлатената си колесница както свиреп хипопотам патета, които няма къде да се скрият от неговата сила.

— Ти ли си — обади се внезапно Рамзес, — ти ли си Мусаваса, мъдрият либийски вожд?

— Аз съм твой слуга — отвърна запитаният и отново се хвърли на земята.

Престолонаследникът му заповяда да стане и продължи:

— Как можа да си позволиш такъв тежък грях, да вдигнеш ръка срещу земята на боговете? Нима те е напуснало някогашното благоразумие?

— Господарю! — отвърна хитрият либиец. — Мъката помъти разума на изгонените войници на негово величество и те се завтекоха към собствената си гибел, като повлякоха подире си мене и моите хора. И само боговете знаят колко би продължила тая грозна война, ако начело на армията на вечно живия фараон не застана сам Амон в твое лице. Като пустинен вихър връхлетя ти, когато не те очаквахме, там, където не те очаквахме, и както бикът чупи тръстиката, така ти смаза заслепения неприятел. После всички наши хора разбраха, че дори страшните либийски полкове струват нещо само тогава, когато ги управлява твоята ръка.

— Мъдро говориш, Мусаваса — каза князът, — а още по-добре направи, че излезе да посрещнеш армията на божествения фараон, без да чакаш тя сама да дойде при вас. Иска ми се обаче да узная доколко е искрено вашето смирение.

— „Проясни лицето си, велики повелителю на Египет[1] — отговори на това Мусаваса. — Ние идваме при тебе като покорени, та името ти да стане велико в Либия и да бъдеш наше слънце, както си слънце на девет народа.

Заповядай само на своите подчинени да бъдат справедливи към покорения и присъединен към твоята мощ народ. Нека началниците ти ни управляват съвестно и справедливо, а не според злите си желания, като правят неверни доноси за нас и подбуждат твоята немилост срещу нас и нашите деца. Заповядай им, наместнико на добрия фараон, да ни управляват според волята ти, като щадят свободата, имота, езика и обичаите на нашите бащи и деди.

Нека твоите закони бъдат еднакви за всички подчинени на тебе народи, нека твоите чиновници не бъдат строги към едни, а да покровителствуват други. Присъдите им да бъдат еднакви за всички. Да събират данъците, предназначени за твоите нужди и полза, но да не искат от нас други данъци, скрито от тебе, които няма да влизат в съкровището ти, а само ще обогатят твоите слуги и слугите на слугите ти.

Заповядай да управляват справедливо нас и нашите деца; нали си наш бог и владетел навеки. Вземай пример от слънцето, което пръска за всички своя блясък и дава сила и живот. Молим те за твоята милост ние, либийските поданици, и навеждаме чело пред тебе, наследнико на великия и могъщ фараон.“

Така говореше хитрият либийски княз Мусаваса и когато свърши, отново падна ничком на земята. А като слушаше тия мъдри думи, очите на престолонаследника блестяха и ноздрите му се разширяваха като на млад жребец, който след обилна паша препуска на ливадата между кобилите.

— Стани, Мусаваса — обади се князът, — и послушай какво ще ти кажа. Твоята съдба и съдбата на твоите народи не зависи от мене, а от милостивия господар, който така се издига над всички нас, както небето над земята. Затова те съветвам теб и либийските старейшини: тръгнете оттук за Мемфис и там, паднали по лице пред владетеля и бога на тоя свят, повторете покорната си реч, която чух тук.

Не зная какъв ще бъде резултатът от вашите молби, но понеже боговете никога не се отвръщат от разкаяните и молещите милост, предчувствувам, че няма да бъдете зле приети.

А сега покажете ми даровете, предназначени за негово величество, та да преценя дали ще трогнат сърцето на всемогъщия фараон.

