Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Точно в същата минута жрецът, който дежуреше на пилона на светилището Птах в Мемфис, уведоми съвещаващите се в залата първожреци и номарси, че дворецът на фараона дава някакви знаци.
— Изглежда, че негово величество ще ни моли за споразумение — каза един от номарсите, като се смееше.
— Съмнявам се!… — отвърна Мефрес.
Херхор се изкачи на пилона, защото от двореца сигнализираха до него. Скоро той се върна и каза на събраните:
— Нашият млад жрец се е справил много добре… В тоя миг Тутмозис иде тук с няколко десетки доброволци, за да ни арестува или убие…
— И ти още смееш да защищаващ Рамзес?… — викна Мефрес.
— Аз трябва и ще го защищавам, защото се заклех тържествено на царицата… А ако не беше достопочтената дъщеря на свети Аменхотеп, нашето положение нямаше да бъде такова, каквото е.
— Но аз не съм давал клетва!… — отвърна Мефрес и напусна залата за събрания.
— Какво иска да прави той? — попита един от номарсите.
— Старецът се е вдетинил!… — отвърна Херхор и вдигна рамене.
Към шест часа вечерта гвардейската част се приближи, неспирана от никого, до светилището на Птах, а командирът почука на портата, която веднага бе отворена. Това беше Тутмозис с доброволците си.
Когато главнокомандуващият влезе в двора на светилището, той се учуди, като видя, че насреща му иде Херхор с короната на Аменхотеп, заобиколен само от жреци.
— Какво искаш, сине мой? — попита първожрецът командира, който беше малко смутен от тая обстановка.
Но Тутмозис бързо се овладя и каза:
— Херхор, първожрец на Амон в Тива! Въз основа на писмата, които си писал до асирийския сатрап Саргон и които са у мене, ти си обвинен в държавна измяна и трябва да се оправдаеш пред фараона.
— Ако младият владетел — отвърна спокойно Херхор — иска да се осведоми за целите на политиката, водена от вечно живия Рамзес XII, нека да се яви пред нашия върховен съвет и ще получи обяснения.
— Призовавам те веднага да дойдеш с мене, ако не желаеш да те принудя — извика Тутмозис.
— Сине мой, аз моля боговете да те предпазят от насилието и от наказанието, което заслужаваш.
— Идваш ли? — попита Тутмозис.
— Очаквам да дойде тук Рамзес — отвърна Херхор.
— Тогава остани тук, измамнико!… — викна Тутмозис.
Той извади меча си и се хвърли върху Херхор. Но в този миг застаналият зад командира Еунана вдигна топора си и с все сила така удари Тутмозис между шията и дясната ключица, че кръв плисна на всички страни. Любимецът на фараона се строполи на земята, разсечен почти на две.
Няколко войници се хвърлиха срещу Еунана с наведени копия, но след кратка битка с другарите си паднаха. Три четвърти от доброволците бяха подкупени от жреците.
— Да живее пресветият Херхор, нашият господар! — извика Еунана и размаха окървавения топор.
— Да живее вечно! — повториха войниците и жреците и всички паднаха ничком.
Предостойният Херхор вдигна ръце и ги благослови.
Когато напусна двора на светилището, Мефрес слезе в подземието, където живееше Ликон. Още на прага първожрецът извади от пазвата си кристална топка. Като я видя, гъркът изпадна в ярост:
— Дано земята ви погълне!… Дано духовете ви не намерят покой — ругаеше Ликон, но гласът му ставаше все по-тих.
Накрай замлъкна и заспа.
— Вземи тая кама — каза Мефрес и подаде на гърка една съвсем тясна кама. — Вземи тая кама и иди в дворцовата градина… Застани там в смокиновия гъсталак и чакай тоя, който ти отне и съблазни Кама…
Ликон почна да скърца със зъби в безсилна злоба.
— А когато го видиш, събуди се… — завърши Мефрес.
После наметна гърка с офицерски плащ с качулка, прошепна на ухото му паролата и през една скрита вратичка на светилището го изведе от подземията на пустата мемфиска улица.
После Мефрес се завтече с младежка енергия към върха на пилона, взе в ръце няколко разноцветни знаменца и почна да дава знаци по посока на фараоновия дворец. Изглежда, че там го видяха и разбраха, защото по пергаментовото лице на първожреца блесна неприятна усмивка.
