Болеслав Прус
Фараон (62)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато Пентуер обикаляше страната и подбираше представители, Рамзес XIII живееше в Тива и уреждаше женитбата на своя любимец Тутмозис.

Преди всичко повелителят на двата свята, обкръжен от великолепна свита, отиде с позлатена колесница в двореца на предостойния Антеф, номарха на Тива. Знатният велможа изтича да посрещне повелителя чак при портите и като събу скъпите си сандали, на колене помогна на Рамзес да слезе.

В отговор на тая чест фараонът му подаде ръка да я целуне и обяви, че отсега нататък Антеф ще бъде негов приятел и има право да влиза с обувки дори в тронната зала.

А когато се озоваха в огромната зала на двореца на Антеф, в присъствието на цялата си свита фараонът каза:

— Аз зная, достойни Антеф, че докато твоите достопочтени предци живеят в най-красиви гробници, то ти, техният потомък, нямаш равен сред номарсите в Египет. А ти навярно знаеш, че при моя двор и в армията, както и в царското ми сърце, първо място заема моят любимец, началникът на гвардията ми, Тутмозис. Според мъдреците лошо постъпва оня богаташ, който не поставя най-скъпоценния камък в най-красивия пръстен. А тъй като твоят род, Антеф, ми е по-скъп от всичко, а Тутмозис — от всичко по-мил, аз реших да ви сродя. Това може лесно да се осъществи, ако твоята дъщеря — прекрасната и умна Хеврон — приеме за съпруг Тутмозис.

На това достойният Антеф отговори:

— Ваше величество, повелителю на света на живите и мъртвите! Както цял Египет и всичко в него принадлежат на тебе, така и тоя дом и всичките му обитатели са твоя собственост. И щом ти желаеш дъщеря ми Хеврон да стане жена на твоя любимец Тутмозис, нека бъде така…

Фараонът съобщи на Антеф, че Тутмозис получава двадесет таланта заплата годишно, а освен това има големи имения в разни номеси. Достойният Антеф пък заяви, че неговата единствена дъщеря Хеврон ще получава ежегодно по петдесет таланта и може да се ползува от именията на баща си в ония номеси, дето ще спира дворът на фараона.

А понеже Антеф няма син, цялото му огромно и свободно от дългове състояние ще се падне един ден на Тутмозис заедно с длъжността тивански номарх, ако това е по волята на фараона.

След като свършиха преговорите, влезе Тутмозис и поблагодари на Антеф, задето дава дъщеря си на него, такъв бедняк, а също и задето я е възпитал така добре. Уговориха се сватбената церемония да се състои след няколко дни, понеже Тутмозис, като началник на гвардията, не разполага с време и не може да участвува в прекалено дълги тържества.

— Желая ти щастие, сине мой — каза усмихнат Антеф, — и по-голямо търпение, тъй като любимата ми дъщеря Хеврон е вече на двадесет години; тя е първата поклонничка на модата в Тива и е твърде своенравна… Кълна се в боговете, че моята власт в Тива свършва при градинската вратичка на дъщеря ми и аз се боя, че генералското ти звание няма да й направи голямо впечатление.

Благородният Антеф покани гостите си на разкошен обед, през време на който се появи хубавицата Хеврон, заобиколена от голяма свита другарки.

В трапезарията имаше много масички по за двама или четирима души и една по-голяма маса върху подиум — за фараона. За да окаже чест на Антеф и на любимеца си, негово величество се приближи до Хеврон и я покани на масата си.

Хеврон беше наистина красива и правеше впечатление на не съвсем невинна и неопитна девойка, което не беше рядкост в Египет. Рамзес скоро забеляза, че годеницата съвсем не обръща внимание на бъдещия си съпруг, затова пък хвърля красноречиви погледи към него, фараона.

Това също не изглеждаше странно в Египет.

Когато гостите седнаха на масичките, когато засвири музиката и танцьорки почнаха да поднасят на пируващите вино и цветя, Рамзес се обърна към годеницата:

— Колкото повече те гледам, Хеврон, толкова повече се учудвам. Ако тук влезеше някой чужд човек, той би те взел за богиня или върховна жрица, но в никой случай за щастлива годеница.

— Грешиш, господарю — отвърна тя, — сега аз съм щастлива, но не защото съм годеница…

— Как така? — попита фараонът.

— Мене не ме блазни бракът и бих предпочела да стана върховна жрица на Изида, отколкото жена на когото и да било.

— А защо се омъжваш?

— Правя това заради баща си, който иска непременно да има наследник на своята слава. А главно, защото ти така искаш, господарю…

— Нима не ти харесва Тутмозис?

— Не казвам това. Тутмозис е красив, той е най-изящният мъж в Египет, пее хубаво и получава награди при игрите, а постът му началник на гвардията на ваше величество е един от най-високите в страната. И все пак, ако не беше молбата на татко и твоята повеля, господарю, не бих станала негова жена… Макар че и така няма да му бъда. Тутмозис ще се задоволи с богатството и титлите, които ще наследи след баща ми, а останалото ще намери при танцьорките.