В тоя момент Ментезуфис даде знак на Пентуер, който стоеше в колесницата на княза. Когато жрецът слезе и се приближи почтително към светия мъж, Ментезуфис му прошепна:

— Боя се да не би триумфът да главозамае нашия млад господар. Не смяташ ли, че ще бъде по-разумно да прекъснем по някакъв начин това тържество?…

— Напротив — отвърна Пентуер, — не прекъсвайте тържеството, а аз ви уверявам, че той няма да има ликуващо лице.

— Чудо ли ще направиш?

— Нима бих могъл? Ще му покажа само, че на тоя свят голямата радост е съпроводена с голямо страдание.

— Постъпвай както искаш — каза Ментезуфис. — Боговете са ти дали мъдрост, достойна за член на върховния съвет.

Отекнаха тръби и барабани, започна триумфален поход.

Начело вървяха голи роби с дарове, пазени от знатни либийци. Те носеха златни и сребърни идоли, кутийки с благовония, емайлирани съдове, тъкани, домашни вещи, най-сетне златни подноси, пълни с рубини, сапфири и смарагди. Робите бяха с бръснати глави и с превръзки на устата, та да не би някой да открадне от скъпоценностите.

Княз Рамзес беше опрял ръце на колесницата и от височината гледаше либийците и войската си както жълтоглав орел пъстри яребици. Гордост го изпълваше от глава до пети и всички чувствуваха, че няма победител, по-могъщ от него.

Но изведнъж очите на княза загубиха блясъка си, а по лицето му се отрази неприятно учудване. Застаналият зад него Пентуер му бе прошепнал:

— Чуй ме, господарю… Откак напусна град Пи-Баст, там са станали странни събития… Твоята жена, финикийката Кама, избягала с гърка Ликон…

— С Ликон?… — повтори князът.

— Не мърдай, господарю, и не показвай пред хилядите роби, че си тъжен в деня на триумфа…

В тоя момент ниско долу пред княза минаваше дълга върволица либийци, които носеха кошове с овощия и хляб и грамадни делви с вино и зехтин за войската. При тая гледка дисциплинираната войска зашумя радостно, но Рамзес, замислен над думите на Пентуер, не забеляза това.

— Боговете — прошепна пророкът — наказаха изменницата финикийка…

— Заловена ли е?… — попита князът.

— Заловена е, но трябвало да бъде изпратена в източните колонии… Сполетяла я проказа.

— О, богове!… — прошепна Рамзес. — Не заплашва ли проказа и мен?…

— Бъди спокоен, господарю! Ако беше се заразил, досега щеше да проличи…

Студени тръпки побиха княза от главата до петите. Колко лесно боговете могат да тласнат човека от най-високите върхове в пропастта на най-дълбоката мизерия!…

— А тоя негодник Ликон?…

— Той е голям престъпник — каза Пентуер. — Престъпник, какъвто рядко земята е раждала…

— Зная го. Той прилича на мене като образа ми, отразен в огледало… — отвърна Рамзес.

Сега се приближаваше група либийци, които водеха странни животни. Начело вървеше едногърба камила с възбял косъм, една от първите, уловени в пустинята. Зад нея — два носорога, стадо коне и опитомен лъв в клетка. По-нататък — множество клетки с разноцветни птици, маймунки и малки кученца, предназначени за дворцовите дами. Накрая караха голямо стадо волове и овни — месо за войската.

Князът едва хвърли поглед към животните и попита жреца:

— А Ликон уловен ли е?…

— Сега ще ти съобщя най-лошото, нещастни господарю — прошепна Пентуер. — Ала помни, че неприятелите на Египет не бива да забележат твоята скръб…

Престолонаследникът се раздвижи.

— Твоята втора жена, еврейката Сара…

— Също ли е избягала?…

— Умряла в затвора…

— О, богове!… Кой е посмял да я хвърли там?…

— Сама се обвинила, че убила сина ти…

— Какво?…

Долу под княза се разнесе силен вик: минаваха либийците, взети в плен през време на сражението, начело с унилия Техена.