Мефрес остави знаменцата, напусна терасата на пилона и заслиза бавно надолу. Внезапно, когато беше вече на първия етаж, го заобиколиха няколко души с кафяви наметала, с които закриваха кафтаните си на черни и бели ивици.
— Ето го предостойния Мефрес — каза един от тях.
Тогава и тримата коленичиха пред първожреца, който машинално вдигна ръка за благословия, но изведнъж я отпусна и попита:
— Кои сте вие?…
— Пазителите на Лабиринта.
— Защо ми препречихте пътя? — запита той, а ръцете и тясната му уста почнаха да треперят.
— Няма нужда да ти припомняме, отче свети — каза един от пазителите, все още на колене, — че преди няколко дни ти беше в Лабиринта, до който знаеш пътя така добре, както и ние, при все че не си посветен… Но ти си достатъчно мъдър човек, за да не знаеш и нашите закони за подобни случаи.
— Какво значи това?… — извика Мефрес с възбуден глас. — Вие сте разбойници, изпратени от Хер…
Не можа да довърши. Един от нападателите го улови за ръцете, друг метна една голяма кърпа на главата му, а трети напръска лицето му с някаква прозрачна течност. Мефрес се метна няколко пъти насам-натам и падна. Още веднъж го напръскаха, а когато издъхна, пазителите го сложиха в една ниша, тикнаха в безжизнената му ръка някакъв папирус и изчезнаха в коридорите на пилона.
Други трима души, също като тях облечени, преследваха Ликон почти от момента, когато Мефрес го пусна от светилището и той се озова на пустата улица. Тия хора се бяха крили недалеко от вратичката, през която излезе гъркът, и отначало го оставиха свободно. Но скоро един от тях забеляза в движенията му нещо подозрително и всички тръгнаха подире му. Чудно нещо! Приспаният Ликон сякаш чувствуваше, че го преследват, та изведнъж зави в една шумна улица, после излезе на площад, по който се движеха много хора, а след това по улица Рибарска се затече към Нил. Тук в един кът той намери малка лодка, скочи в нея и с нечувана бързина заплава към другата страна на реката.
Той беше вече на няколкостотин крачки от брега, когато зад него се появи лодка с един веслар и трима пътници. Малко след като се откъснаха от брега, появи се втора лодка с двама веслари и трима пътници.
Двете лодки преследваха ожесточено Ликон.
В лодката, в която имаше само един веслар, седяха пазителите на Лабиринта и внимателно наблюдаваха своите съперници, доколкото позволяваше това здрачът, който падаше бързо след залеза на слънцето.
— Кои са тия тримата там?… — шепнеха помежду си пазителите на Лабиринта. — От няколко дена обикалят около светилището, а днес тичат подир него… Дали искат да го предпазят от нас?…
Малката лодка на Ликон стигна на другия бряг. Приспаният грък изскочи от нея и с бърза крачка се затича към дворцовата градина. Понякога той се олюляваше, спираше се и се хващаше за главата; но след миг отново тръгваше, сякаш влачен от тайнствена сила.
Пазителите на Лабиринта също слязоха на другия бряг, но вече бяха изпреварени от другите.
И се започна небивало по рода си надбягване: Ликон тичаше към двореца като бързоходец, след него — тримата непознати, а накрая — тримата пазители на Лабиринта.
На няколкостотин крачки от градината двете преследващи го групи се изравниха. Беше вече паднала нощ, но все пак беше ясно.
— Кои сте вие, хора? — един от пазителите на Лабиринта попита непознатите.
— Аз съм началник на полицията в Пи-Баст и с двама мои стотници преследвам един голям престъпник…
— А ние сме пазители на Лабиринта и също гоним тоя човек…
Двете групи се гледаха едни други с ръце върху мечовете или ножовете.
— Какво искате да сторите с него? — попита най-сетне полицейският началник.
— Ние имаме присъда срещу него…
— А трупа ще оставите ли?
— С всичко, което има върху себе си — отвърна старшият пазител.
Полицаите зашепнаха помежду си.