— А той знае ли за своето нещастие? Хеврон се усмихна.

— Той отдавна знае, че дори да бях дъщеря не на Антеф, а на последния парасхит, пак нямаше, да се съглася да принадлежа на човек, когото не обичам. А бих могла да обичам само оногова, който стои над мене.

— Наистина ли? — учуди се Рамзес.

— Та аз съм на двадесет години — значи, вече цели шест години ме ухажват поклонници. Но бързо им се наситих… И сега предпочитам беседата на учени жреци пред песните и признанията на златната младеж.

— В такъв случай не би трябвало да седя до тебе, Хеврон, защото аз дори не принадлежа към златната младеж, а съвсем не се отличавам с жреческа мъдрост.

— О ти, господарю, стоиш над тях — отвърна Хеврон и се изчерви цяла. — Ти си пълководец, спечелил победа, ти си стремителен като лъв, зорък като ястреб. Пред тебе милиони хора падат ничком, треперят държави… Нима не знаем какъв страх предизвиква в Тир и Ниневия твоето име? Боговете биха могли да завиждат на твоето могъщество…

Рамзес се смути.

— О, Хеврон, Хеврон! Да знаеш само каква тревога будиш в сърцето ми!

— Затова — каза тя — и се съгласих на брак с Тутмозис. Ще бъда по-близо до тебе и макар рядко, ще мога да те виждам, господарю.

Като каза това, тя стана от масичката и си отиде. Антеф забеляза поведението й и се приближи уплашен до Рамзес.

— О, господарю! — извика той. — Не е ли казала дъщеря ми нещо неподобаващо? Тя е невъздържана като лъвица.

— Успокой се — отвърна фараонът, — дъщеря ти е достатъчно умна и сериозна. А си отиде, понеже забеляза, че виното ти, предостойни, прекалено много весели гостите.

Наистина в трапезарията цареше вече страшен шум, а най-гръмко кънтеше гласът на Тутмозис, който беше забравил ролята си на помощник на домакина и се веселеше повече от всички.

— Само на ваше величество ще кажа — прошепна Антеф, — че горкият Тутмозис ще трябва грижливо да пази Хеврон.

Това първо пиршество продължи до зори. Наистина фараонът си отиде веднага, но другите останаха — отначало на столовете, после по пода, докато накрая стана нужда Антеф да ги разпрати мъртвопияни по домовете им.

След няколко дни се състоя венчалният обред. В двореца на Антеф дойдоха първожреците Херхор и Мефрес, номарсите на съседните номеси и висшите тивански сановници. После пристигна Тутмозис, заобиколен от гвардейски офицери, а накрая — негово величество Рамзес XIII.

Владетеля придружаваха: върховният писар, началникът на лъконосците, началникът на конницата, върховният съдия, главният ковчежник, първожрецът Сем и генерали-адютанти.

Когато това великолепно общество се събра в залата на предците на благородния Антеф, появи се Хеврон с бяла дреха, заобиколена от другарките и прислужничките си. След като покади с благовония пред Амон, пред статуята на баща си и пред седналия на един подиум Рамзес XIII, баща й заяви, че освобождава Хеврон от опеката си и й дава зестра. При това той й поднесе в златна кутия акт, написан на папирус пред съда.

След кратка закуска булката седна в разкошна носилка, носена от осем чиновници на номеса. Отпред вървяха музиканти и певци, около носилката — сановници, а след тях — голяма тълпа народ. Цялото това шествие се насочи към храма на Амон по най-хубавите улици на Тива, сред също така многолюдна тълпа, както при погребението на фараона.

Като се приближиха до храма, тълпата остана зад оградата, а младите, фараонът и велможите влязоха в колонната зала. Тук Херхор покади с тамян пред покритата статуя на Амон, жрици изпълниха свещен танец и Тутмозис прочете следния акт, записан на папирус:

— „Аз, Тутмозис, началник на гвардията на негово величество Рамзес XIII, вземам теб, Хеврон, дъщеря на тиванския номарх Антеф, за жена. Давам ти още сега десет таланта, задето се съгласи да станеш моя жена. За твоите премени ти отпускам още три таланта годишно, а за домашни разходи — по талант на месец. От децата, които ще ми се родят, най-големият ни син ще бъде наследник на състоянието, което владея сега или бих придобил в бъдеще. Ако се разведа с теб и взема друга жена, задължавам се да ти платя четиридесет таланта. Гаранция за тая сума ще бъде моето имущество. Когато нашият син влезе в правата си на наследник, той ще трябва да ти плаща петнадесет таланта годишно. А децата, родени от друга жена, няма да имат право да претендират за имуществото на първородния ми син.“^[1]

Тогава взе думата върховният съдия и от името на Хеврон прочете акт, в който младата стопанка обещаваше добре да храни и облича съпруга си, да се грижи за неговия дом, за семейството, за прислугата, за домашните животни и робите и възлагаше на него, съпруга си, управлението на имуществото, което е получила или ще получи в бъдеще от баща си.