В тоя момент сърцето на Рамзес беше така препълнено с болка, че той кимна към Техена и каза:

— Застани при баща си Мусаваса, за да те докосне и да те види, че си жив…

При тия думи всички либийци и цялата войска нададоха мощен вик, но князът не го слушаше.

— Нима синът ми не е жив?… — запита той жреца. — Сара се е обвинила в детеубийство?… Безумие ли е овладяло душата й?…

— Детето е убил негодникът Ликон…

— О, богове, дайте ми сили!… — простена князът.

— Дръж се, господарю, както прилича на победител…

— Нима е възможно човек да победи такава болка!… О, безсърдечни богове!…

— Детето е убито от Ликон, а Сара се е самообвинила, за да спаси тебе… Когато видяла убиеца през нощта, тя помислила, че си ти…

— А пък аз я изгоних от дома си!… И я направих прислужница на финикийката!… — прошепна князът.

Сега се появиха египетски войници, които носеха кошове, пълни с отсечени ръце на загиналите либийци.

Като видя това, княз Рамзес закри лице и заплака горчиво.

Веднага генералите заобиколиха колесницата и почнаха да утешават господаря си. А свети пророк Ментезуфис предложи отсега нататък египетската войска никога да не реже ръцете на падналите в боя неприятели. Веднага всички се съгласиха с него.

С тая непредвидена случка завърши първият триумф на египетския престолонаследник. Но сълзите, които той проля над отсечените ръце, привързаха по-силно либийците към него, отколкото победоносната битка. Затова никой не се чудеше, че египетските войници и либийците седнаха заедно около огньовете, деляха хляба си и пиеха вино от едни чаши. Враждата и ненавистта, които можеха да продължат цели години, бяха заместени от дълбоко чувство на спокойствие и доверие.

Рамзес поръча Мусаваса, Техена и най-първите либийци да заминат веднага за Мемфис, като им даде охрана не толкова за надзор, колкото да пази тях и съкровищата, които носеха. А сам той се скри в шатрата си и не се показа няколко часа. Не прие дори Тутмозис. Скръбта му беше достатъчна и бе заменила и най-близкия другар.

Надвечер при княза дойде делегация от гръцки офицери, водени от Калипос. Когато престолонаследникът ги попита какво искат, Калипос отговори:

— Идваме да те молим, господарю, тялото на нашия командир и твой слуга Патрокъл да не се дава на египетските жреци, а да го изгорим по гръцки обичай.

Князът се учуди.

— Навярно знаете — каза той, — че жреците искат да направят от останките на Патрокъл великолепна мумия и да я сложат край гробниците на фараоните. Може ли да има за човека по-голяма чест на тоя свят?

Гърците мълчаха и се колебаеха. Най-сетне Калипос събра цялата си смелост и отговори:

— Господарю наш, позволи да отворим сърцето си пред тебе. Ние добре знаем, че превръщането на тялото в мумия е по-полезно за човека, отколкото изгарянето. Защото душата на изгорения веднага се пренася в страните на вечността, а душата на балсамирания може да живее хиляди години на тая земя и да се радва на красотата й.

Но египетските жреци, господарю (нека това не дразни ушите ти!), мразеха Патрокъл. Кой може да ни увери, че те ще направят от него мумия не за да задържат душата му на земята, а само за да я подложат на мъки?… И какво бихме стрували ние, ако не предпазим душата на нашия съотечественик и военачалник, щом подозираме отмъщение?…

Учудването на Рамзес нарасна още повече.

— Правете, каквото смятате за необходимо — каза той.

— Ако не ни дадат тялото?…

— Пригответе само клада, а с другото ще се заема аз.

Гърците излязоха, а князът изпрати да повикат Ментезуфис.

Бележки

[1] Надпис върху гробницата на фараона Хоремхеп от 1470 година пр. Хр. — Б. а.