— Ако говорите истината — каза най-сетне полицейският началник, — няма да ви пречим. Напротив, ще ви го отстъпим за малко, като падне в ръцете ни.
— Заклевате ли се?
— Заклеваме се…
— Е, тогава можем да вървим заедно…
Тръгнаха заедно, но гъркът беше изчезнал от очите им.
— Ах, проклетникът!… — извика полицейският началник. — Отново се измъкна…
— Ще го намерим — отвърна пазителят на Лабиринта, — а може би ще се върне оттук.
— Защо ли отиде в царската градина? — попита началникът.
— Първожреците го използуват за някои свои работи, но той ще се върне в светилището, ще се върне!… — каза пазителят.
Решиха да чакат тук и да действуват заедно.
— Трета нощ вече как губим! — каза един от полицаите, като се прозяваше.
Загърнаха се с наметалата си и легнаха на тревата.
Веднага след като Тутмозис потегли, достопочтената царица Никторис напусна мълчаливо и със свита от гняв уста стаята на сина си. А когато Рамзес поиска да я успокои, тя го пресече остро:
— Сбогувам се с фараона и моля боговете да ми позволят и утре да го поздравя като фараон…
— Съмняваш ли се в това, майко?
— Във всичко можем да се усъмним при човек, който слуша съветите на безумци и предатели!…
Разделиха се сърдити.
Скоро обаче негово величество доби наново добро настроение и завърза весел разговор със сановниците си. Но към шест часа започна да се тревожи.
— Тутмозис би трябвало да изпрати вестоносец… — каза владетелят. — Сигурен съм, че, така или иначе, въпросът е вече решен…
— Това не зная — отвърна главният ковчежник. — Може да не са намерили лодки… Може в светилището да оказват съпротива…
— А къде е оня млад жрец?… — попита внезапно Хирам.
— Жрецът?… Пратеникът на умрелия Саменту?… — заповтаряха смутени сановниците. — Вярно… Къде може да бъде той?…
Разпратиха войници да претърсят градината. Войниците обиколиха всички пътечки, но жреца го нямаше.
Тая случка развали настроението на сановниците.
Всеки седеше мълчалив, потънал в неспокойни мисли.
При залез слънце в стаята влезе един от слугите на фараона и прошепна, че Хеврон се е разболяла тежко и моли негово величество да благоволи да я посети.
Сановниците, които знаеха връзките между владетеля и прекрасната Хеврон, се спогледаха. Но когато фараонът заяви, че желае да излезе в градината, те не протестираха. Благодарение на гъстата стража в градината беше също така безопасно, както в двореца. И никой не смяташе за удобно дори отдалеко да бди над фараона, защото се знаеше, че Рамзес не обича да се занимават с него в някои моменти.
Когато владетелят изчезна в коридора, върховният писар каза на ковчежника:
— Времето се влачи като кола в пустиня. Дали Хеврон няма някакви вести от Тутмозис?…
— В тоя момент — отвърна ковчежникът — неговата експедиция, с няколко десетки хора, срещу светилището на Птах ми се струва безумие…
— Разумно ли постъпи фараонът при Содовите езера, когато цяла нощ преследва Техена?… — обади се Хирам. — Смелостта има по-голямо значение от числото.
— А тоя млад жрец?… — попита ковчежникът.
— Дойде, без да знаем, и си отиде, без да ни пита — каза Хирам. — Всеки от нас постъпва като заговорник.
Ковчежникът поклати глава.
Рамзес премина бързо разстоянието между своята вила и павилиона, в който живееше Тутмозис. — Когато влезе в стаята, Хеврон се хвърли плачешком на шията му.
— Умирам от страх!… — извика тя.
— Боиш се за Тутмозис ли?
— Какво ме интересува той? — отвърна Хеврон и направи презрителна гримаса с уста. — Само ти ме интересуваш… Само за тебе мисля… За тебе се боя…
— Да бъде благословен страхът ти, който поне за миг ме освободи от скуката… — каза фараонът, като се смееше. — Богове, какъв тежък ден!… Ако беше слушала нашите съвещания, ако беше видяла израза на лицата на нашите съветници!… И на всичко отгоре на достопочтената царица й се хареса да почете нашето събрание с присъствието си… Никога не съм допускал, че званието фараон може тъй да ми омръзне…
— Не изговаряй това много високо — предупреди го Хеврон. — Какво ще предприемеш, ако Тутмозис не успее да завладее светилището?