След като актовете бяха прочетени, Хеврон подаде на Тутмозис чаша вино. Младоженецът изпи половината, хубавицата Хеврон едва вкуси, после двамата покадиха благовония пред пурпурната завеса.

След като напуснаха храма на Амон Тивански, младоженците и тяхната великолепна свита се отправиха през алеята на сфинксовете за двореца на фараона. Тълпи народ и войници ги приветствуваха и хвърляха цветя по пътя им.

По-рано Тутмозис живееше в покоите на Рамзес, но в деня на сватбата фараонът му подари прекрасен малък дворец в дъното на парка, обкръжен от смокинова горичка, мирти и баобаби, дето младите съпрузи можеха да прекарват щастливи дни далеч от хорските очи, сякаш откъснати от света. В това тихо кътче така рядко се появяваха хора, че дори птиците не бягаха от тях.

Когато младоженците и гостите се озоваха в новото си жилище, бе извършен последният сватбен обред.

Тутмозис хвана Хеврон за ръка и я поведе към огъня, който гореше пред статуята на Изида. Мефрес изля на главата на невестата лъжичка светена вода, Хеврон докосна с ръка огъня, а Тутмозис раздели с нея залък хляб и тури на пръста й пръстен в знак на това, че отсега нататък тя става господарка на имуществото, слугите, стадата и робите на младоженеца.

Докато трая тази церемония, жреците носеха статуята на божествената Изида из целия дом и пееха сватбени химни. А жреците изпълняваха свещени танци.

Денят свърши с представление и с народно пиршество и на него всички забелязаха, че през цялото време Хеврон придружава фараона, а Тутмозис се държи настрани и само черпи гостите.

Когато звездите се показаха, свети Херхор напусна пиршеството, а скоро след него незабелязано се измъкнаха още няколко висши сановници. Към полунощ в подземията на храма на Амон се събраха следните високопоставени особи: върховните жреци Херхор, Мефрес и Ментезуфис, върховният съдия на Тива и управителите на номесите Абе, Хорти и Емсух.

Ментезуфис огледа дебелите колони, заключи вратата и угаси светлината: в ниската зала остана само един светилник, който гореше пред малката статуя на Хор. Сановниците насядаха на трите каменни пейки и номаросът на Абе каза:

— Ако поискат от мен да определя характера на негово величество Рамзес XIII, право да си кажа, не бих могъл.

— Той е луд! — обади се Мефрес.

— Не зная дали е луд — отвърна Херхор, — но във всеки случай е много опасен човек. Асирия два пъти вече ни напомни за окончателния договор и сега, както чувам, почва да се тревожи поради въоръжаването на Египет.

— Това е още нищо — каза Мефрес. — По-лошото е, че тоя безбожник наистина е намислил да посегне на съкровището на Лабиринта…

— А аз смятам — намеси се номархът на Емсух, — че най-опасни са обещанията, които е дал на селяните. Доходите на държавата и нашите безусловно ще намалеят, ако простолюдието почне да празнува всеки седми ден. А пък ако фараонът ги снабди със земи…

— Той се кани да стори това — потвърди замислен съдията.

— Наистина ли се кани? — попита номархът на Хорти — Струва ми се, че той само иска да получи пари. Ако му дадем нещо от съкровището на Лабиринта…

— В никакъв случай! — прекъсна го Херхор. — Опасност застрашава не държавата, а фараона, а това не е едно и също. Помнете, че както бентът е здрав дотогава, докато през него не протича нито една струйка вода, така и Лабиринтът ще бъде пълен дотогава, докато не посегнем на първото кюлче злато в него. След първото кюлче ще тръгне всичко останало… При това кого ще подкрепим със съкровищата на боговете и на държавата? Един младеж, който презира вярата, унижава жреците и подстрекава народа. Нима той не е по-лош от Асар? Оня наистина е варварин, но не ни причинява вреда.

— Неприлично е фараонът така открито да ухажва жената на своя любимец още в деня на сватбата му — забеляза съдията.

— Хеврон сама го подмамва! — каза номархът на Хорти.

— Всяка жена подмамва мъжете — отвърна номархът на Емсух, — но на човека е даден разум тъкмо за да не греши.

— Но нима фараонът не е мъж на всички жени в Египет? — прошепна номархът на Абе. — При това греховете подлежат на съда на боговете, а нас ни интересуват само държавните въпроси.

— Опасен човек е той!… Опасен! — каза номархът на Емсух, като тресеше ръце и глава. — Няма ни най-малко съмнение, че простият народ е загубил всякакво уважение и всеки миг може да вдигне бунт. А тогава нито един върховен жрец или номарх не може да бъде сигурен не само за своята власт и имущество, но дори и за живота си.

— Против бунта аз имам средство — забеляза Мефрес.

— Какво?

— Първо — заяви Мефрес, — бунтът може да се предотврати, като се внуши на най-разумните от народа, че тоя, който им обещава толкова големи отстъпки, е луд.

— Но той е най-здравият човек под слънцето — прошепна номархът на Хорти… Трябва само да разберем какво иска…

— Той е луд! Луд! — повтаряше Мефрес. — По-големият му доведен брат е заприличал вече на маймуна и пиянствува с парасхитите и тоя, току-виж, почнал да прави същото…

— Това е лош и нескопосан начин да се обявява за луд човек с пълен разум — взе думата номархът на Хорти. — Защото, щом народът разбере измамата, ще престане изобщо да ни вярва и тогава бунтът няма да спре.

— Щом казвам, че Рамзес е луд, аз очевидно имам доказателства — заяви Мефрес. — Чуйте ги!

Сановниците се размърдаха на пейките.

— Кажете — продължи Мефрес, — ще се реши ли човек със здрав разум и наследник на престола да встъпи в борба с бика пред очите на няколко хиляди азиатци? Ще вземе ли един здравомислещ египтянин, при това престолонаследник, да се влачи нощем до финикийски храм? Ще направи ли той без всякакъв повод робиня първата си жена, което стана дори причина за нейната смърт и за смъртта на детето й?

Сред присъствуващите пробягна ропот от ужас.

— Всичко това — продължи първожрецът — ние видяхме в Пи-Баст. Аз и Ментезуфис бяхме свидетели и на пиянски оргии, на които престолонаследникът, вече полулуд, кощунствуваше с боговете и оскърбяваше жреците.

— Така беше — повтори Ментезуфис.

— Как мислите — продължи оживено Мефрес, — един здравомислещ човек, като главнокомандуващ, ще напусне ли армията, за да гони из пустинята няколко либийски бандити? Не говоря вече за многото дребни факти, например за проекта да даде на селяните земя и почивка всеки седми ден. Но питам ви, мога ли да считам за здрав един човек, който е извършил толкова престъпления без всякакъв повод — така, ни в клин, ни в ръкав?

Присъствуващите мълчаха. Номархът на Хорти изглеждаше загрижен.

— Трябва да обмислим всичко това — забеляза върховният съдия, — за да не причиним неправда на човека.

Думата взе Херхор.

— Свети Мефрес оказва милост на Рамзес, като го обявява за луд, защото иначе би трябвало да го сметнем за изменник.

Присъствуващите отново се размърдаха развълнувано.

— Да, човекът, именуван Рамзес XIII, е изменник, защото не само търси шпиони и крадци, за да му открият пътя към съкровищата на Лабиринта, не само че се отрича от договора с Асирия, който е необходим на всяка цена…

— Тежки обвинения — рече съдията.

— А на всичко отгоре — чувате ли — се споразумява с подлите финикийци да прокопаят канал между Червено и Средиземно море. Тоя канал представлява най-голяма опасност за Египет, защото нашата страна може да бъде мигновено потопена от водата! Тук вече не се касае за съкровищата на Лабиринта, а за нашите светилища, домове, ниви, за шестте милиона наистина глупави, но невинни жители, най-сетне за нашия живот и за живота на децата ни…

— Щом е така… — прошепна с въздишка номархът на Хорти.

— Аз и достойният Мефрес гарантираме, че това е така и че този човек е натрупал толкова опасности за Египет, колкото никога досега не са го заплашвали. Затова ви събрахме, достопочтени мъже, за да обмислим средствата за спасение… Но ние трябва да действуваме бързо, защото проектите на тоя човек летят напред като вихъра в пустинята. Дано не ни засипят пясъците му!

За миг в мрачната зала зацари тишина.

— Какво има да се обсъжда тук? — обади се номархът на Емсух. — Ние седим в номесите далеч от двора и не само не знаем намеренията на тоя безумец, но не сме се досещали за тях… почти не ни се вярва дори… Ето защо мисля, че най-добре е да предоставим тая работа на вас, свети отци Херхор и Мефрес. Вие открихте болестта, намерете й лек и го приложете. А ако ви безпокои голямата отговорност, вземете за по-мощ върховния съдия…

— Да! Да! Той говори истината! — подкрепиха го развълнуваните велможи.

Ментезуфис запали факла и тури на масата пред статуята на бога папирус, на който беше написано следното:

„Пред вид на опасността, която заплашва държавата, властта на тайния съвет преминава в ръцете на Херхор, в помощ на когото се дават Мефрес и върховният съдия.“

Тоя акт, скрепен с подписите на присъствуващите сановници, беше заключен в кутия и прибран в скривалище под олтара. Освен това всеки от участниците се задължи с клетва да изпълнява всички заповеди на Херхор и да въвлече в заговора по десетина други висши сановници. А Херхор обеща да им представи доказателства, че Асирия настоява за договора и че фараонът не иска да го подпише, а същевременно се споразумява с финикийците да строят канал и има намерение предателски да проникне в Лабиринта.

— Животът и честта ми са във вашите ръце — добави Херхор. — Ако това, което казах, е невярно, осъдете ме на смърт, а тялото ми предайте на изгаряне…

Сега вече никой не се съмняваше, че първожрецът казва самата истина, защото нито един египтянин не би рискувал да обрече тялото си на изгаряне, тоест да погуби душата си.

Няколкото дни след сватбата Тутмозис прекара с Хеврон в двореца, подарен му от фараона. Но всяка вечер отиваше в гвардейските казарми, дето прекарваше весело нощите в средата на офицери и танцьорки.