— Ще му отнема главното командуване, ще скрия в сандъка короната си и ще си сложа офицерски шлем — отговори Рамзес. — Сигурен съм, че когато сам изляза начело на войската, бунтът ще бъде потушен…
— Кой бунт?… — попита Хеврон.
— Ах, вярно, имаме два бунта! — засмя се Рамзес. — На простолюдието срещу жреците и на жреците против мен…
Той грабна Хеврон в прегръдките си и я заведе до леглото, като шепнеше:
— Колко си хубава днес!… Колкото пъти те видя, винаги ми се струваш по-друга и по-хубава…
— Пусни ме!… — шепнеше Хеврон. — Понякога се боя да не ме ухапеш!
— Да те ухапя… не… но бих могъл да те задуша с целувки… Ти дори не знаеш колко си хубава…
— След министрите и генералите… Хайде, пусни ме…
— Бих искал да се превърна при тебе в наров храст… Бих искал да имам толкова ръце, колкото са клоните на дървото, за да те прегръщам… Толкова длани, колкото са листата, и толкова уста, колкото са цветовете, та едновременно да мога да целувам твоите очи, уста, гърди…
— Ти имаш странно свободни мисли за владетел, чийто трон е заплашен…
— В леглото не мисля за трон — прекъсна я той. — Докато имам меч, ще имам и власт.
— Твоята войска е разбита — каза Хеврон, като се бранеше.
— Утре ще дойдат нови полкове, а в други ден ще събера и разбитите. Повтарям ти, не се измъчвай с дреболии… Минута милувки струва повече, отколкото година власт…
Един час след залез слънце фараонът напусна жилището на Хеврон и тръгна бавно към вилата си. Той беше замечтан, сънлив и мислеше, че първожреците са големи глупци, като му се противопоставят. Откак Египет съществува, не е имало по-добър владетел от него.
Внезапно от смокиновия гъсталак излезе човек с тъмен плащ и препречи пътя на фараона. За да го види по-добре, владетелят приближи лице до неговото и изведнъж извика:
— Ах, ти ли си, негоднико?… Веднага в ареста!
Това беше Ликон. Рамзес го хвана за врата; гъркът изсъска от болка и падна на колене. В същото време фараонът усети остра болка в лявата страна на корема си.
— И още хапеш? — извика Рамзес.
Той стисна здраво с две ръце гърка за шията, а когато чу как пращят чупените прешлени, го отхвърли настрана отвратен.
Ликон падна и почна да се гърчи в предсмъртни конвулсии.
Фараонът се отдалечи няколко крачки, докосна болното място и напипа дръжка на кама.
— Ранил ме е!…
Той издърпа тясната стомана и притисна раната.
— Интересно — каза си — дали някой от съветниците ми има пластир?…
Усети, че почва да губи съзнание и затова ускори крачките си.
До самата вила притича един от офицерите, като викаше:
— Тутмозис е убит… Убил го е предателят Еунана!…
— Еунана?… — повтори фараонът. — А какво е станало с другите?…
— Почти всички доброволци, които отидоха с Тутмозис, са били подкупени от жреците…
— Трябва да свърша с това! — каза владетелят. — Тръбете сбор за азиатските полкове…
Прозвуча тръба и азиатците почнаха да се изсипват от казармите, като водеха коне.
— Дайте и на мене кон — каза фараонът.
Но почувствува силно виене на свят и добави:
— Не, дайте ми лектика… Не искам да се моря… Внезапно се олюля и падна в ръцете на офицерите.
— За малко не забравих… — заговори той с угасващ глас. — Донесете ми шлема и меча… Оня, стоманения меч… от езерата… Тръгваме за Мемфис.
От вилата изскочиха сановници и прислуга с факли. Лицето на фараона, когото офицерите продължаваха да крепят, беше сиво, а очите му — замъглени. Той протегна ръка, сякаш търсеше оръжието си, помръдна устни и сред всеобщо мълчание издъхна — той, господарят на двата свята: преходния и вечния.