По неговото поведение другарите му се досетиха, че Тутмозис се бе оженил за Хеврон само заради зестрата, което впрочем не учуди никого.

След пет дена Тутмозис се яви при фараона и заяви, че е готов да поеме наново службата си. Поради това можеше да навестява съпругата си само при слънчева светлина, а нощем дежуреше пред стаята на господаря си.

Една вечер фараонът му каза:

— В тоя дворец има толкова кътчета, за да бъда наблюдаван и подслушван, че на всяка крачка ме следят. Дори на достопочтената ми майка пак се обаждат тайнствените гласове, които бяха почнали да замлъкват в Мемфис, след като разгоних жреците. Поради това не мога да приемам никого в двореца и съм принуден да излизам, за да се съвещавам със слугите си на безопасно място.

— Да те придружа ли, ваше величество? — попита Тутмозис, като видя, че фараонът търси своя плащ.

— Не. Остани тук и внимавай никой да не влиза в стаята ми. Не пускай никого, дори майка ми, дори сянката на вечно живия ми баща. Кажи, че спя и че не желая да видя никого.

— Ще бъде така, както заповядваш — отвърна Тутмозис, като намяташе на фараона плаща с качулката. После угаси светлината в спалнята. Фараонът излезе по странични коридори.

Като се озова в градината, Рамзес се спря и се огледа внимателно наоколо. После очевидно се ориентира и бързо се запъти към двореца, подарен на Тутмозис.

В сенчестата алея някой го спря с въпроса:

— Кой иде?

— Нубия — отговори фараонът.

— Либия — отвърна на свой ред запиталият и бързо се отдръпна като изплашен. Беше гвардейски офицер. Фараонът се вгледа в него и възкликна:

— А, това си ти, Еунана? Защо си тук?

— Обикалям градините. Правя това всяка нощ по няколко пъти, защото се промъкват крадци.

— Така трябва — отвърна фараонът. — Само помни, че първият дълг на гвардееца е да мълчи. Крадеца прогони, но ако срещнеш високопоставена личност, не я спирай. И мълчи, непременно мълчи! Пък бил дори и първожрецът Херхор…

— О, господарю, само не ми заповядвай нощем да отдавам чест на Херхор и Мефрес! — извика Еунана. — Но съм сигурен, че ако ги видя, мечът ми няма да се измъкне сам от ножницата…

Рамзес се усмихна.

— Твоят меч е мой — отвърна той — и може да бъде измъкнат от ножницата само когато аз заповядам.

Кимна с глава на Еунана и тръгна по-нататък.

Скоро фараонът се озова при затулената в гъсталака беседка. Стори му се, че чува лек шум… Попита бързо:

— Хеврон?

Срещу Рамзес изтича фигура, облечена с тъмен плащ, и се хвърли в прегръдките му, като шепнеше:

— Ти ли си, господарю? Ти ли си? Колко дълго чаках!

Чувствувайки, че ще се изтръгне от прегръдките му, фараонът я взе на ръце и я отнесе в беседката. Пътем наметалото му падна. Рамзес понечи да го вдигне, но се отказа…

На другия ден достопочтената царица Никторис повика при себе си Тутмозис. Като я погледна, фараоновият любимец се уплаши. Царицата беше ужасно бледа, очите й бяха хлътнали и блуждаеха като у безумна.

— Седни — каза тя и посочи столчето до своето кресло.

Тутмозис не се реши да седне.

— Седни! И… се закълни, че никому няма да повториш онова, което ще ти кажа.

— Кълна се в сянката на баща си! — рече Тутмозис.

— Слушай! — тихо каза царицата. — Аз съм ти била почти като майка… И ако издадеш тайната, боговете ще те накажат. Не… Тогава бедствията, които са надвиснали над моето семейство, няма да отминат и теб…

Тутмозис слушаше в недоумение. „Умопобъркана!“ — помисли той уплашен.

— Погледни тук, през прозореца… това дърво… Знаеш ли кого видях нощес на това дърво зад прозореца?

— Да не е дошъл в Тива завареният брат на негово величество?

— Не, не беше той, беше Рамзес… моят син… Моят Рамзес…

— На дървото ли? Нощес?

— Да!… Светлината на факлата падаше точно върху лицето и фигурата му. Беше с кафтан на бели и сини ивици. Погледът му — безумен. Смееше се диво като нещастния си брат и казваше: „Гледай, мамо, аз умея вече да летя; не е могъл нито Сети, нито Рамзес Велики, нито Хеопс! Гледай какви крила ми растат!“

Той протегна ръка към мен и аз, без да се помня от мъка, я докоснах през прозореца. Тогава той скочи от дървото и избяга…

Тутмозис слушаше ужасен. Но изведнъж се удари по челото.

— Това не е бил Рамзес — отвърна той решително, — това е бил човек, много приличен на него, подлият грък Ликон, който уби сина му, а сега се намира в ръцете на жреците. Това не е Рамзес. Това е мошеничество на ония негодници, Херхор и Мефрес.

По лицето на царицата блесна надежда, но само за миг.

— Нима не бих познала сина си?

— Казват, че Ликон приличал поразително на Рамзес. Това е мошеничество на жреците — настояваше Тутмозис. — Негодници! Смърт е малко за тях!

— А фараонът в къщи ли спа тая нощ? — попита внезапно царицата.

Тутмозис се смути и наведе очи.

— Значи, не?

— В къщи — отвърна неуверено Тутмозис.

— Лъжеш! Но кажи ми поне носеше ли кафтан на бели и сини шарки?

— Не помня… — прошепна Тутмозис.

— Пак лъжеш! А плащът — нима това не е плащът на моя син? Моят роб го намерил на същото това дърво.

Царицата стана и измъкна от сандъка кафявия плащ с качулката.

В същия миг Тутмозис си спомни, че фараонът се бе върнал след полунощ без плащ и дори се бе оправдал пред него, че го е загубил. Тутмозис се колебаеше, обмисляше нещо, но сетне отвърна решително:

— Не, царице, това не е бил фараонът, а Ликон. Това е престъпно мошеничество на жреците, за което трябва да съобщим незабавно на негово величество.

— Ами ако е Рамзес? — попита още веднъж царицата, при все че в очите й светеше вече искрица надежда.

Тутмозис се колебаеше. Неговата догадка относно Ликон беше разумна и можеше да е правилна, но не липсваха и основания да се предполага, че царицата наистина е видяла Рамзес. Той се бе върнал в къщи след полунощ. Беше облечен с кафтан на бели и сини ивици, загубил беше плаща си… А нали и брат му беше умопобъркан… и най-сетне нима майчиното сърце би могло да се излъже!…

В душата на Тутмозис се събудиха съмнения.

За щастие, докато той се колебаеше, сърцето на майката се озари от надежда.

— Добре, че ми напомни за тоя Ликон. Заради него Мефрес обвини Рамзес в детеубийство… А сега може би си служи с тоя негодник, за да опозори фараона… Във всеки случай нито думица на никого за това, което ти доверих. Ако Рамзес… ако наистина го е постигнало такова нещастие, то може да бъде и временно… Не бива да бъде унизен с разгласяване на подобни слухове. Дори на самия него нищо не казвай. Ако това е престъпно мошеничество на жреците, трябва да сме още по-предпазливи, макар че… хора, които прибягват към подобни измами, не могат да бъдат силни…

— Ще проуча това — каза Тутмозис. — Но ако се убедя, че…

— Само не казвай на Рамзес, заклевам те в сенките на бащите ни — възкликна царицата, като протягаше умолително ръце. — Фараонът не би им простил, ще ги даде под съд и тогава ще настъпи едно от двете нещастия: или ще бъдат осъдени на смърт най-висшите жреци в държавата, или съдът ще ги оправдае и тогава… По-добре проследи Ликон и го убий, без каквото и да било съжаление, като хищен звяр… като змия…

Тутмозис се сбогува с царицата, която се беше значително успокоила, но неговите собствени опасения се бяха засилили.

„Ако тоя подъл грък Ликон е още жив, въпреки ужасите на жреческия затвор — размишляваше той, — вместо да се катери по дърветата и да се показва на царицата, той би предпочел да избяга. Аз самият бих улеснил бягството му и бих го наградил щедро, ако ми признаеше истината и ми поискаше защита от тия негодници. Но кафтанът, наметалото? И как ще се излъже майката?“

Оттогава Тутмозис почна да избягва фараона и не се решаваше да го гледа в очите. А тъй като и Рамзес избягваше Тутмозис, можеше да се помисли, че горещото им приятелство е изстинало.

Но една вечер фараонът отново повика при себе си своя любимец.

— Аз трябва — каза той — да поговоря с Хирам по важни работи. Заминавам. Дежури тук, при спалнята ми, и ако някой поиска да ме види, не го допускай.

Когато Рамзес изчезна в тайните коридори на двореца, безпокойство обзе Тутмозис.

„Може би — помисли си той — жреците са го отровили с някаква упойка и той, като предусеща болестта, бяга от къщи? Хм! Ще видим!“

Фараонът се върна късно след полунощ. Той наистина беше с плащ, но не неговия, а войнишки.

Разтревоженият Тутмозис не спа до сутринта в очакване, че скоро царицата ще го повика. Царицата не го повика, но при сутрешната проверка гвардейският офицер Еунана помоли началника си за кратък разговор. Когато двамата останаха сами в отделна стая, Еунана падна пред краката на Тутмозис, като го молеше никому да не разказва онова, което ще чуе сега.

— Какво има? — попита Тутмозис и почувствува как студенее сърцето му.

— Началнико — каза Еунана, — вчера видях в градината гол човек, който тичаше и крещеше с нечовешки глас. Доведоха го при мен и… началнико… убий ме!…

Еунана пак се просна пред краката на Тутмозис.

— Тоя гол човек… беше… не мога да кажа…

— Кой беше? — попита в ужас Тутмозис.

— Нищо повече няма да кажа — простена Еунана. — Свалих от себе си наметалото и покрих неговата свещена голота… Исках да го заведа в двореца, но… но господарят ми заповяда да остана и да мълча.

— И къде отиде той?

— Не зная. Аз не гледах и не позволих на войниците да го гледат. Той се скри някъде в гъсталака на парка, Заповядах под страх на смърт на хората си да забравят станалото — завърши Еунана разказа си.

В това време Тутмозис беше успял да се овладее.

— Не зная — каза той студено, — не зная и нищо не разбирам от това, което ми каза. Помни само едно, че аз сам тичах гол, когато веднъж изпих прекалено много вино и щедро наградих ония, които не ме забелязаха. Селяните, Еунана, селяните и работниците винаги ходят голи, а големците — само когато им скимне. И ако на мен или на някого от големците хрумне да се изправи на глава, един умен и благочестив офицер не бива да се учудва на това.

— Разбирам — отвърна Еунана, като гледаше втренчено началника си в очите — и не само ще повторя това на моите войници, но дори ей сега, още тая нощ, ще сваля облеклото си и ще поскитам из парка, за да знаят те, че старшите имат право да правят каквото си щат.

Ала въпреки малкия брой лица, видели фараона или двойника му в състояние на безумие, слухът за тия странни разходки се разнесе много бързо. След няколко дни всички жители на Тива, от парасхитите и водоносачите до търговците и писарите, си шепнеха един другиму на ухо, че Рамзес XIII е сполетян от същото нещастие, поради което по-големите му братя бяха отстранени от престола.

Страхът и почитта към фараона бяха толкова големи, че хората се боеха да говорят с висок глас за тия неща, особено пред непознати. Но всички знаеха — всички, с изключение на самия Рамзес.

Още по-странно беше това, че тоя слух много бързо обиколи цялата страна, което беше доказателство, че се разпространява със съдействието на светилищата… Защото само жреците владееха тайната за няколко часа да предават известия от единия край на Египет до другия.

На Тутмозис никой не говореше направо за тия гнусни слухове, но началникът на фараоновата гвардия ги чувствуваше на всяка крачка. По поведението на хората той се досещаше, че прислугата, робите, войниците, доставчиците на двора приказват за лудостта на фараона, като млъкваха само когато можеше да ги чуе някой от началниците им.

Най-сетне ядосаният и разтревожен Тутмозис реши да поговори с тиванския номарх.

Когато се яви при него в двореца, Тутмозис завари Антеф полегнал на диван в стая, едната половина на която представляваше нещо като цветарник, изпълнен с редки растения. По средата имаше фонтан с розова вода. По ъглите стояха статуи на богове. Стените бяха изписани с картини, които изобразяваха делата на знатния номарх. Застанал до главата му, черен роб разхлаждаше господаря си с ветрило от щраусови пера. На пода седеше писарят на номеса и четеше доклад.

Лицето на Тутмозис изразяваше такава тревога, че номархът веднага отпрати писаря и роба и като стана от дивана, огледа всички ъгли, за да се убеди, че никой не подслушва.

— Достойни татко на Хеврон, моята достопочтена съпруга — почна Тутмозис, — по държането ти виждам, че се досещаш за какво искам да ти говоря.

— Тиванският номарх трябва винаги да бъде предвидлив — отвърна Антеф. — Предполагам също, че началникът на гвардията на негово величество не може да ме почете с посещение по празна работа.

Известно време двамата се гледаха един друг в очите.

Най-сетне Тутмозис седна до своя тъст и прошепна:

— Чул ли си мерзките слухове, които враговете на държавата разпространяват за нашия повелител?

— Ако става дума за дъщеря ми Хеврон — побърза да отговори номархът, — заявявам ти, че сега ти си неин господар и не можеш да имаш никакви претенции към мен.

Тутмозис махна небрежно с ръка.

— Някакви недостойни хора — продължи той — разпространяват слухове, че фараонът бил умопобъркан. Чул ли си това, татко?

Антеф клатеше и въртеше глава така неопределено, че то можеше да означава както потвърждение, така и отричане.

Накрая той каза:

— Човешката глупост е необятна като морето. Тя всичко може да помести в себе си…

— Това не е глупост, а престъпни интриги на жреците. Те имат на разположение един човек, който прилича на негово величество, и го използуват за мръсните си машинации.

И той разказа на номарха историята на гърка Ликон и за престъплението в Пи-Баст.

— За тоя Ликон, който убил детето на наследника, аз съм чул — каза Антеф, — но къде ти са доказателствата, че Мефрес е арестувал Ликон в Пи-Баст, че го е докарал в Тива и го пуска в царските градини, за да се представя там като смахнат фараон?

— Тъкмо затова те питам, ваше достойнство, какво да правя? Аз съм началник на гвардията и трябва да пазя честта и безопасността на нашия господар.

— Какво да се прави? Какво да се прави? — повтори Антеф. — Преди всичко да се стараем тия безбожни слухове да не стигнат до ушите на фараона…

— Защо?

— Защото ще се случи голямо нещастие. Когато нашият господар чуе, че Ликон се прави на луд и се представя за фараона, ще се разгневи страшно… Разбира се, ще обърне яростта си срещу Херхор и Мефрес… Може би само ще ги наругае… Може би ще ги тикне в затвора… Може дори да ги убие… Но каквото и да стори, ще го стори, без да има срещу тях достатъчни доказателства. А тогава? Днешният Египет не обича да принася жертви на боговете, но ще се застъпи за незаслужено онеправданите жреци… И тогава какво?… Защото аз мисля — добави Антеф, като приближи уста до ухото на Тутмозис, — защото аз мисля, че това ще бъде краят на династията…

— Какво да правим тогава?…

— Само едно! — извика Антеф. — Намери тоя Ликон, доложи, че Мефрес и Херхор са го крили и накарали да се представя за луд фараон… Това трябва да направиш, ако искаш да запазиш благоволението на господаря към себе си. Улики! Колкото може повече улики! Ние не сме Асирия. Не може да се наказват първожреци без съд, а никакъв съд няма да ги осъди без достатъчно улики. А и откъде е тая увереност в тебе, че не са дали на фараона някаква замайваща билка? Та това би било по-просто, отколкото да изпращат нощем човек, който не знае паролата и никога не е бил в двореца и парка. Казвам ти: за Ликон аз съм слушал от сигурен човек, от Хирам. Но не разбирам как Ликон би могъл да прави в Тива такива чудесии.

— Чакайте — прекъсна го Тутмозис, — къде е Хирам?

— Веднага след сватбата ви замина за Мемфис, а тия дни е бил вече в Хитен.

Лицето на Тутмозис пак придоби загрижен израз.

„През оная нощ — помисли си той, — когато са довели при Еунана гол човек, фараонът казваше, че отива да се види с Хирам. А щом Хирам не е бил в Тива, значи, негово величество още тогава не е знаел какво говори.“

Тутмозис се върна душевно потресен. Той не само не можеше да реши как да постъпи при това нечувано положение, но и не знаеше какво да мисли. Докато през време на разговора с царица Никторис беше почти уверен, че в парка се е появил Ликон, пратен от жреците, сега неговата увереност се разколеба. И ако Тутмозис, който всеки ден виждаше Рамзес, беше толкова смутен, какво ли ставаше в сърцата на другите хора? Най-разпалените привърженици на фараона и на неговите планове можеха да се разколебаят, като чуват от всички страни, че техният повелител е луд.

Това беше първият удар, нанесен на Рамзес XIII от жреците. Незначителен сам по себе си, той влачеше неизброими последици.

Тутмозис не само се съмняваше, но и страдаше. Под лекомислената външност у него се криеше благороден и енергичен характер. И сега, когато посягаха на честта и властта на неговия господар, Тутмозис се измъчваше от бездействието. Струваше му се, че е началник на крепост, която неприятелят подкопава, а той само гледа безпомощно. Тая мисъл така го измъчваше, че под нейно влияние у него се породи една смела идея. Когато един ден срещна върховния жрец Сем, той се обърна към него:

— Знае ли ваше достойнство какви слухове се разпространяват за нашия повелител?

— Фараонът е млад, за него могат да се мълвят най-различни неща — отвърна Сем и някак странно загледа Тутмозис. — Но това не ме засяга: аз замествам негово величество в службата на боговете и се старая да правя това колкото може по-добре; останалото не е моя грижа.

— Зная, че ваше достойнство си верен слуга на фараона — каза Тутмозис — и не се каня да се намесвам в тайните на жреците. Трябва обаче да ти обърна внимание върху една дреболия.

От достоверни източници научих, че свети Мефрес криел някакъв грък Ликон, на когото тежат две престъпления: първо, той е убиец на фараоновия син и, второ — той прекалено много прилича на негово величество.

Нека достойният Мефрес не позори достопочтената жреческа каста и по-скоро да предаде убиеца на съда. Защото, ако ние намерим Ликон, кълна се, че Мефрес ще се лиши не само от сана, но и от главата си. В нашата държава не може безнаказано да се покровителствуват разбойници и да се крият хора, които приличат на върховния повелител.

Сем, в чието присъствие Мефрес беше отнел Ликон от полицията, се смути може би от страх да не го обвинят в съучастничество. При все това отговори:

— Ще се постарая да предупредя свети Мефрес за тия подозрения, които го позорят. Но ти, ваше достойнство, знаеш ли как наказват у нас хората, които обвиняват несправедливо някого в престъпление?

— Зная и поемам отговорността. Аз съм толкова сигурен в това, което говоря, че съвсем не ме безпокоят последиците от моите подозрения. Безпокойството предоставям на достопочтения Мефрес и му желая да не става нужда да мина от предупреждения към действия.

Разговорът има последици. Оттогава никой не видя нито веднъж двойника на фараона.

Но слуховете не стихнаха. Рамзес XIII нищо не знаеше, тъй като дори Тутмозис не му съобщи нищо, защото се опасяваше да не би владетелят да предприеме някоя необмислена стъпка спрямо жреците.